Димитър Кенаров, писател: Струва ми се, че живеем в брежневска епоха на застой и липса на хоризонт
Димитър Кенаров е публицист и публицист на свободна процедура. Завършил е Мидълбъри Колидж, Върмонт и Университета " Бъркли ", Калифорния. Има издадени две книги с лирика - " Пътуване към кухнята " и " Апокрифни животни ". По време на антиправителствените митинги от 2021 година, а след това съдът постанови, че карцерът му е бил противозаконен.
Близо 12 години живее в Съединени американски щати и написа репортажи за издания като The New Yorker, Foreign Policy, Boston Review и други Част от тези репортажи той събира в книгата " Диктатори, трактори и други завършения ", която излезе преди няколко дни и е мотивът " Дневник " да беседва с журналиста.
Има ли връзка сред диктатори и трактори или това са разнообразни истории?
- Започнах кариерата си като стихотворец и звука на думите, формата им, постоянно ме е привличала. В " Диктатори, трактори и други завършения " има едно ръмжащо, алитеративно " р ", което ми хареса. Но настрана от това, централно място в книгата заема едно мое злощастно пътуването до Беларус в гонене на трактори, което приключи с ареста ми от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и престоя ми няколко дни в килия в пандиза.
Историята е в действителност фарсова, само че през фарса пробвах да издигна трактора до политическа метафора, метафора за диктатурите въобще, където човек и машина са обединени в едно.
А какво е премеждие съгласно един публицист и публицист?
- За мен писането е единствено дребна част от основаването на един текст. Някога доста желаех да стана публицист, от тези сериозните, класическите, които назоваваме най-общо белетристи, които се занимават с разкази и романи. Оказа се, че в действителност това е много стеснен свят за мен. Аз съм деятелен човек, който обича да бъде на открито, измежду други хора, да пътува, да живее други животи. Този вид литературна публицистика, с който се занимавам, ми даде опция по едно и също време да пътувам, да опознавам света отвън личната си стая и в това време да пиша.
Писането за мен е предлог за премеждие. В увода на книгата се заигравам с откъс на Блез Паскал, който твърди, че всички проблеми на човечеството произлизат от невъзможността на човек да стои в личната си стая.
Аз пък мисля, че проблемите идват таман от това, че прекалено много стоим в стаите си, като стаята тук още веднъж е метафора за един затворен и прочут свят.
Как избирате тематиките за вашите така наречен литературно-журналистически репортажи? Какво ги сплотява?
- Литературно-журналистическите репортажи, събрани в книгата, обгръщат разнообразни тематики и места: група сноубордисти, които се пробват да преодолеят контузиите на предишното в Босна; сценичен режисьор с диктаторски уклон в окупиран Крим; животът в степен резерват в Украйна в изключително положение; пътешестване по протежението на Дунав дружно с екип фоторепортери; гонене на трактори в Беларус с фарсово-трагичен край; по следите на сериен палач в Македония; по следните на (двама) военнопрестъпници в Сърбия; пътешествие из малко познатите ромски общности на родна България; съжителството на недодялан град в Косово и най-голямата американска военна база на Балканите; битката на едно село в Румъния против златодобивна компания; битката на екоактивисти по света против добива на шистов газ; репортаж от последните дни на войната в Ирак.
Това, което сплотява тези на пръв взор толкоз разнородни текстове, е концепцията, че всички те са се случили отвън стаята, на открито, където по думите на Марк Твен " истината е по-странна от измислицата, тъй като измислицата би трябвало да звучи правдоподобно, а на истината това не ѝ се постанова ".
Във всички случаи водещо на всички места е било любознанието, притегателната мощ на забавната и настояща история, само че която постоянно е предложила и някакъв риск, премеждие. След време човек стартира да развива усет, вътрешен глас кои обстановки и кои герои могат да бъдат забавни, кои от тях могат да надскочат личния си подтекст и да придобият избрана повсеместност, архетипност. Което, считам, е упоритостта на всяко едно изкуство.
Стремя се да върша репортажи, които са със относително дълъг период на валидност, а не просто пластмасов инструмент за еднократно предаване на информация.
.
Тук би трябвало да отбележа, че документалните разкази в тази книга са писани автентично на британски за американски периодически издания - обстановка, която е избрана от персоналната ми орис и тематика на различен, просторен диалог. Благодарен съм на моя непосредствен другар Ангел Игов за чудесния превод на български, с който аз надали в миналото щях да се захвана поради пословичната ми липса на организация и ленив ритъм на работа. Поглеждайки обратно, откривам някои недостатъци и грешки в текстовете си, отзиви и гледни точки, които са се трансформирали с времето, само че взех решение да не върша спомагателни редакции.
Нека неизгладените ръбове останат, тъй като те са част от историята.
Кога започнахте да пишете репортажи?
- Всичко стартира със гибелта на Слободан Милошевич. Тъкмо бях приключил бакалавърската си степен в Съединени американски щати, бях се върнал в България за малко, когато основният редактор на едно малко, само че влиятелно американско издание " Вирджиния Куотърли Ривю " се свърза внезапно с мен. Слободан Милошевич беше умрял преди малко и ми беше дадена задачата да отида до Сърбия и да напиша книжовен репортаж за страната след неговата гибел. Бях приключил литература, а не публицистика, даже нямах никаква визия по какъв начин се прави изявление, само че бързо се приспособих.
Всяка една работа се учи на терен, а не в класната стая. Текстът след това завоюва годишната премия на списанието. Скоро по-късно написах втори репортаж за едно мое пътешестване из ромските махали в България, който пък текст беше включен в антологията " Най-добрите американски пътеписи " (The Best American Travel Writing). Така стартира всичко.
Кой репортаж е бил най-труден за Вас?
- Всеки репортаж е сложен в някакъв смисъл и тъкмо поради това се занимавам с тази работа. Може би най-съществената линия на литературната публицистика, това, което я отличава от художественото писане, е не толкоз строгото придържане към обстоятелствата (езикът постоянно конструира света ни без значение от жанра), а безсилието на създателя да управлява сюжета. Чувството е, като да се возиш в автомобил, до момента в който някой различен е зад кормилото.
Да приемеш без суматоха непредвидимостта на живия живот, да се сблъскаш с несъответствието сред фикция и действителност, и въпреки всичко да видиш хубост в това противоречие, да намериш съвършенство в острите, неизгладени ръбове на пейзажа: това е най-голямото изкуство, което към момента се пробвам да усвоя.
© Алекс Техрани
Една от историите в новата книга на димитър Кенаров е за група сноубордисти, които се пробват да преодолеят контузиите на предишното в Босна.
Струва ми се, че един от акцентите в книгата е войната. Така ли е?
- Наистина част от текстовете в тази книга са от военни и поствоенни зони, от места, където са се случвали някакви катаклизми - Украйна, Босна, Косово, Ирак.
На война падат всички цивилизационни маски и хората остават голи. В тази голота можем да забележим това, което другояче остава прикрито за погледа.
Самият Вие сте прекарали близо 12 години в Америка. Защо решихте да се върнете?
- Най-американското нещо в действителност е непрекъснато да се опитваш да разшириш границите си.
Реших, че би било забавно да преоткрия личния си район. Поетът Т. С. Елиът има доста прекрасен стих, който преразказвам - " Няма да спрем да се скитаме и в края на нашето скитничество ще стигнем там, откъдето сме тръгнали и ще открием мястото за пръв път ". Според мен, с цел да откриеш в действителност едно място, би трябвало да го напуснеш и да се върнеш към него с нови очи. Никога не съм бил носталгик към България, не съм изпитвал и културен потрес, където и да било. Чувствал съм се вкъщи на всички места, само че се оказа, че в нашия район разбирам по-добре логиката на психиката на хората. Това е най-важното в последна сметка, дали разбираш духа на мястото. Мисля, че ролята ми на вътрешен човек за този район и на външен по едно и също време с това, че пиша на британски, може би е някаква добра композиция.
© Джейсън Мотла
По време на пътешестване до Беларус в гонене на трактори, Димитър Кенаров е задържан от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и престоява няколко дни в пандиза.
Как Ви се коства България през тази американска призма и през опита, за който споменахте?
- Не съм политически анализатор и ми е мъчно да приказвам за тези неща. Аз обичам конкретиката, по тази причина се и занимавам с този вид литературна публицистика. Тя ми дава съответни герои, истории и елементи, за които да се хвана. Но за жалост това, което виждам освен в България, само че и в Европа и Америка, е загуба на небосвод. Струва ми се, че живеем в циклично време, в земеделско време: лято, есен, зима и пролет, лято, есен, зима и пролет.
Струва ми се, че живеем в някакъв вид брежневска ера на застой, на липса на небосвод. Липсват огромни хрумвания, очаквания, религия в нещо, което да те тегли напред.
90-те години, които аз претърпях като младеж, бяха в действителност ужасяващи, стопански бяха сложни за доста хора. Но тези години имаха и една голяма сила, една голяма вяра. 90-те бяха сякаш закъснелите 60-те години на България. Това нещо изчезна и стартира да се усеща отмалялост и незаинтересованост.
Освен че пишете, Вие и доста четете. Какво бихте предложили на нашите читатели?
- Чета най-различни неща. В живота съм вегетарианец, само че в книгите съм всеяден. Специално от литературната публицистика бих предложил книгите на полския публицист Ришард Капушчински, от който съм доста повлиян. Бих предложил книгите на Светлана Алексиевич. Силно предлагам и американската авторка Елиф Батуман, книгата й " Обсебените " е преведена на български.
В момента доста се веселя, че книгата " Времеубежище " на Георги Господинов реализира такива големи триумфи. Това е отлично и мисля, че е хубаво да се радваме на триумфите на хората към нас. Понякога ми се коства, че България е много тесногръда в това отношение. Колкото по-малки са страните, толкоз повече сякаш са клюките и припирните сред хората.
А е хубаво да сме по-широкоскроени, да се радваме на нещата, които другите вършат, да виждаме в тях ентусиазъм, а не мотив за злоба. Има разнообразни стилове и усети, хората пишат по-различен метод. Чудесно е да има разнообразие, както в книгите, по този начин и в живота.
© Михаела Въчева
Димитър Кенаров живее в Съединени американски щати близо 12 години и написа репортажи за издания като The New Yorker, Foreign Policy, Boston Review и др.
Близо 12 години живее в Съединени американски щати и написа репортажи за издания като The New Yorker, Foreign Policy, Boston Review и други Част от тези репортажи той събира в книгата " Диктатори, трактори и други завършения ", която излезе преди няколко дни и е мотивът " Дневник " да беседва с журналиста.
Има ли връзка сред диктатори и трактори или това са разнообразни истории?
- Започнах кариерата си като стихотворец и звука на думите, формата им, постоянно ме е привличала. В " Диктатори, трактори и други завършения " има едно ръмжащо, алитеративно " р ", което ми хареса. Но настрана от това, централно място в книгата заема едно мое злощастно пътуването до Беларус в гонене на трактори, което приключи с ареста ми от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и престоя ми няколко дни в килия в пандиза.
Историята е в действителност фарсова, само че през фарса пробвах да издигна трактора до политическа метафора, метафора за диктатурите въобще, където човек и машина са обединени в едно.
А какво е премеждие съгласно един публицист и публицист?
- За мен писането е единствено дребна част от основаването на един текст. Някога доста желаех да стана публицист, от тези сериозните, класическите, които назоваваме най-общо белетристи, които се занимават с разкази и романи. Оказа се, че в действителност това е много стеснен свят за мен. Аз съм деятелен човек, който обича да бъде на открито, измежду други хора, да пътува, да живее други животи. Този вид литературна публицистика, с който се занимавам, ми даде опция по едно и също време да пътувам, да опознавам света отвън личната си стая и в това време да пиша.
Писането за мен е предлог за премеждие. В увода на книгата се заигравам с откъс на Блез Паскал, който твърди, че всички проблеми на човечеството произлизат от невъзможността на човек да стои в личната си стая.
Аз пък мисля, че проблемите идват таман от това, че прекалено много стоим в стаите си, като стаята тук още веднъж е метафора за един затворен и прочут свят.
Как избирате тематиките за вашите така наречен литературно-журналистически репортажи? Какво ги сплотява?
- Литературно-журналистическите репортажи, събрани в книгата, обгръщат разнообразни тематики и места: група сноубордисти, които се пробват да преодолеят контузиите на предишното в Босна; сценичен режисьор с диктаторски уклон в окупиран Крим; животът в степен резерват в Украйна в изключително положение; пътешестване по протежението на Дунав дружно с екип фоторепортери; гонене на трактори в Беларус с фарсово-трагичен край; по следите на сериен палач в Македония; по следните на (двама) военнопрестъпници в Сърбия; пътешествие из малко познатите ромски общности на родна България; съжителството на недодялан град в Косово и най-голямата американска военна база на Балканите; битката на едно село в Румъния против златодобивна компания; битката на екоактивисти по света против добива на шистов газ; репортаж от последните дни на войната в Ирак.
Това, което сплотява тези на пръв взор толкоз разнородни текстове, е концепцията, че всички те са се случили отвън стаята, на открито, където по думите на Марк Твен " истината е по-странна от измислицата, тъй като измислицата би трябвало да звучи правдоподобно, а на истината това не ѝ се постанова ".
Във всички случаи водещо на всички места е било любознанието, притегателната мощ на забавната и настояща история, само че която постоянно е предложила и някакъв риск, премеждие. След време човек стартира да развива усет, вътрешен глас кои обстановки и кои герои могат да бъдат забавни, кои от тях могат да надскочат личния си подтекст и да придобият избрана повсеместност, архетипност. Което, считам, е упоритостта на всяко едно изкуство.
Стремя се да върша репортажи, които са със относително дълъг период на валидност, а не просто пластмасов инструмент за еднократно предаване на информация.
.
Тук би трябвало да отбележа, че документалните разкази в тази книга са писани автентично на британски за американски периодически издания - обстановка, която е избрана от персоналната ми орис и тематика на различен, просторен диалог. Благодарен съм на моя непосредствен другар Ангел Игов за чудесния превод на български, с който аз надали в миналото щях да се захвана поради пословичната ми липса на организация и ленив ритъм на работа. Поглеждайки обратно, откривам някои недостатъци и грешки в текстовете си, отзиви и гледни точки, които са се трансформирали с времето, само че взех решение да не върша спомагателни редакции.
Нека неизгладените ръбове останат, тъй като те са част от историята.
Кога започнахте да пишете репортажи?
- Всичко стартира със гибелта на Слободан Милошевич. Тъкмо бях приключил бакалавърската си степен в Съединени американски щати, бях се върнал в България за малко, когато основният редактор на едно малко, само че влиятелно американско издание " Вирджиния Куотърли Ривю " се свърза внезапно с мен. Слободан Милошевич беше умрял преди малко и ми беше дадена задачата да отида до Сърбия и да напиша книжовен репортаж за страната след неговата гибел. Бях приключил литература, а не публицистика, даже нямах никаква визия по какъв начин се прави изявление, само че бързо се приспособих.
Всяка една работа се учи на терен, а не в класната стая. Текстът след това завоюва годишната премия на списанието. Скоро по-късно написах втори репортаж за едно мое пътешестване из ромските махали в България, който пък текст беше включен в антологията " Най-добрите американски пътеписи " (The Best American Travel Writing). Така стартира всичко.
Кой репортаж е бил най-труден за Вас?
- Всеки репортаж е сложен в някакъв смисъл и тъкмо поради това се занимавам с тази работа. Може би най-съществената линия на литературната публицистика, това, което я отличава от художественото писане, е не толкоз строгото придържане към обстоятелствата (езикът постоянно конструира света ни без значение от жанра), а безсилието на създателя да управлява сюжета. Чувството е, като да се возиш в автомобил, до момента в който някой различен е зад кормилото.
Да приемеш без суматоха непредвидимостта на живия живот, да се сблъскаш с несъответствието сред фикция и действителност, и въпреки всичко да видиш хубост в това противоречие, да намериш съвършенство в острите, неизгладени ръбове на пейзажа: това е най-голямото изкуство, което към момента се пробвам да усвоя.
© Алекс Техрани
Една от историите в новата книга на димитър Кенаров е за група сноубордисти, които се пробват да преодолеят контузиите на предишното в Босна.
Струва ми се, че един от акцентите в книгата е войната. Така ли е?
- Наистина част от текстовете в тази книга са от военни и поствоенни зони, от места, където са се случвали някакви катаклизми - Украйна, Босна, Косово, Ирак.
На война падат всички цивилизационни маски и хората остават голи. В тази голота можем да забележим това, което другояче остава прикрито за погледа.
Самият Вие сте прекарали близо 12 години в Америка. Защо решихте да се върнете?
- Най-американското нещо в действителност е непрекъснато да се опитваш да разшириш границите си.
Реших, че би било забавно да преоткрия личния си район. Поетът Т. С. Елиът има доста прекрасен стих, който преразказвам - " Няма да спрем да се скитаме и в края на нашето скитничество ще стигнем там, откъдето сме тръгнали и ще открием мястото за пръв път ". Според мен, с цел да откриеш в действителност едно място, би трябвало да го напуснеш и да се върнеш към него с нови очи. Никога не съм бил носталгик към България, не съм изпитвал и културен потрес, където и да било. Чувствал съм се вкъщи на всички места, само че се оказа, че в нашия район разбирам по-добре логиката на психиката на хората. Това е най-важното в последна сметка, дали разбираш духа на мястото. Мисля, че ролята ми на вътрешен човек за този район и на външен по едно и също време с това, че пиша на британски, може би е някаква добра композиция.
© Джейсън Мотла
По време на пътешестване до Беларус в гонене на трактори, Димитър Кенаров е задържан от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и престоява няколко дни в пандиза.
Как Ви се коства България през тази американска призма и през опита, за който споменахте?
- Не съм политически анализатор и ми е мъчно да приказвам за тези неща. Аз обичам конкретиката, по тази причина се и занимавам с този вид литературна публицистика. Тя ми дава съответни герои, истории и елементи, за които да се хвана. Но за жалост това, което виждам освен в България, само че и в Европа и Америка, е загуба на небосвод. Струва ми се, че живеем в циклично време, в земеделско време: лято, есен, зима и пролет, лято, есен, зима и пролет.
Струва ми се, че живеем в някакъв вид брежневска ера на застой, на липса на небосвод. Липсват огромни хрумвания, очаквания, религия в нещо, което да те тегли напред.
90-те години, които аз претърпях като младеж, бяха в действителност ужасяващи, стопански бяха сложни за доста хора. Но тези години имаха и една голяма сила, една голяма вяра. 90-те бяха сякаш закъснелите 60-те години на България. Това нещо изчезна и стартира да се усеща отмалялост и незаинтересованост.
Освен че пишете, Вие и доста четете. Какво бихте предложили на нашите читатели?
- Чета най-различни неща. В живота съм вегетарианец, само че в книгите съм всеяден. Специално от литературната публицистика бих предложил книгите на полския публицист Ришард Капушчински, от който съм доста повлиян. Бих предложил книгите на Светлана Алексиевич. Силно предлагам и американската авторка Елиф Батуман, книгата й " Обсебените " е преведена на български.
В момента доста се веселя, че книгата " Времеубежище " на Георги Господинов реализира такива големи триумфи. Това е отлично и мисля, че е хубаво да се радваме на триумфите на хората към нас. Понякога ми се коства, че България е много тесногръда в това отношение. Колкото по-малки са страните, толкоз повече сякаш са клюките и припирните сред хората.
А е хубаво да сме по-широкоскроени, да се радваме на нещата, които другите вършат, да виждаме в тях ентусиазъм, а не мотив за злоба. Има разнообразни стилове и усети, хората пишат по-различен метод. Чудесно е да има разнообразие, както в книгите, по този начин и в живота.
© Михаела Въчева
Димитър Кенаров живее в Съединени американски щати близо 12 години и написа репортажи за издания като The New Yorker, Foreign Policy, Boston Review и др.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ