Димитър Камбуров е български литературен критик и преводач. Доктор по

Димитър Камбуров е български книжовен критик и преводач. Доктор по доктрина и история на литературата. Фулбрайтов стипендиант в Калифорнийския университет в Ървайн. Лектор по български език и просвета в Пекинския университет за непознати езици. Лектор по български език, просвета и литература в Департамента по русистика и славистика на " Тринити колидж “, Дъблин.

" Шумотевицата около " Гунди " вкъщи ще да е позатихнала, аз го гледах през вчерашния ден в Дъблин. Филмът бива препоръчван като класика, чиято класа го е направила най-гледаният български филм най-малко от времето на проведените визити на бойци и възпитаници на " Време разделно ". Пиша тези редове, тъй като се усещам измамен от всички другари, познати и уважавани непознати, които до един сътвориха у мен еднопосочно положителни упования.

Филмът е неоспорим единствено в едно – в евтината си и посредствена невзискателност. Клише до факсимиле за трудностите пред всепобедната обич: първо обществените разлики сред двамата, по-късно кой има право да взима решенията, най-после несъвместимостта сред звездния статус и фамилията. Всъщност пречките се оказват мними: националното побеждава социлното, привързаността и дългът на бърза ръка се разправят с така и така нестимулирания внезапен раздор.

Междувременно на сцената е излязла Държавна сигурност, само че Гунди нито ще се продаде на чужденците, нито на ченгетата. Затова последните ще провеждат вътрешното му попречване по всички посоки. Конфликтите в целия филм са мними и неубедителни, всичко е предрешено, на националистическата глорификация на Гунди ѝ пречи само посредственото актьорско осъществяване на хубавеляка.

Актрисата в основната роля е единственият триумф, тя цялостни екрана и единствена основава меродавност посред тежкия недостиг от нея във кино лентата. Но филмът няма запаси: биопията не се е трансформирала във нереалност и в следствие филмът е смачкан от простащина, предвидимост и предрешеност, от липса на достоверен външен и вътрешен спор. Всичко стои изнасилено и изсмукано от пръсти на нивото на сюжета. От поддържащите артисти единствено чичото от стадиона прави роля. Волята за възпроизвежда не соцреалността не е стигнала до средата и героите несмущаемо си седят по настоящи пейки с немислими за соца навеси.

Въобще всичко е афиф и на сякаш. Мога да продължа с рецензиите, само че това, което искински ме занимава, е: за какво искрено междинна красота филм е прехвален от толкоз смислени сънародници с усет и подготвеност. И единственият ми отговор е следният: тъй като вътрешната ни мяра по отношение на българското извънредно се е смалила и снизила, тъй като просто не чакаме нищо повече от български филм, футбол, парламент, държавно управление, президент.

Защото за последните пет- 10 години персоналните ни упования от нас самите като нация се срутват в противоположна пропорция на растящите децибели и безогледни издевателства на вилнеещите националистически обединения. Колкото по-горди българи ставаме, толкоз по-сплескано ни става националното его. Няма друго пояснение, щом сме подготвени да харесваме до такава степен целокупно този среднистки филм за Гунди.

Хубаво би било да пооберем по съвета на Мария Тодорова срама и гордеенето и да се върнем към някаква умереност по отношение на това какво, какъв брой и до каква степен можем и не можем. Не може кинематография, която е направила " Козият рог ", " Лачените обувки на незнайния войник " и " Авантаж " да бъде хвалена поради " Гунди ". Не може спортният ни делник да се свежда до триумфите на Везенков и Десподов в Гърция. Снизеният ни небосвод за нас самите ни кара да се смиряваме с Бойко Борисов и Румен Радев, с Делян Пеевски и Слави Трифонов. И по тази причина те ни дърпат конците.

Все по на изток даже когато се вършат на евроатлантици. Защото тяхната мяра е филмът " Гунди ", а не огромният Георги Аспарухов ".