Седем денонощия в плен на руските „освободители“ – бой, изтезания, нечовешки злодейства
Димитър Иванов
Мръсната съветска война дамгоса сърцата и душите на милиони украинци. Физическите рани и белези ще заздравеят и ще изтлеят с годините, само че духовните ще преобладават постоянно в съзнанието на невинните жертви.
Такава е ориста и на 60-годишния Андрей. Той е от Мериопул, само че от месец e намерил леговище в България. Срещаме се в София в филантропичния център, основан от украинската общественост за подкрепяне на потърпевшите от войната сънародници.
Андрей има чувството, че е минал през Ада. Физически е свободен, надалеч е от войната и окупаторите, приютила го е европейска страна, само че душевен още се усеща
заложник на съветската свирепост
Говори и плаче. Изпитва безумен боязън, че садистите ще се върнат за него, ще го открият и тук, с цел да се разплатят, тъй като за тях той е изменник.
След старта на съветската експанзия на 22 февруари животът на Андрей се прекатурва.
„ Първо в града влезнаха военни елементи на сепаратистите, това ни предизвика и незабавно се събрахме в центъра на импровизиран протест. Бяхме към 50-60 индивида. Не се познавахме, само че всеки искаше да изрази правото да сме свободни и като украинци да дефинираме какъв живот да живеем. Решихме, че ще протестираме всеки ден в 12 часа в центъра. Броят на недоволните от съветската експанзия растеше всеки ден. Към средата на март към този момент се събирахме над 3 хиляди души. Скандирахме: „ Путин – хульо “, „ Лукашенко – хомосексуалист “, „ Слава на Украйна “. Аз и още трима бяхме уредници на демонстрациите. Първоначално окупаторите не ни закачаха, стояха с автомати в профил и единствено ни следиха. През този интервал съумяха да наложат по всички равнища нова администрация – вярна и лоялна на Москва. Но на 15 март дойде съветската армия, докараха и автозатворите. Изключиха интернета, нямахме опция да научаваме какво се случва на фронта, по какъв начин се държи украинската войска. Целта на окупаторите беше хората да нямат никаква информация. Първоначално взеха решение да ни примамят с разпределяне на хранителни помощи, само че ние демонстративно ги отказвах или ги изхвърляхме и горяхме. Саботирахме акциите им. Искахме да им покажем, че са нежелани на нашата земя. След като помощите не сработиха, започнаха репресиите – побоища, арестувания. Всеки ден сменяхме началните часове и местата на демонстрациите, само че те ни откриваха. Техни шпиони пък са ни фотографирали и заснемали с видео “, споделя пред Faktor.bg Андрей.
На 6 април той безусловно е похитен от митинга, пъхнат е в един от камионите затвори, а преди този момент вижда по какъв начин бойците арестуват и другите трима уредници на митингите.
„ Бях в потрес, закараха ме в постройката на полицията, набутаха ме в една дребна стая. Взеха телефона ми, ревизираха какво има в него, какви са контактите ми. Нарязаха облеклата ми. Първият въпрос на един млад руснак беше за какво отивам на манифестации? Отговорих, че нищо неприятно не върша – пея химна на моята страна и нося знамето й. Той стартира да крещи нервно:
„ Няма такава страна, Украйна е измислена страна “
После със скоч облепиха очите ми, накараха ме да смъква панталоните, вързаха и краката ми със скоч. И започнаха да ме бият по краката. Боят вървеше перорално с въпросите: „ Колко получавате за присъединяване в тези митинги, кой ги провежда, кой ви финансира “. Отговарях – аз съм родолюбец за моята страна, не диря нито пари, нито други облаги. Ходя на митингите, тъй като вие не сте освободители, вие ни поробихте… Лишихте ни от положителния и свободен живот. Не харесваха отговорите ми и измислиха ново изтезание – завързаха ушите ми с някакви парцалчета и закрепиха на тях клипсове, по които пускаха ток. Страшно изтезание, пробвах с ръка да махна единия клипс, само че ме закопчаха с белезници. Пускаха ми ток на порции по 30-40 секунди, само че тези секунди ти се костват като безкрайност. Всъщност това е ултразвук - един доста мощен вик, който ти се забива в мозъка и не може да се понесе. На третия ден от мъченията ги попитах: Какво искатe да чуете от мен? И отново започнаха с въпроси за уредниците на митингите, кой ни заплаща, на кого сме сътрудници. Обясних, че съм споделил всичко, няма секрети, само че не мога да си изобретявам отговори, които те желаят да чуят. Тогава продължиха мъчението – пердах с гумена палка. Налагаха ме по краката, по кръста по гърдите, рамената, по седалищните елементи, бедрата. Старшият на насилниците ми споделяше: „ Ти си по-възрастен от нас, а се занимаваш с нелепости “. На бюрото бяха разхвърлили купчина със фотоси от митингите. На някои от тях с взор откривах себе си, а разпитващият със зложелателство ми споделяше: „ Всичко знаем за тебе, за твоите приятели, не можете да ни излъжете, имаме цялостна информация “. После избухваше в някакъв гняв и
започваше да рита с краката си главата ми, все едно рита топка
От тези удари получих тежки кръвоизливи в очите. Всеки ден разпитите продължаваха по близо два часа. Първите вечери лежах върху гол бетона. Краката ми отичаха, пробваха да срежат скоча, с който ги бяха вързали, само че с ножа може би преднамерено ме порязаха и шурна кръв. После ме реалокираха в една дребна стая, в която имаше единствено един стол и парче балатум 60/60. Храниха ни единствено заран – някаква чорба и вечер самун, останал от тяхната храна. Четири денонощия прекарах в тази килия. Температурата там беше малко над нула градуса. Ребрата доста боляха, бяха натъртени и пукнати, страшни болки ме прорязваха в гърдите. Храчех кръв. По в миналото разпитващите мъчители се сменяха, само че новите задаваха отново същите въпроси: „ Защо отменихте и фалшифицирахте историята, за какво отменихте 9 май, за какво не казвате на децата си истината? “ Изнемощял от мъченията питах коя истина желаят да чуят. Обяснявах, че и двамата ми дядовци са взели участие в Отечествената война, че за мен 9 май е бил свят празник, че съм учил децата си да почитат жертвите в тази война. Опитвах се да не ги нервирам с отговорите, само че тях ги вбесяваше даже и очевадната истина. След един подобен разпит един младок опря дулото на револвера си в слабините ми и сподели да се сбогувам с живота си, откакто укривам от тях истината. След подправения разстрел започваха още веднъж с въпросите: „ Кои са хората от митингите, кажи имена, адреси, къде работят, кой ги провежда, кой им заплаща? “ Нямаше по какъв начин и да издам някого, тъй като ние действително не се познавахме. Протестите се случваха непринудено. Реално такава е била обстановката и в другите южни окупирани региони на Украйна. Подобен е бил и терорът и методите на „ освободителите “.
Една заран в килията нахълтаха трима руснаци. Единият ме изправи и опря дулото на автомат в главата ми. Другият държеше пред очите ми някакъв текст на огромен лист. А третият стартира да снима с камера. Трябвало да прочета пред камерата написаното на хартията. Текстът гласеше:
„ Повярвайте на съветската освободителна армия, не ходете на манифестации “
Изричах думите, а дулото на автомата се удряше на импулси в главата ми. Буквално след записа ми споделиха, че съм свободен и ме изхвърлиха от полицейското.
Целият призрачен сън в полицията продължи единствено седем дни, само че времето ми се струваше безпределно, като че ли епохи ме е нямало в моя град “, споделя с насълзени очи Андрей.
„ Вероятно съветските садисти са се уплашили поради тежкото положение в което изпадах и страха, че нещата ще се усложнят, в случай че умра в полицията. Краката ми бяха отекли, от тях течеше кръв и слуз, имаше мехури, които се пукаха, кожата ми беше синкаво-черна от кръвонасядания, храчех кръв от наранените гърди. Не помня по какъв начин съм се прибрал вкъщи, само че половин час по-късно към този момент бях признат в болничното заведение. Започнаха операции за спасяването ми. Два месеца ми зарастваха ребрата, не можех нито да лежа нито да вдишвам умерено. В същото време разбрах от брачната половинка ми, че до момента в който съм бил похитен от руснаците в полицията, тя ме е търсила две денонощия със сина ми. Опитали да ми донесат медикаменти, топли чорапи, тениски, чаша, само че от тях нищо не получих. Все повече осъзнавах, че за моето семейство няма бъдеще в този окупиран от руснаците град, че ще се върнат още веднъж за мен. Започнахме да обсъждаме по какъв начин да избягаме, на всички изходи имаше постове, а аз нямах право да напущам града. Кумът ни избави, изведе ни с колата си към Запорожие през черни пътища. Рискът за всички беше огромен, само че популярност Богу успяхме “, спомня си Андрей.
Колаж с жестоките рани по тялото на Андрей
Прехвърлят се през още няколко град, с цел да стигнат до свободните територии на Украйна, с цел да са в относителна сигурност. Украинската работа по сигурност им оказва подпомагане. На Андрей е направена цялостна съдебно-медицинска експертиза, разказани и документирани са всички следи от мъченията в полицията. Състоянието му обаче още веднъж се утежнява и е признат в център по изгаряния.
„ Лекарите бяха безапелационни, че се нуждая от незабавна интервенция, другояче има заплаха за живота ми, поради тежките рани по краката. Като са ги отворили, в тях е имало единствено някаква течна слуз, а тъканта в гной. Изрязали са кожа от бедрата ми, с цел да я вграждат на изумените места. От напрежението се оказа, че съм получил диабет, а това усложни затварянето на раните “.
Операциите се оказват сполучливи, след два месеца Андрей се възвръща и се насочва към България, където към този момент са се открили негови родственици.
„ Оставихме всичко там – три жилището, кола, парцели. Най-необходимото побрахме в един остарял куфар и пристигнахме в България, това е всичко което имаме през днешния ден от предходния си живот “.
След покъртителния роман за съветските мъчения приказваме за бъдещето - могат ли руснаци и украинци да продължат да бъдат братя?
„ Тази дума за нас към този момент няма никакъв смисъл. Как да бъдем братя с тези злодеи. Заклех се в никакъв случай през живота си да не подам ръка на руснак. Това не са хора, повярвайте! “
Андрей приема извършените референдуми в окупираните територии за подправени и противозаконни. Вярва, че Украйна скоро ще си върне отнетите земи.
Днес задачата му в България е освен късмет да продължи да живее като свободен човек, само че и да опише на българите
истината за съветското „ избавление “
„ Българите да проумеят, че повече от 100 години руснаците живеят в неистина, манипулирани от агитация и лозунги, които нямат нищо общо с действителния живот. Лъжите на Кремъл са трансформирали народът им в немислещи мутанти. Българите не би трябвало да стават жертва на сходни неистини. За русианите украинците са фиктивен народ, бандеровци. Славянство, православие – нямат никакво значение и стойност. Но Русия няма късмет в тази война, Украйна е обречена да победи, тъй като истината е на наша страна. Сега са обхванати от всеобща готовност.
Когато стартира войната през февруари Русия влезе на нашата територия със 150 хилядна професионална войска. 90 хиляди от тях към този момент са отвън строя, 60 хиляди са убити над 30 хиляди са ранените. Сега събират непрофесионална войска, само че тези момчета не са добре въоръжени, нямат екипировка, доставяне, превоз и така нататък Психически не са готови да водят война. Те са просто пушечно месо. Само ще удължат часа до успеха на украинската войска. Проблемът е, че Путин може да употребява нуклеарно оръжие. Той е по-зловещ от Хитлер, у него няма съчувствие, няма усеща, не го трогва детската гибел, тъгите на почтените. Но в случай че до през вчерашния ден убиваше единствено украинците, в този момент се трансформира и в всеобщ палач на своите “, споделя Андрей.
Той има вяра във възмездието и справедливостта. Чрез свои близки към този момент е завел самостоятелен иск в Европейския съд за правата на индивида против злодействата на руснаците и страданията, които са му предизвикали. Иска съветските злодеи да бъдат осъдени, тъй като справедливостта няма опция, а през днешния ден тя е на страната на Украйна и нейния народ.
Мръсната съветска война дамгоса сърцата и душите на милиони украинци. Физическите рани и белези ще заздравеят и ще изтлеят с годините, само че духовните ще преобладават постоянно в съзнанието на невинните жертви.
Такава е ориста и на 60-годишния Андрей. Той е от Мериопул, само че от месец e намерил леговище в България. Срещаме се в София в филантропичния център, основан от украинската общественост за подкрепяне на потърпевшите от войната сънародници.
Андрей има чувството, че е минал през Ада. Физически е свободен, надалеч е от войната и окупаторите, приютила го е европейска страна, само че душевен още се усеща
заложник на съветската свирепост
Говори и плаче. Изпитва безумен боязън, че садистите ще се върнат за него, ще го открият и тук, с цел да се разплатят, тъй като за тях той е изменник.
След старта на съветската експанзия на 22 февруари животът на Андрей се прекатурва.
„ Първо в града влезнаха военни елементи на сепаратистите, това ни предизвика и незабавно се събрахме в центъра на импровизиран протест. Бяхме към 50-60 индивида. Не се познавахме, само че всеки искаше да изрази правото да сме свободни и като украинци да дефинираме какъв живот да живеем. Решихме, че ще протестираме всеки ден в 12 часа в центъра. Броят на недоволните от съветската експанзия растеше всеки ден. Към средата на март към този момент се събирахме над 3 хиляди души. Скандирахме: „ Путин – хульо “, „ Лукашенко – хомосексуалист “, „ Слава на Украйна “. Аз и още трима бяхме уредници на демонстрациите. Първоначално окупаторите не ни закачаха, стояха с автомати в профил и единствено ни следиха. През този интервал съумяха да наложат по всички равнища нова администрация – вярна и лоялна на Москва. Но на 15 март дойде съветската армия, докараха и автозатворите. Изключиха интернета, нямахме опция да научаваме какво се случва на фронта, по какъв начин се държи украинската войска. Целта на окупаторите беше хората да нямат никаква информация. Първоначално взеха решение да ни примамят с разпределяне на хранителни помощи, само че ние демонстративно ги отказвах или ги изхвърляхме и горяхме. Саботирахме акциите им. Искахме да им покажем, че са нежелани на нашата земя. След като помощите не сработиха, започнаха репресиите – побоища, арестувания. Всеки ден сменяхме началните часове и местата на демонстрациите, само че те ни откриваха. Техни шпиони пък са ни фотографирали и заснемали с видео “, споделя пред Faktor.bg Андрей.
На 6 април той безусловно е похитен от митинга, пъхнат е в един от камионите затвори, а преди този момент вижда по какъв начин бойците арестуват и другите трима уредници на митингите.
„ Бях в потрес, закараха ме в постройката на полицията, набутаха ме в една дребна стая. Взеха телефона ми, ревизираха какво има в него, какви са контактите ми. Нарязаха облеклата ми. Първият въпрос на един млад руснак беше за какво отивам на манифестации? Отговорих, че нищо неприятно не върша – пея химна на моята страна и нося знамето й. Той стартира да крещи нервно:
„ Няма такава страна, Украйна е измислена страна “
После със скоч облепиха очите ми, накараха ме да смъква панталоните, вързаха и краката ми със скоч. И започнаха да ме бият по краката. Боят вървеше перорално с въпросите: „ Колко получавате за присъединяване в тези митинги, кой ги провежда, кой ви финансира “. Отговарях – аз съм родолюбец за моята страна, не диря нито пари, нито други облаги. Ходя на митингите, тъй като вие не сте освободители, вие ни поробихте… Лишихте ни от положителния и свободен живот. Не харесваха отговорите ми и измислиха ново изтезание – завързаха ушите ми с някакви парцалчета и закрепиха на тях клипсове, по които пускаха ток. Страшно изтезание, пробвах с ръка да махна единия клипс, само че ме закопчаха с белезници. Пускаха ми ток на порции по 30-40 секунди, само че тези секунди ти се костват като безкрайност. Всъщност това е ултразвук - един доста мощен вик, който ти се забива в мозъка и не може да се понесе. На третия ден от мъченията ги попитах: Какво искатe да чуете от мен? И отново започнаха с въпроси за уредниците на митингите, кой ни заплаща, на кого сме сътрудници. Обясних, че съм споделил всичко, няма секрети, само че не мога да си изобретявам отговори, които те желаят да чуят. Тогава продължиха мъчението – пердах с гумена палка. Налагаха ме по краката, по кръста по гърдите, рамената, по седалищните елементи, бедрата. Старшият на насилниците ми споделяше: „ Ти си по-възрастен от нас, а се занимаваш с нелепости “. На бюрото бяха разхвърлили купчина със фотоси от митингите. На някои от тях с взор откривах себе си, а разпитващият със зложелателство ми споделяше: „ Всичко знаем за тебе, за твоите приятели, не можете да ни излъжете, имаме цялостна информация “. После избухваше в някакъв гняв и
започваше да рита с краката си главата ми, все едно рита топка
От тези удари получих тежки кръвоизливи в очите. Всеки ден разпитите продължаваха по близо два часа. Първите вечери лежах върху гол бетона. Краката ми отичаха, пробваха да срежат скоча, с който ги бяха вързали, само че с ножа може би преднамерено ме порязаха и шурна кръв. После ме реалокираха в една дребна стая, в която имаше единствено един стол и парче балатум 60/60. Храниха ни единствено заран – някаква чорба и вечер самун, останал от тяхната храна. Четири денонощия прекарах в тази килия. Температурата там беше малко над нула градуса. Ребрата доста боляха, бяха натъртени и пукнати, страшни болки ме прорязваха в гърдите. Храчех кръв. По в миналото разпитващите мъчители се сменяха, само че новите задаваха отново същите въпроси: „ Защо отменихте и фалшифицирахте историята, за какво отменихте 9 май, за какво не казвате на децата си истината? “ Изнемощял от мъченията питах коя истина желаят да чуят. Обяснявах, че и двамата ми дядовци са взели участие в Отечествената война, че за мен 9 май е бил свят празник, че съм учил децата си да почитат жертвите в тази война. Опитвах се да не ги нервирам с отговорите, само че тях ги вбесяваше даже и очевадната истина. След един подобен разпит един младок опря дулото на револвера си в слабините ми и сподели да се сбогувам с живота си, откакто укривам от тях истината. След подправения разстрел започваха още веднъж с въпросите: „ Кои са хората от митингите, кажи имена, адреси, къде работят, кой ги провежда, кой им заплаща? “ Нямаше по какъв начин и да издам някого, тъй като ние действително не се познавахме. Протестите се случваха непринудено. Реално такава е била обстановката и в другите южни окупирани региони на Украйна. Подобен е бил и терорът и методите на „ освободителите “.
Една заран в килията нахълтаха трима руснаци. Единият ме изправи и опря дулото на автомат в главата ми. Другият държеше пред очите ми някакъв текст на огромен лист. А третият стартира да снима с камера. Трябвало да прочета пред камерата написаното на хартията. Текстът гласеше:
„ Повярвайте на съветската освободителна армия, не ходете на манифестации “
Изричах думите, а дулото на автомата се удряше на импулси в главата ми. Буквално след записа ми споделиха, че съм свободен и ме изхвърлиха от полицейското.
Целият призрачен сън в полицията продължи единствено седем дни, само че времето ми се струваше безпределно, като че ли епохи ме е нямало в моя град “, споделя с насълзени очи Андрей.
„ Вероятно съветските садисти са се уплашили поради тежкото положение в което изпадах и страха, че нещата ще се усложнят, в случай че умра в полицията. Краката ми бяха отекли, от тях течеше кръв и слуз, имаше мехури, които се пукаха, кожата ми беше синкаво-черна от кръвонасядания, храчех кръв от наранените гърди. Не помня по какъв начин съм се прибрал вкъщи, само че половин час по-късно към този момент бях признат в болничното заведение. Започнаха операции за спасяването ми. Два месеца ми зарастваха ребрата, не можех нито да лежа нито да вдишвам умерено. В същото време разбрах от брачната половинка ми, че до момента в който съм бил похитен от руснаците в полицията, тя ме е търсила две денонощия със сина ми. Опитали да ми донесат медикаменти, топли чорапи, тениски, чаша, само че от тях нищо не получих. Все повече осъзнавах, че за моето семейство няма бъдеще в този окупиран от руснаците град, че ще се върнат още веднъж за мен. Започнахме да обсъждаме по какъв начин да избягаме, на всички изходи имаше постове, а аз нямах право да напущам града. Кумът ни избави, изведе ни с колата си към Запорожие през черни пътища. Рискът за всички беше огромен, само че популярност Богу успяхме “, спомня си Андрей.
Колаж с жестоките рани по тялото на Андрей
Прехвърлят се през още няколко град, с цел да стигнат до свободните територии на Украйна, с цел да са в относителна сигурност. Украинската работа по сигурност им оказва подпомагане. На Андрей е направена цялостна съдебно-медицинска експертиза, разказани и документирани са всички следи от мъченията в полицията. Състоянието му обаче още веднъж се утежнява и е признат в център по изгаряния.
„ Лекарите бяха безапелационни, че се нуждая от незабавна интервенция, другояче има заплаха за живота ми, поради тежките рани по краката. Като са ги отворили, в тях е имало единствено някаква течна слуз, а тъканта в гной. Изрязали са кожа от бедрата ми, с цел да я вграждат на изумените места. От напрежението се оказа, че съм получил диабет, а това усложни затварянето на раните “.
Операциите се оказват сполучливи, след два месеца Андрей се възвръща и се насочва към България, където към този момент са се открили негови родственици.
„ Оставихме всичко там – три жилището, кола, парцели. Най-необходимото побрахме в един остарял куфар и пристигнахме в България, това е всичко което имаме през днешния ден от предходния си живот “.
След покъртителния роман за съветските мъчения приказваме за бъдещето - могат ли руснаци и украинци да продължат да бъдат братя?
„ Тази дума за нас към този момент няма никакъв смисъл. Как да бъдем братя с тези злодеи. Заклех се в никакъв случай през живота си да не подам ръка на руснак. Това не са хора, повярвайте! “
Андрей приема извършените референдуми в окупираните територии за подправени и противозаконни. Вярва, че Украйна скоро ще си върне отнетите земи.
Днес задачата му в България е освен късмет да продължи да живее като свободен човек, само че и да опише на българите
истината за съветското „ избавление “
„ Българите да проумеят, че повече от 100 години руснаците живеят в неистина, манипулирани от агитация и лозунги, които нямат нищо общо с действителния живот. Лъжите на Кремъл са трансформирали народът им в немислещи мутанти. Българите не би трябвало да стават жертва на сходни неистини. За русианите украинците са фиктивен народ, бандеровци. Славянство, православие – нямат никакво значение и стойност. Но Русия няма късмет в тази война, Украйна е обречена да победи, тъй като истината е на наша страна. Сега са обхванати от всеобща готовност.
Когато стартира войната през февруари Русия влезе на нашата територия със 150 хилядна професионална войска. 90 хиляди от тях към този момент са отвън строя, 60 хиляди са убити над 30 хиляди са ранените. Сега събират непрофесионална войска, само че тези момчета не са добре въоръжени, нямат екипировка, доставяне, превоз и така нататък Психически не са готови да водят война. Те са просто пушечно месо. Само ще удължат часа до успеха на украинската войска. Проблемът е, че Путин може да употребява нуклеарно оръжие. Той е по-зловещ от Хитлер, у него няма съчувствие, няма усеща, не го трогва детската гибел, тъгите на почтените. Но в случай че до през вчерашния ден убиваше единствено украинците, в този момент се трансформира и в всеобщ палач на своите “, споделя Андрей.
Той има вяра във възмездието и справедливостта. Чрез свои близки към този момент е завел самостоятелен иск в Европейския съд за правата на индивида против злодействата на руснаците и страданията, които са му предизвикали. Иска съветските злодеи да бъдат осъдени, тъй като справедливостта няма опция, а през днешния ден тя е на страната на Украйна и нейния народ.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ