Четири години без Алекс - залагам на метафизиката, той има нов живот
Димитър Бочев, особено за Faktor.bg
Ден след ден, година след година немалкият ми към този момент живот богатее на усещания, само че със същата системност и беднее на другари. Макар че безконечната разлъка с другар е също усещане. И повече от усещане – орис и биография, обичай и съществуване е. За мен обаче като православен християнин
безконечна разлъка няма – нямаше и за Алекс
Има единствено безкрайност и всевечност на живота. Живот тукашен, земен и физически, само че и живот оттатъшен, извънземен и метафизически. Който желае, дано залага на физиката – аз на метафизиката залагам. И макар несъмнената разтуха, която това ми светоусещане обезпечава, тревогата от застигналата ме изведнъж преди броени дни новина за кончината на скъпия ми другар Алекс Алексиев с всичките ѝ многолики болки остава.
Чрез гибелта на околните си ние осъзнаваме освен достоверната стойност на личния си живот, а и тяхната незаменимост. Ако са фактически незаменими. Защото истината постанова да признаем, че има и заменими, и взаимозаменяеми, и конвертируеми хора. Една конвертируемост, посредством която и приживе, и посмъртно те онагледяват своята незначителност – до момента в който незаменимостта е белязана от съществеността на хора и феномени. В този смисъл Алекс Алексиев е безспорно значителен с една същественост, онагледена от колоритния му живот и нагнетена от ненадейната му гибел. Един наш стихотворец предсказа, че и гибелта е хубава, когато е начало на нещо. В неравния път на Алекс по дъгата на земята безспорно е по този начин – един значителен живот не може да завърши с несъществена гибел. Като живота, и гибелта е тест по същественост – по величие тест. Една, казано с езика на Ясперс, гранична обстановка, едно екзистенциално тестване, което Алекс устоя ослепително.
Изпитал още в ранно детство върху личната си кожа свирепостта на комунистическото мракобесие и емигрирал след доста инциденти в Съединените щати, Алекс трансформира вилнеещата през 60-те години по всички интернационалните фронтове Студена война в своя персонална борба. Битка, в която той постоянно беше зарязан беззащитен и самичък, само че която донкихотовецът Алекс води с надареното си слово десетилетия наред. А откакто я завоюва преди трийсетина години, стартира друга една, не по-малко основна словесна война – този път против пълзящата реституция на комунизма на родна земя. Тази война Алекс не съумя да завоюва – гибелта се оказа по-бърза. Но той ни я завеща като идея – да я доведем ние до края.
Недооценен, както постоянно става с нашите емигрирали създатели, в отечеството общително, само че високо
скъп като политически анализатор в Свободния свят,
Алекс работи дълги години по редица интернационалните политически планове на Вашингтон – в това число и като шеф на българската емисия на Радио „ Свободна Европа ”, където аз пък водех културната стратегия „ Контакти ”. По мащабност напъните му за тържеството на демокрацията и на родна земя, и по целия необятен и цветен свят са сравними единствено с формата му като човек.
Общувал с редица американски президенти и персонален другар със забележителни създатели като Солженицин, като Василий Аксьонов и Робърт Конкуест, в дългите ни като митове нощи, белязани от наличието на околните му другари Петър Стоянов, Борис Христов, Любо Канов, Илиян Василев, Стойко Стоянов, Алекс пресъздаваше с йовковско сладкодумие живописните си мемоари за тези невероятни люде. Тези му вълнуващи разкази са също удостоверение за неговата незаменимост.
Като Асен Игнатов, като Георги Марков, като Атанас Славов, Христо Огнянов, Стефан Попов и доста други, Алекс бе подценен на родна земя и уместно оценен зад граница. И професионалните му политически разбори, и многочислените му публицистични изяви по света и у нас разкриват освен подготвеност, а и една забележителна филантропична просвета, една изострена сетивност за духовното. Парафразирайки Музил, аз бих го окачествил като
княз на духа
Княжеска бе и щедростта, с която всекидневно се себераздаваше и на битово ниво – в това число и на хора користни, които не заслужаваха неговото достойнство. Предаността към богатото креативно завещание на татко му, писателят, художникът и книгоиздателят Райко Алексиев, му отиваше – кръвта вода не става. Само преди месец-два Алекс провежда и откри в Софийска градска изложба голяма галерия, отдадена на татко му.
Само като си помисля какъв брой разнолики и огромни бяха личните му креативен проекти, тъгата по тяхната неосъщественост мира не ми дава! Алекс живя живота на създател – и със гибелта на създател си отиде, отиде си с блестящи интелектуални планове в главата и с перо в ръка. С него си отиде и парченце от положителното на тази размирна планета – с ненадейната му кончина този свят обедня на добрина и достойнство. Днес трябваше да навърши 80 години, само че споменът за светлата му персона се витализира, стана по-жив и чувствителен и от живота му – от спомен в действителност незабелязано се трансформира. Една действителност, пред която времето е безпомощно. И едно време, което ще бъде обитаемо от ненаситния му и вечен живот.
Ден след ден, година след година немалкият ми към този момент живот богатее на усещания, само че със същата системност и беднее на другари. Макар че безконечната разлъка с другар е също усещане. И повече от усещане – орис и биография, обичай и съществуване е. За мен обаче като православен християнин
безконечна разлъка няма – нямаше и за Алекс
Има единствено безкрайност и всевечност на живота. Живот тукашен, земен и физически, само че и живот оттатъшен, извънземен и метафизически. Който желае, дано залага на физиката – аз на метафизиката залагам. И макар несъмнената разтуха, която това ми светоусещане обезпечава, тревогата от застигналата ме изведнъж преди броени дни новина за кончината на скъпия ми другар Алекс Алексиев с всичките ѝ многолики болки остава.
Чрез гибелта на околните си ние осъзнаваме освен достоверната стойност на личния си живот, а и тяхната незаменимост. Ако са фактически незаменими. Защото истината постанова да признаем, че има и заменими, и взаимозаменяеми, и конвертируеми хора. Една конвертируемост, посредством която и приживе, и посмъртно те онагледяват своята незначителност – до момента в който незаменимостта е белязана от съществеността на хора и феномени. В този смисъл Алекс Алексиев е безспорно значителен с една същественост, онагледена от колоритния му живот и нагнетена от ненадейната му гибел. Един наш стихотворец предсказа, че и гибелта е хубава, когато е начало на нещо. В неравния път на Алекс по дъгата на земята безспорно е по този начин – един значителен живот не може да завърши с несъществена гибел. Като живота, и гибелта е тест по същественост – по величие тест. Една, казано с езика на Ясперс, гранична обстановка, едно екзистенциално тестване, което Алекс устоя ослепително.
Изпитал още в ранно детство върху личната си кожа свирепостта на комунистическото мракобесие и емигрирал след доста инциденти в Съединените щати, Алекс трансформира вилнеещата през 60-те години по всички интернационалните фронтове Студена война в своя персонална борба. Битка, в която той постоянно беше зарязан беззащитен и самичък, само че която донкихотовецът Алекс води с надареното си слово десетилетия наред. А откакто я завоюва преди трийсетина години, стартира друга една, не по-малко основна словесна война – този път против пълзящата реституция на комунизма на родна земя. Тази война Алекс не съумя да завоюва – гибелта се оказа по-бърза. Но той ни я завеща като идея – да я доведем ние до края.
Недооценен, както постоянно става с нашите емигрирали създатели, в отечеството общително, само че високо
скъп като политически анализатор в Свободния свят,
Алекс работи дълги години по редица интернационалните политически планове на Вашингтон – в това число и като шеф на българската емисия на Радио „ Свободна Европа ”, където аз пък водех културната стратегия „ Контакти ”. По мащабност напъните му за тържеството на демокрацията и на родна земя, и по целия необятен и цветен свят са сравними единствено с формата му като човек.
Общувал с редица американски президенти и персонален другар със забележителни създатели като Солженицин, като Василий Аксьонов и Робърт Конкуест, в дългите ни като митове нощи, белязани от наличието на околните му другари Петър Стоянов, Борис Христов, Любо Канов, Илиян Василев, Стойко Стоянов, Алекс пресъздаваше с йовковско сладкодумие живописните си мемоари за тези невероятни люде. Тези му вълнуващи разкази са също удостоверение за неговата незаменимост.
Като Асен Игнатов, като Георги Марков, като Атанас Славов, Христо Огнянов, Стефан Попов и доста други, Алекс бе подценен на родна земя и уместно оценен зад граница. И професионалните му политически разбори, и многочислените му публицистични изяви по света и у нас разкриват освен подготвеност, а и една забележителна филантропична просвета, една изострена сетивност за духовното. Парафразирайки Музил, аз бих го окачествил като
княз на духа
Княжеска бе и щедростта, с която всекидневно се себераздаваше и на битово ниво – в това число и на хора користни, които не заслужаваха неговото достойнство. Предаността към богатото креативно завещание на татко му, писателят, художникът и книгоиздателят Райко Алексиев, му отиваше – кръвта вода не става. Само преди месец-два Алекс провежда и откри в Софийска градска изложба голяма галерия, отдадена на татко му.
Само като си помисля какъв брой разнолики и огромни бяха личните му креативен проекти, тъгата по тяхната неосъщественост мира не ми дава! Алекс живя живота на създател – и със гибелта на създател си отиде, отиде си с блестящи интелектуални планове в главата и с перо в ръка. С него си отиде и парченце от положителното на тази размирна планета – с ненадейната му кончина този свят обедня на добрина и достойнство. Днес трябваше да навърши 80 години, само че споменът за светлата му персона се витализира, стана по-жив и чувствителен и от живота му – от спомен в действителност незабелязано се трансформира. Една действителност, пред която времето е безпомощно. И едно време, което ще бъде обитаемо от ненаситния му и вечен живот.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ