Урок по русолюбие
Димитър Бочев,
Случайно или не, наскоро попаднах на един язвителен текст на известния съветски кино продуцент и създател Семьон Слепаков и взех решение да го преведа за читателите си. А дали си е коствало напъните, или не, дано те решат. Текстът наблюдава средностатистическия ден на един много характерен руснак от съсловието на ненапълно преуспелите професионално и обществено жители. И по този начин, ето и хрониката на Слепаков, озаглавена „ В моята страна всичко има”:
„ Най-обикновеният руснак става заран, поглежда си японския часовник, мие си зъбите с китайска четка за зъби, нанасяйки върху нея българска паста за зъби, бръсне се с немска самобръсначка, мие се с френски сапун, маже лицето си с испански гел, кипва в шведски чайник вода, пие бразилско кафе, овкусявайки го с украинска захар и сметана, облича италианския си костюм, обува полските си чорапи и арабските си обувки, облива се с арабски парфюм, затваря входната си врата с две британски ключалки, сяда в немската си кола, включва японския си радиоапарат, избира радио „ Европа плюс”, слуша задгранични песни, потегля по съветски пътища и псува на съветски език, заобикаляйки съветските дупки и издатини, купува си два биг-мака и кока-кола от „ Макдоналс”, идва в офиса си, паркира колата си на паркинг, охраняван от швейцарска сигнализация и канадско видеонаблюдение, качва се във финландския асансьор, влиза в кабинета си с надпис на вратата „ мърчандайзинг”, обажда се по американския си айфон посредством американската GSM мрежа, включва американо-китайския си компютър „ Ай Би Ем” с американска работна система „ Уиндоус”, включва пиндоския си интернет (пиндоски – жаргонно и пренебрежително-обидно за американски, б.м.), нанася на латиница електронния си уеб-адрес в американската обществена мрежа, влиза в „ акаунта” си и написа на съветски: „ Няма да позволим на Запада да пороби Русия! Не на европейските окупатори! Ще превърнем проклетите янки в радиоактивна пепел! Бий евреите и бендеровците! Русия е велика страна!”
Какво ѝ е великото,
пита се и може би най-значимият актуален съветски публицист Виктор Ерофеев, който неслучайно живее и твори в заточение, откакто голяма част от популацията на страната употребява дворни тоалетни (дъсчени нужници) и няма в мизерните си жилища нито отводна канализация, нито течаща вода. Една страна, която не е в положение да задоволи и обикновените битови потребности на популацията си, една страна, чиито жители са заставени да живеят лишени от информация в духовната и материална мизерия на ХІХ в., няма учредения да претендира за международно водачество. На фона на тези печални дадености упоритостите на Русия да е водеща международна мощ са, меко казано, нелепи. Защото в наше време величието на една страна се мери не с числеността на армията и с арсенала на нуклеарните ѝ оръжия и не даже с териториалните ѝ владения и потребните ѝ изкопаеми. За величието на една страна през днешния ден се съди по виталния стандарт на редовия ѝ жител. А по този начин видяно, модерна Русия е жалка картинка – държавици като Люксембург и като Исландия, да речем, са я изпреварили недостижимо. Дори самичък по себе си фактът, че, въпреки да е 150 пъти по-малка териториално от Русия и за разлика от Русия да няма никакви естествени находища, една Южна Корея е постигнала Брутният вътрешен продукт, по-висок от съветския, приказва сладкодумен език. Явно Маргарет Тачър ще се окаже права в констатацията си, че модерна Русия е Горна Волта с нуклеарно оръжие.
При всички случаи съветската национална стопанска система е една ялова, непродуктивна мощ, паразитираща върху несметните си естествени находища. Една национална стопанска система, която, както и цялата страна, е мощно централизирана, идеологизирана и бюрократизирана до неразбираемост, враждебна е към външния свят и неспособна да основава лични богатства и да развива лични индустриални мощности. От близкото си тоталитарно минало знаем, че по този начин е, че по този начин става постоянно, когато доктрината подчини на догмите си стопанската система – по този начин е и в модерна Русия.
Казаното дотук е адресирано не на последно място и до многомилионната войска родни русофили, които не желаят и не желаят да проумеят, че
да обичаш един непознат народ не значи да обичаш неговия главорез и диктатор,
че през днешния ден аршин за моралната и икономическа стойност на една страна са нейните духовни и научно-технически достижения, че примитивизмът и почвеничеството, безпросветността и унаследеният крепостнически нрав, в които тънат многомилионните маси в необятните съветски губернии, са надалеч по-адекватен индикатор за мястото на Кремъл в международната общественост на страните, в сравнение с празнуваните като национални победи ненаситни имперски попълзновения в прилежащи и далечни страни. Особено откакто тези попълзновения бушуват в една ера, която от дълго време е престанала да бъде имперска. Тъкмо по тази причина териториалните експанзии на Москва са обречени – даже когато е ознаменувана като предимство над външния зложелател, съветската завоевателна политика е експанзия и против светския, либерален дух на времената ни. А да тръгне една страна против духа на времената, значи да тръгне към личната си крах. Битката с времето още никой не е спечелил – няма да я завоюва и имперска Русия. Дори единствено тъй като през днешния ден конкуренциите за интернационален авторитет се печелят не с нуклеарни оръжия, не с физическа мощ, а със силата на мисълта и на духа, с научно-техническия и честен запас на една нация, с креативен, идейни търсения, с нововъведения и технологии. А това са все оръжия, които Русия не владее. А най-печалното е, че и не желае да ги овладее. Не на силата на духа разчита модерна Русия – тя разчита на грубата мощ, на физическото превъзходство. Манталитетно съветската външна, пък и съветската вътрешна политика е присъща за началото на предишния, че и на по-миналия век – един нееволюирал и белязан от ведомствено принуждение, един застинал в дебрите на суровите минали времена обществен модел. Казвал съм го и различен път: със силата на оръжията всяка страна експортира зад граница единствено това, което има и вътрешнополитически: демократичната – народна власт, човешки права и цивилен свободи; деспотичната – абсолютизъм, гнет и принуждение. Многобройните съветски имперски експанзии през сегашния и предишния век илюстрират безапелационно този принцип – днешната война в Украйна е единствено един от многото частни случаи на упоритостта да се въдвори съветското мракобесие на непозната земя.
Да се върнем обаче към текста, с който започнахме размислите си. Текст, от който е видно, че целият домакински и целият длъжностен обичай на актуалния руснак от междинната градска класа е обзаведен с вносни, привнесени извън артикули и услуги. Стоки и услуги, които консуматорът употребява с подготвеност – като нещо, което му се поставя надали не свише. В арсенала на делника му няма нищо, нищичко родно и съветско – даже пастата му за зъби е българска. Единственият съветски детайл в ироничния, само че меродавен роман на Слепаков са дупките по пътищата, които героят на нашето време псува с най-искрени псувни. Руски, напълно съветски са и не по-малко откровените обиди, с които нашият човек ругае и проклина целия външен свят – от американците до европейците, от евреите до украинците. Откъде и за какво е тази неутолима, тази неистова жадност за отплата? Та кълнящият и проклинащият в действителност би трябвало да е признателен на задграничния свят, който с продуктите и с научно-техническите си достижения краси, облекчава и подслажда и неговия живот, привнася в деня и бита му тези богатства, които родината му не е способна да обезпечи! Става дума все за артикули и богатства, които родната му съветска стопанска система, съветската научна мисъл, съветската индустрия, съветското селско стопанство, съветската просвета и съветската техника очевидно не могат да му набират. В отношението, в светогледа на героя на описа обаче към вътрешнополитическата и вътрешноикономическата обстановка няма и намек от рецензия – цялата прерастваща в несдържан яд сдържаност е адресирана до ненавиждания неизвестно за какво Запад.
Има нещо деструктивно и зло, нещо некрофилно има в това отрицателно прочувствено отношение към хора, нации и страни, които са очевидно по-знаещи, по-можещи и по-преуспяващи от нас самите. Казвам от нас самите, тъй като и на нашего брата не е непознат сходен смъртоносен метод, и ние, вместо да се поучим от повече знаещите, повече можещите и повече постигащите, избираме като Бай Ганьо в банята да се тупаме гордо по гърдите с голословното, гръмогласното и пренебрежително „ Булгар! Булгар!…”
Ако някой реши, че намекът ми е адресиран до българските русофили, ще се окаже прав. Трябва да внимаваме
какви образци даваме на обществото си
и какви образци следваме. Защото след каквито обществено-политически модели тръгнем през днешния ден, подобен живот ще заживеем на следващия ден. Още преди епохи гениалният савойски мъдрец и нравоучител, йезуитът Жозеф дьо Местр писа, че неправилните публични отзиви са като подправените, като фалшифицираните пари: те се пущат в послание от изкусни и користни демагози, след което ги употребяват и популяризират милионите нищо неподозиращи почтени жители. Така се пораждат рискови политически легенди, по този начин се приготвя почвата за национални беди, по този начин катастрофират цели общества и страни. Безкритичното ни отношение към имперска Русия епохи наред е било смъртоносна опасност за нацията ни – сходна опасност е то и през днешния ден. Както показва и със завоевателната война в Украйна, Русия е опустошителна антиевропейска мощ, а всяко отделяне от Стария континент, към който принадлежим освен териториално, е гибелно за нас, българите. Това са съзнавали най-значимите ни възрожденци – извънредно време е да го осъзнаем и ние, техните потомци.
Започнахме с съветската интелектуална мисъл – за какво и да не приключим с съветската интелектуална мисъл. Нека това бъде мисълта на любимеца на Пушкин, Пьотър Чаадаев, намерила място в безсмъртните му „ Философски писма”: „ Бог е основал съветския народ, с цел да покаже на другите нации по какъв начин не трябва да се живее… Руското население в никакъв случай не е имало съзнание. Няма и през днешния ден. Пък не му и би трябвало. Населението на Русия, както и самата Русия, съществуват единствено като урок за света…”
Надявам се, че и ние ще се поучим от този скъп исторически урок. Надявам се също, че родните русофили няма да ми вържат недостатък за тези ми размишления. Не изтъквам ненавижданите от тях бендеровци и пиндоси – един ослепителен и възпят от Пушкин съветски мъдрец изтъквам.
Случайно или не, наскоро попаднах на един язвителен текст на известния съветски кино продуцент и създател Семьон Слепаков и взех решение да го преведа за читателите си. А дали си е коствало напъните, или не, дано те решат. Текстът наблюдава средностатистическия ден на един много характерен руснак от съсловието на ненапълно преуспелите професионално и обществено жители. И по този начин, ето и хрониката на Слепаков, озаглавена „ В моята страна всичко има”:
„ Най-обикновеният руснак става заран, поглежда си японския часовник, мие си зъбите с китайска четка за зъби, нанасяйки върху нея българска паста за зъби, бръсне се с немска самобръсначка, мие се с френски сапун, маже лицето си с испански гел, кипва в шведски чайник вода, пие бразилско кафе, овкусявайки го с украинска захар и сметана, облича италианския си костюм, обува полските си чорапи и арабските си обувки, облива се с арабски парфюм, затваря входната си врата с две британски ключалки, сяда в немската си кола, включва японския си радиоапарат, избира радио „ Европа плюс”, слуша задгранични песни, потегля по съветски пътища и псува на съветски език, заобикаляйки съветските дупки и издатини, купува си два биг-мака и кока-кола от „ Макдоналс”, идва в офиса си, паркира колата си на паркинг, охраняван от швейцарска сигнализация и канадско видеонаблюдение, качва се във финландския асансьор, влиза в кабинета си с надпис на вратата „ мърчандайзинг”, обажда се по американския си айфон посредством американската GSM мрежа, включва американо-китайския си компютър „ Ай Би Ем” с американска работна система „ Уиндоус”, включва пиндоския си интернет (пиндоски – жаргонно и пренебрежително-обидно за американски, б.м.), нанася на латиница електронния си уеб-адрес в американската обществена мрежа, влиза в „ акаунта” си и написа на съветски: „ Няма да позволим на Запада да пороби Русия! Не на европейските окупатори! Ще превърнем проклетите янки в радиоактивна пепел! Бий евреите и бендеровците! Русия е велика страна!”
Какво ѝ е великото,
пита се и може би най-значимият актуален съветски публицист Виктор Ерофеев, който неслучайно живее и твори в заточение, откакто голяма част от популацията на страната употребява дворни тоалетни (дъсчени нужници) и няма в мизерните си жилища нито отводна канализация, нито течаща вода. Една страна, която не е в положение да задоволи и обикновените битови потребности на популацията си, една страна, чиито жители са заставени да живеят лишени от информация в духовната и материална мизерия на ХІХ в., няма учредения да претендира за международно водачество. На фона на тези печални дадености упоритостите на Русия да е водеща международна мощ са, меко казано, нелепи. Защото в наше време величието на една страна се мери не с числеността на армията и с арсенала на нуклеарните ѝ оръжия и не даже с териториалните ѝ владения и потребните ѝ изкопаеми. За величието на една страна през днешния ден се съди по виталния стандарт на редовия ѝ жител. А по този начин видяно, модерна Русия е жалка картинка – държавици като Люксембург и като Исландия, да речем, са я изпреварили недостижимо. Дори самичък по себе си фактът, че, въпреки да е 150 пъти по-малка териториално от Русия и за разлика от Русия да няма никакви естествени находища, една Южна Корея е постигнала Брутният вътрешен продукт, по-висок от съветския, приказва сладкодумен език. Явно Маргарет Тачър ще се окаже права в констатацията си, че модерна Русия е Горна Волта с нуклеарно оръжие.
При всички случаи съветската национална стопанска система е една ялова, непродуктивна мощ, паразитираща върху несметните си естествени находища. Една национална стопанска система, която, както и цялата страна, е мощно централизирана, идеологизирана и бюрократизирана до неразбираемост, враждебна е към външния свят и неспособна да основава лични богатства и да развива лични индустриални мощности. От близкото си тоталитарно минало знаем, че по този начин е, че по този начин става постоянно, когато доктрината подчини на догмите си стопанската система – по този начин е и в модерна Русия.
Казаното дотук е адресирано не на последно място и до многомилионната войска родни русофили, които не желаят и не желаят да проумеят, че
да обичаш един непознат народ не значи да обичаш неговия главорез и диктатор,
че през днешния ден аршин за моралната и икономическа стойност на една страна са нейните духовни и научно-технически достижения, че примитивизмът и почвеничеството, безпросветността и унаследеният крепостнически нрав, в които тънат многомилионните маси в необятните съветски губернии, са надалеч по-адекватен индикатор за мястото на Кремъл в международната общественост на страните, в сравнение с празнуваните като национални победи ненаситни имперски попълзновения в прилежащи и далечни страни. Особено откакто тези попълзновения бушуват в една ера, която от дълго време е престанала да бъде имперска. Тъкмо по тази причина териториалните експанзии на Москва са обречени – даже когато е ознаменувана като предимство над външния зложелател, съветската завоевателна политика е експанзия и против светския, либерален дух на времената ни. А да тръгне една страна против духа на времената, значи да тръгне към личната си крах. Битката с времето още никой не е спечелил – няма да я завоюва и имперска Русия. Дори единствено тъй като през днешния ден конкуренциите за интернационален авторитет се печелят не с нуклеарни оръжия, не с физическа мощ, а със силата на мисълта и на духа, с научно-техническия и честен запас на една нация, с креативен, идейни търсения, с нововъведения и технологии. А това са все оръжия, които Русия не владее. А най-печалното е, че и не желае да ги овладее. Не на силата на духа разчита модерна Русия – тя разчита на грубата мощ, на физическото превъзходство. Манталитетно съветската външна, пък и съветската вътрешна политика е присъща за началото на предишния, че и на по-миналия век – един нееволюирал и белязан от ведомствено принуждение, един застинал в дебрите на суровите минали времена обществен модел. Казвал съм го и различен път: със силата на оръжията всяка страна експортира зад граница единствено това, което има и вътрешнополитически: демократичната – народна власт, човешки права и цивилен свободи; деспотичната – абсолютизъм, гнет и принуждение. Многобройните съветски имперски експанзии през сегашния и предишния век илюстрират безапелационно този принцип – днешната война в Украйна е единствено един от многото частни случаи на упоритостта да се въдвори съветското мракобесие на непозната земя.
Да се върнем обаче към текста, с който започнахме размислите си. Текст, от който е видно, че целият домакински и целият длъжностен обичай на актуалния руснак от междинната градска класа е обзаведен с вносни, привнесени извън артикули и услуги. Стоки и услуги, които консуматорът употребява с подготвеност – като нещо, което му се поставя надали не свише. В арсенала на делника му няма нищо, нищичко родно и съветско – даже пастата му за зъби е българска. Единственият съветски детайл в ироничния, само че меродавен роман на Слепаков са дупките по пътищата, които героят на нашето време псува с най-искрени псувни. Руски, напълно съветски са и не по-малко откровените обиди, с които нашият човек ругае и проклина целия външен свят – от американците до европейците, от евреите до украинците. Откъде и за какво е тази неутолима, тази неистова жадност за отплата? Та кълнящият и проклинащият в действителност би трябвало да е признателен на задграничния свят, който с продуктите и с научно-техническите си достижения краси, облекчава и подслажда и неговия живот, привнася в деня и бита му тези богатства, които родината му не е способна да обезпечи! Става дума все за артикули и богатства, които родната му съветска стопанска система, съветската научна мисъл, съветската индустрия, съветското селско стопанство, съветската просвета и съветската техника очевидно не могат да му набират. В отношението, в светогледа на героя на описа обаче към вътрешнополитическата и вътрешноикономическата обстановка няма и намек от рецензия – цялата прерастваща в несдържан яд сдържаност е адресирана до ненавиждания неизвестно за какво Запад.
Има нещо деструктивно и зло, нещо некрофилно има в това отрицателно прочувствено отношение към хора, нации и страни, които са очевидно по-знаещи, по-можещи и по-преуспяващи от нас самите. Казвам от нас самите, тъй като и на нашего брата не е непознат сходен смъртоносен метод, и ние, вместо да се поучим от повече знаещите, повече можещите и повече постигащите, избираме като Бай Ганьо в банята да се тупаме гордо по гърдите с голословното, гръмогласното и пренебрежително „ Булгар! Булгар!…”
Ако някой реши, че намекът ми е адресиран до българските русофили, ще се окаже прав. Трябва да внимаваме
какви образци даваме на обществото си
и какви образци следваме. Защото след каквито обществено-политически модели тръгнем през днешния ден, подобен живот ще заживеем на следващия ден. Още преди епохи гениалният савойски мъдрец и нравоучител, йезуитът Жозеф дьо Местр писа, че неправилните публични отзиви са като подправените, като фалшифицираните пари: те се пущат в послание от изкусни и користни демагози, след което ги употребяват и популяризират милионите нищо неподозиращи почтени жители. Така се пораждат рискови политически легенди, по този начин се приготвя почвата за национални беди, по този начин катастрофират цели общества и страни. Безкритичното ни отношение към имперска Русия епохи наред е било смъртоносна опасност за нацията ни – сходна опасност е то и през днешния ден. Както показва и със завоевателната война в Украйна, Русия е опустошителна антиевропейска мощ, а всяко отделяне от Стария континент, към който принадлежим освен териториално, е гибелно за нас, българите. Това са съзнавали най-значимите ни възрожденци – извънредно време е да го осъзнаем и ние, техните потомци.
Започнахме с съветската интелектуална мисъл – за какво и да не приключим с съветската интелектуална мисъл. Нека това бъде мисълта на любимеца на Пушкин, Пьотър Чаадаев, намерила място в безсмъртните му „ Философски писма”: „ Бог е основал съветския народ, с цел да покаже на другите нации по какъв начин не трябва да се живее… Руското население в никакъв случай не е имало съзнание. Няма и през днешния ден. Пък не му и би трябвало. Населението на Русия, както и самата Русия, съществуват единствено като урок за света…”
Надявам се, че и ние ще се поучим от този скъп исторически урок. Надявам се също, че родните русофили няма да ми вържат недостатък за тези ми размишления. Не изтъквам ненавижданите от тях бендеровци и пиндоси – един ослепителен и възпят от Пушкин съветски мъдрец изтъквам.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ