Дейвид Гребер е професор по антропология в London School of

Дейвид Гребер е професор по антропология в London School of Economics. Наскоро издаде книгата си „ Утопията на разпоредбите: за технологиите, за нелепостта, за тайните наслади на бюрокрацията “, в която разсъждава за покварената обществена система, в която живее западното общество.

През 1930 Джон Майнард Кейнс предсказа, че технологиите ще напреднат дотолкоз, че в края на века страни като Англия и Съединени американски щати ще съумеят да съкратят работната си седмица до 15 часа. Имаме всички учредения да имаме вяра, че той е бил прав. Технологичният прогрес безусловно разрешава това. И все пак, не се случва. Реално, технологиите биват употребявани, с цел да измислят способи по какъв начин да работим повече. А с цел да се случи това, се постанова да се измислят работни позиции, които са ненужни. Огромно количество хора в Европа и Северна Америка  в частност, прекарват целия си трудов живот изпълнявайки задания, за които скрито осъзнават, че са безусловно ненужни. Моралната и духовната щета, която произлиза от тази обстановка е дълбока. Това нанася белег върху груповата душа. Но съвсем никой не приказва за него.

Защо обещаната от Кейнс химера, по този начин дълго чакана през 60-те, по този начин и в никакъв случай не се случи? Обикновено обяснението е, че той не е взел поради голямото повишаване на консуматорството. Оставени на избора сред по-малко работни часове и повече играчки и удоволствия, ние групово избираме второто. Това би било история с забавна поука, само че в случай че се замислим за момент, ще разберем, че не е правилно. Да, очевидци сме на основаването на безпределно многообразие от нови работни позиции и промишлености още от 20-те, само че доста малко от тях имат нещо общо с производството на суши, айфони или съвременни маратонки.

Така че, какво в действителност съставляват тези нови работни места? Един неотдавнашен отчет за сравняване на заетостта в Съединени американски щати сред 1910 и 2000 ни дава ясна визия. През предишния век, броят на служащите, наети като домашни прислужници, в индустрията и в бранша на селското стопанство се срина фрапантно. В същото време, „ професионални, управнически, механически, търговски и обслужващи служащи “ са се утроили - от една четвърт до три четвърти от общия брой на работните места. С други думи, продуктивните работни места, тъкмо както е планувано, са намалели вследствие автоматизацията и технологизирането на работния развой /дори в случай че броим индустриалните служащи в международен мащаб, в това число и трудещите се маси в Индия и Китай, които също не са толкоз огромен брой, колкото бяха преди/.

Но вместо да се понижи работното време, с цел да се освободи човешкото население и да има време да следва личните си фантазии, удоволствия, да реализира личните си хрумвания и планове, виждаме уголемяването не толкоз на бранша, предоставящ услуги, колкото на административния бранш, в това число изобретяването на цели напълно нови промишлености като финансови услуги и телемаркетинг, невижданото разгръщане на браншове като корпоративно право, академична и здравна администрация, човешки запаси и връзки с обществеността. И включително даже не се включват тези, чиято работа е да се обезпечи административно, техническо или охранително обезпечаване в тези промишлености, както и задачите нови работни места, които в допълнение се основават по отношение на тях, като да вземем за пример „ хора, които къпят кучета “ или „ денонощна доставка на пица “, които съществуват единствено тъй като хората, които имат потребност от тях прекарват времето си, заети с техните безсмислени работни места.

Те са това, което аз предлагам да назоваваме „ bullshit jobs “.

Сякаш някой стои и измисля безсмислени работни места единствено и единствено да държи всички ни заети. И тук тъкмо, се крие тайната. В капитализма, тъкмо това е, което не би трябвало да се случва. Разбира се, в старите неефективни страни като Съветският съюз, където заетостта се е считала за право и заветен дълг, системата е измислила толкоз работни позиции, колкото хора е имало (това е повода в руските универсални магазини трима души да ти продават парче месо). Точно този проблем пазарната стопанска система е трябвало да позволи. Според икономическата доктрина, последното нещо, което една компания, насочена към облага ще направи, е да заплаща пари за служащи, които са ненужни. И въпреки всичко, това се случва.

Докато корпорациите могат безмилостно да съкратят работните позиции и да оставят на работа единствено ефикасните служащи, които фактически правят някаква работа, никой не може изцяло да изясни, за какво броят на наетите по контракт хора, се уголемява и от ден на ден чиновници, на хартия работят по 40 или даже по 50 часа на седмица, в случай, че дейно работят единствено 15, тъкмо както Кейнс предвижда, защото останалата част от времето си прекарват в организационни действия, „ работни срещи “, навестяване на мотивационни семинари, актуализиране на фейсбук профилите си или събаряне на филми.

Отговорът явно не е стопански: той е честен и политически.

Управляващата класа е схванала, че едно щастливо и продуктивно население със свободно време, е смъртна опасност (достатъчно е да си спомните 60-те, когато това бе почнало да се случва). От друга страна, чувството, че работата сама по себе си има морална стойност и че всеки, който не желае да се подчини на някакъв тип интензивна работна дисциплинираност през по-голямата част от времето, което прекарва в будно положение, не заслужава нищо, е концепция, извънредно комфортна за тях.

Веднъж, до момента в който преглеждах планувания бекраен напредък на администрацията в английските университетски отдели, ми изскочи един от вероятните разновидности на пъкъла. Адът е сбирка от хора, които прекарват по-голямата част от времето си в работа по задача, която не обичат и в която не са изключително положителни. Да речем, били са наети, тъй като са чудесни в обзавеждането на кабинети, а по-късно откриват, че от тях се чака да прекарват огромна част от времето си в пържене на риба. Да не приказваме, че и задачата не е толкоз наложителна да се свърши – въпреки всичко има стеснен брой риби, които би трябвало да се изпържат. И въпреки всичко, някак, всички стават толкоз захласнати от възмущение при мисълта, че някой от сътрудниците им може да прекарва повече време в обзавеждането на кабинетите и да не извършва справедливия си дял от отговорностите им по пърженето на риба, че не след дълго пред тях се струпва безкрайна купчина безполезна, зле приготвена риба в цялото работно помещение и това е което в действителност всеки прави.

Мисля, че това е много тъкмо изложение на моралната динамичност на нашата лична стопанска система.

Разбирам, че ще се сблъскам с непосредствени възражения: „ Кой си ти, че да казваш кои в действителност са нужните работни позиции?! Ти си професор антрополог, каква пък е потребността от това?! “ (и в действителност доста читатели евентуално възприемат работата ми като пример за разхищение на обществени разходи). И на някакво равнище е допустимо това да е правилно. Не може да има справедлива мярка за обществена значителност.

Не бих дръзнал да кажа на някой, който е уверен, че дава важен принос към света, че не е по този начин. Но какво да кажа за хората, които са уверени, че техните работни места са безсмислени? Не доста от дълго време се срещнах с другар от учебно заведение, който не бях виждал от 12-годишен. Бях учуден да открия, че в това време той е станал стихотворец и фронтмен в рок група. Бях слушал някои от неговите песни по радиото, без да знам, че този, който ги извършва, ми е другар. Той явно беше брилянтен, новаторски и работата му сигурно осветява и усъвършенства живота на хората по целия свят. И въпреки всичко, след няколко финансово несполучливи албума, той бе изгубил контракта си, оказал се в обстановка с доста задължения и новородена щерка, и в последна сметка се предал и влезнал да учи право. Сега е корпоративен юрист, който работи в огромна компания в Ню Йорк. Той беше първият, който призна, че работата му е изцяло безсмислена, не способства с нищо за света и по личната му преценка, не би трябвало въобще да съществува.

Тук изскачат доста въпроси, като да вземем за пример какво може да се каже за нашето общество, което изпитва потребност да генерира извънредно стеснен брой надарени поети-музиканти, само че има видимо голямо търсене на експерти в региона на корпоративното право? (Отговор: в случай че 1% от популацията управлява по-голямата част от благосъстоянието, което назоваваме „ пазар “, то този пазар отразява това, което те мислят, че е потребно и значимо, не някой друг). Но и по-лошото е, че множеството хора на безполезни позиции, наподобява са наясно с това. Всъщност, не съм сигурен, че съм срещал корпоративен юрист, който да не мисли, че работата му съставлява „ цялостна нелепост “. Същото важи и за съвсем всички нови промишлености, изложени нагоре. Има цялостен набор от наети експерти, които в случай че срещнете на празненство, след няколко питета ще започват дрънканица за това какъв брой глупава и безсмислена е тяхната работа.

Съществува надълбоко психическо принуждение в това. Как някой даже може да заприказва за честността на труда, в случай че вътре в себе си усеща, че работата му даже не би трябвало да съществува? Как може освен това състояние да не се сътвори възприятие на бездънен яд и възмущение? И въпреки всичко това е самобитна талантливост – че управниците на нашето общество са измислили метод, като в тази ситуация с фритюрниците за риба, да се подсигурява, че яростта точно е ориентирана против тези, които желаят да правят смислена работа.

Изглежда има общо предписание, че колкото е по-очевидно, че една работа носи изгоди за други хора, толкоз по-ниско платена ще е тя. Отново, справедлива мярка е мъчно да се откри, само че един елементарен метод за това е, като просто си представим, че всички тези хора внезапно просто изчезнат. Например медицинските сестри, събирачите на боклук, механиците – резултатите, в случай че изчезнат биха били пагубни. Един свят без учители или санитари доста скоро ще се окаже в неволя, а свят без създатели на научна фантастика или ска-музиканти, явно ще е по-лошо място. Не е напълно ясно по какъв начин тъкмо ще страда човечеството, в случай че ненадейно всики финансови изпълнителни шефове, лобисти, ПР-изследователи, телемаркетингови шефове, мениджъри или юридически консултанти изчезнат. (Много хора считат, че светът доста ще се подобри).

Можете да видите по какъв начин вестниците провокират възмущение против служащите в метрото в Лондон поради митингите им: самият факт, че тези служащи могат да сковават Лондон демонстрира, че фактически тяхната работа е нужна, и тъкмо това е, което нервира множеството хора. Още по-очевидно е в Съединени американски щати, където републиканците имат незабравим триумф в активизирането на възмущение против учителите или авто-работниците /а не против учебните админи или шефовете в автомобилната промишленост, които в действителност предизвикват проблемите/ за техните сякаш раздути заплати и осигуровки. Мислят, че нямат право на тях и като че ли им споделят: „ Вие сте там, с цел да учите децата! Или да вършиме коли! Имате действителна работа! И на всичкото от горната страна, имате наглостта да очаквате естествени пенсионни осигуровки и опазване на здравето? “

Ако някой измисли работен режим, съгласуван с потребностите за поддържане материалното благополучие, би приключил много добра работа. Истинските, продуктивни служащи са безмилостно изцедени и експлоатирани. Останалата част от финансовия капитал се разделя сред постоянно руганите безработни и тези, които са на работни позиции, за които се заплаща да не вършат нищо, позиции, предопределени да ги накарат да се разпознават с вероятностите и чувствителността на ръководещата класа (мениджъри, админи и т.н) и в това време се предизвиква негодуванието против всеки, чиято работа има ясна и безспорна обществена значителност.

Ясно е, че тази система е умишлено проектирана от дълго време. И това е единственото пояснение, за какво макар нашите софтуерни благоприятни условия, не работим единствено по 3-4 часа дневно.

Източник: Evonomics - The Next Evolution of Economics
Снимка: WBUR
Изображение: The Norwich Radical