Как правилно да реагираме на детските истерии
Децата на към две-три годинки имат славата на истерици, от които се хващаме за главата, страним, тичаме за чаша вино, намираме утешение в диалози по телефона, панираме се, крещим. Но замисляли ли сте се за това, че тези малчугани толкоз обезверено се разстройват, единствено тъй като самите ние малко съумяваме да проявим съпричастност и въобще да усещаме? Че не сме в положение да идентифицираме едно или друго чувство освен у детето, само че и у себе си?
А сама по себе си нервността е проявяване на нещо доста значимо и нежно, даже това държание да припомня на жестока операция. Ние просто сме не запомнили какъв многостранен набор от чувства може да изпита човек – фрустрация, паника, гняв, засегнатост, отчаяние, дискомфорт. Възрастните са толкоз приспособени към всичко на света, че в техния речник от дълго време няма такива думи.
Като цяло – какво вършим? Обезценяваме страстите, не ги почитаме, като ги считаме за глезотия. Започваме да приказваме за тях с нюанс на злост или с откровена подигравка, а това демонстрира и по какъв начин се отнасяме към децата си. Всъщност за нас не са значими същинските положения, за сметка на „ комфортните “, когато всичко е разчертано, предсказуемо и по образец.
Разбира се е елементарно да разберем ядосаната майка: тя е изморена, допустимо е да изпитва прочувствено безсилие или да е минала през всички прелести на следродилната меланхолия. Изобщо, какво ли не може да ѝ се случи… Но всичко това пречи да се учим да разбираме детето и, редом с това – себе си, даже да нямаме сили и запаси.
И децата са хора, техните усеща също са значими, също така ги изпитват доста по-често, в сравнение с ние. Просто у тях механизмът за справяне с страстите е същинска мистерия. И вместо да заглушаваме всяка демонстрация на протест у детето, по-добре е да натрупаме опит в регулирането на личните си страсти във връзка с неговите неочаквани компликации.
Проверено е: когато откровено съчувствате и се пробвате просто да бъдете дружно в сложен миг, детето доста по-бързо се успокоява. А, в случай че мълчейки, вървите напред, влачите детето, или просто си карате работата, то сигурно знаете какво следва. Морето от сълзи се усилва двойно и ви се коства, че това въодушевление няма край. А вие даже не сте се пробвали да помогнете на напълно безпомощния в сходни обстановки човек. Оставили сте го да страда и евентуално сте му се и поскрали.
Може би в детството на множеството от нас не са отделяли нужното внимание за същинските детски потребности и са били спестовни на топлина и обич. Но да се доверяваме на горчивия си опит, изключително във време на цялостна досегаемост на информация за логика на психиката на личността и междуличностните връзки, не би следвало, както и не би следвало да пренебрегваме базовите неща, за които би трябвало да знаят всички модерни родители.
