Депресията е подоба на дама облечена в черно. Вместо да

Депресията е подоба на дама облечена в черно

„ Депресията е подоба на дама облечена в черно. Вместо да я гониш, предложи й стол и изслушай това, което желае да ти каже. Случват се ръцете да се оправят със мистерия, против която мозъкът е безпомощен. Който не премине през чистилището на личните пристрастености, няма да ги преодолее. “ – Карл Густав Юнг

Депресията е тематика, за която постоянно приказваме със боязън и недоумение, като за някаква тъмна сянка, която ни следва неразделно и от която желаеме да избягаме непременно.

Но може би тази метафора, че депресията е като дама в черно – елегантна, безшумно настъпваща и неизбежна, е по-точна. Вместо да я гоним под паника, може би би трябвало да ѝ предложим стол и да я изслушаме. Защото, колкото и необичайно да звучи, от време на време тишината на депресията крие значими послания, които мозъкът ни отхвърля да разчете, а тялото не съумява да разбере.

Депресията като част от живота, а не като зложелател

В ежедневния ни свят депресията постоянно се възприема като зложелател, нещо, което би трябвало да бъде преборено, изгонено, „ излекувано “. Тя е нежеланата гостенка, която нахлува без покана и разстройва всекидневието ни. Но вместо да я третираме като зложелател, можем да си представим депресията като тази загадъчна дама, облечена в черно – знак на вътрешната битка и неразрешени усеща.

Това, което тази дама може би ни споделя, е, че тя не е тук, с цел да ни унищожи. Тя идва, тъй като нещо във вътрешния ни свят има потребност от внимание. Може би вместо да бягаме от нея, би трябвало да се спрем, да седнем с нея на масата на нашето схващане и да се запитаме: „ Какво искаш да ми кажеш? “

Загадката на тялото против безсилието на мозъка

Депресията постоянно е мистерия, против която нашият разум наподобява изцяло безпомощен. Умът желае да рационализира, да откри решение, да продължи напред. Но от време на време тялото ни – оня по-дълбок, несъзнателен пласт на съществуването ни – е това, което „ знае “, въпреки мозъкът да не схваща. Това е може би най-парадоксалното в депресията: тя може да сковава мислите ни, само че в това време да ни подтикне да изследваме страсти и усеща, които нормално не бихме забелязали.

Понякога, когато ни липсват думите и рационалното пояснение, ръцете или сърцето ни се заемат с разрешаването на загадката. Това е моментът, в който изкуството, музиката, писането, или просто едно дълго, ненадейно бягство измежду природата стават нашите принадлежности за връзка с тази дама в черно. Ние може да не разбираме незабавно какво ни споделя тя, само че можем да ѝ отговорим посредством дейности – дейности, които идват от дълбините на нашето създание, където думите не доближават.

Чистилището на пристрастеностите

Метафората за „ чистилището на пристрастеностите “ звучи като нещо, през което малко на брой биха желали да преминат. Чистилището е място на страдалчество и тестване, само че също по този начин и на филтриране. Депресията постоянно може да се усеща тъкмо като това чистилище – тя ни води през тъмните коридори на нашите най-дълбоки страхове, несигурности и неизживени пристрастености. Но, в случай че се осмелим да преминем през тези сложни моменти, може би ще открием нещо ново – може би ще преодолеем освен болката, само че и ще разберем неща за себе си, които другояче не бихме научили.

В това чистилище няма елементарен излаз, няма магическо решение. То изисква от нас самообладание и приемане на самия развой. Няма бърза победа, няма „ благополучен край “ в класическия смисъл на думата. Има единствено едно последователно превъзмогване, едно вътрешно съзряване. Депресията може да бъде нашето персонално тестване, което ни води през личния ни пъкъл – само че с обещанието, че от другата страна ще бъдем трансформирани.

Трансформацията: След срещата с дамата в черно

След като сме се изправили пред депресията, изслушали сме я и сме минали през чистилището на нашите лични пристрастености, какво се случва? Възможно ли е да сме по-силни, по-разбиращи, по-съзнателни? Вероятно да. Възможно ли е да сме „ излекувани “? Може би, само че не в обичайния смисъл на думата. По-скоро сме преобразени.

Депресията, сходно на дамата в черно, не се появява инцидентно. Тя идва, с цел да ни помогне да се оправим с вътрешни спорове и неизказани страсти, които сме се опитвали да избегнем. Вместо да я прогоним или да я пренебрегваме, можем да я посрещнем, да ѝ предложим стол и да изслушаме деликатно какво има да ни каже. Това е сложен, само че значим развой – развой, който изисква храброст, само че и носи със себе си голям капацитет за персонална промяна.

Приятел или зложелател?

Депресията не е нито другар, нито зложелател. Тя просто е. Тя е част от човешкия опит, част от вътрешния ни свят, която не можем да пренебрегнем. Може да ни кара да се усещаме дребни, безпомощни и изгубени, само че в това време тя може да бъде и справочник към нашите най-дълбоки вътрешни истини.

Така че идващия път, когато почувстваш, че черната дама доближава, не я гонѝ. Вместо това, предложи ѝ стол, седни и я изслушай. Може би в нейното безмълвие ще намериш отговорите, които мозъкът ти не е съумял да открие, а сърцето ти към момента търси.