Бийонсе на всички американци
Датата е 20 януари, годината е 2009. Метрото в американската столицата Вашингтон е блокирано от тълпи хора и съвсем на никое място в града не се намира място за паркиране. Около 2 милиона души се събират пред Капитолия за инаугурацията на Барак Обама, 44-я американски президент и единствен негър американец на този пост досега.
Церемонията е историческо събитие, а елмаз в програмата ѝ е първият танц на Барак и Мишел Обама като президентска двойка.
Той се случва под звуците на песента „ At Last ” на Ета Джеймс, изпълнена онлайн от Бийонсе Ноулс-Картър, по време на вечерния бал – част от голeмите тържества, с които Съединените американски щати прелистват нова страница от политическата си история.
Всичко наподобява доста културно и положително. Фейсбук е млада обществена мрежа за хора, които поддържат връзка със остарели другари и познати. Twitter таман е почнал да набира по-широка известност.
Нищо не подсказва, че 12 години по-късно, още веднъж след победа на Демократите, този път с претендента Джо Байдън, вицепрезидент по време на двата мандата на Барак Обама,, трошейки, палейки и разхождайки се голи до кръста в този храм на демокрацията и държавността, носещ името на прословутия рид, политически център на Рим, където съгласно легендите близнаците Ромул и Рем са откърмени от вълчица.
В Съединени американски щати не е срамно и ужасно да кажеш за кого ще гласуваш и всички знаят, че музикалният кумир на няколко генерации хора по целия свят и носителка на 32 награди Грами Бийонсе е последовател на Демократическата партия. Ето за какво за мнозина беше потрес, че – обичаната музика на хората с по-традиционни възгледи и огромни пикапи, които желаят да вършат Америка велика още веднъж. В оня смисъл на думата. Но, несъмнено, освен на тях.
Електоратът на Републиканците самичък по себе си е много цветен и няма по какъв начин да бъде комплициран под общ знаменател. Но има по какъв начин да бъде извоюван. С музика.
Неслучайно този албум се появява в навечерието на следващите президентски избори в Съединени американски щати.
Нацията наподобява разделна политически повече от всеки път в новата си история. За разлика от изборите в Русия, тук не е ясно какво ще се случи. Напрежението се сгъстява и това се усеща във въздуха по улиците оттатък океана.
Американската фантазия е като че ли в предишното. Чувството за общественост и единение, за принадлежност и заедност, за патриотична горделивост, е компрометирано от непрекъснато възходящи обществени и идеологически разлики и конфликти. И там, както на всички места в свободния свят, с интернет и обществените мрежи всеки живее в лична действителност и тя рядко е същата като тази на съседа, какво остава за човек от различен щат, където законите са други.
Всеки има лична истина. Всеки самичък си преценява.
И точно тук и в този момент идва Бийонсе на бял кон. Буквално. Тъкмо завърнала се от международно турне, което с доста горещи пристрастености, в ритъма на песните от албума ѝ „ Renaissance “, чества куиър културата, ЛГБТИ общността, свободата, въобще актуалните леви полезности. До доскоро в компанията на млад небинарен туъркващ танцов актьор, тя идва, предрешена като мъж от реклама на Малборо от времето на Кенеди и Рейгън, с цел да довърши започнатото.
Ето я – Бийонсе от Тексас – твърдо червен щат, в който Републиканците изрично печелят в конкуренцията за президент от 1976 година насам.
Ето я – Бийонсе от необятния свят, която от дълго време е напуснала родното си място, с цел да коли и беси в музикалната промишленост на световно равнище.
Бийонсе, която демонстрира, че може да си Демократ и родолюбец по едно и също време. Нещо, което и на нас тук не ни се има вяра доста. Макар и в действителност да е много разумно. Вижте онази изрусена до бяло жена, която развява националния байрак. Не, това не е Иванка Тръмп, не е и Мис Америка от мокрите мечти на типичния клиент на Уолмарт през уикенда.
Това е черният кос на американската просвета, който обаче не е толкоз пренебрегнат, колкото птичето с пречупени криле от песента “Blackbird ” на Beatles, чийто кавър срещаме на втора позиция в албума.
Именно тази ария 81-годишният днeс Пол Маккартни в началото посвещава на придвижването за цивилен права в Америка от средата на 20 век, което цели да постави завършек на расовата сегрегация и дискриминация в страната. С този кавър, както с целия албум прочее, Бийонсе припомня, че тази битка в действителност не е завършила, въпреки въпреки това самата тя да е жив образец, че Щатите, даже през днешния ден, могат да бъдат „ страната на неограничените благоприятни условия “, онази „ велика Америка “ за всеки собствен жител, поискал да последва фантазиите си.
С благословията на самата Доли Партън чуваме още един кавър в този огромен във всеки един смисъл албум (съдържа цели 27 парчета), и той е на безконечната кънтри класика „ Jolene ”. Бийонсе и тук се заиграва ловко с тематиката за традицията и обичайното, чийто прочит може да бъде друг освен от позиция на чернокожия американец, само че и от женска вероятност също по този начин.
Ако американската брачна половинка от 1973 година, когато излиза оригиналът на “Jolene ”, въпреки и надалеч от петдесетарската стопанка, е въпреки всичко плаха, неуверена и обезверена пред вероятността фамилията ѝ, нейното всичко, да бъде разрушено, то в лириките на Бионсе последното, което виждаме е нерешителност, за обезсърчение не може и да става дума.
Тук имаме кралица, както самият текст акцентира. Традиционното е маркирано със статута на фамилна жена, която от 20 години е с един и същи мъж. Това обаче не е обвързване, а свободен избор на самостоятелна персона, която в пъти надскача тази си съответна роля.
В „ Cowboy Carter ” феминизмът ненапънато, а още веднъж органично участва като една от алените влакна, към които концептуално се разпростира албумът. И отново по някакъв като че ли магичен метод този факт не се бие с претекста за обичайното, а го добавя.
„ `Cause time heals everything
I don`t need anything
Hallelujah
I pray to her “
Това е очевидно и в този откъс от текста на „ Just for fun ”, където от една страна имаме вярата в Бог - друга смислова константа в лириките на певицата, която нееднократно е признавала, че е вярваща (макар и в Щатите това надалеч да не е екзотика, въпреки всичко на самия $ написа „ In God We Trust) “.
От друга страна в този текст явно Бог е жена, което би звучало богохулно за всеки уверен републиканец и почитател на Тръмп. Освен в случай че молитвите не са отправени в действителност към дамата, на която всички християни по света се молят – Божията майка. Въпрос на интерпретация. Отново.
Този албум на Бийонсе доста елементарно може да бъде тълкуван като провокация.
И доста елементарно можем да повярваме, че е точно такава, в случай че не ставаше дума за актьор от сходна големина, който, както тя самата споделя във кино лентата за последното ѝ турне, който наскоро изпълни киносалоните по света – няма какво на кого повече да потвърждава.
И в случай че не беше толкоз комплициран на всички равнища, несъмнено. Неслучайно дни преди излизането му певицата съобщи, че това не е кънтри албум, това е албум на Бийонсе. Бийонсе, която няма потребност от формат, тя сама си е подобен.
Достигнала, след дълги години работа, статута на музикална икона в оня олдскуул смисъл на думата, който влагахме преди съществуването на известни за самата популярност хора, 42-годишната Бийонсе има зрелостта и статута да си разреши да основава достоверно и значимо изкуство.
А достоверното и значимо изкуство доста мъчно може да е аполитично. То неизбежно и от сърце визира огромни, надличностни проблеми.
Това е музика, която не просто радостни и вълнува. Това е музика, която трансформира. Но най-много и на първо място – музика, която свързва хората във време разделно.
Церемонията е историческо събитие, а елмаз в програмата ѝ е първият танц на Барак и Мишел Обама като президентска двойка.
Той се случва под звуците на песента „ At Last ” на Ета Джеймс, изпълнена онлайн от Бийонсе Ноулс-Картър, по време на вечерния бал – част от голeмите тържества, с които Съединените американски щати прелистват нова страница от политическата си история.
Всичко наподобява доста културно и положително. Фейсбук е млада обществена мрежа за хора, които поддържат връзка със остарели другари и познати. Twitter таман е почнал да набира по-широка известност.
Нищо не подсказва, че 12 години по-късно, още веднъж след победа на Демократите, този път с претендента Джо Байдън, вицепрезидент по време на двата мандата на Барак Обама,, трошейки, палейки и разхождайки се голи до кръста в този храм на демокрацията и държавността, носещ името на прословутия рид, политически център на Рим, където съгласно легендите близнаците Ромул и Рем са откърмени от вълчица.
В Съединени американски щати не е срамно и ужасно да кажеш за кого ще гласуваш и всички знаят, че музикалният кумир на няколко генерации хора по целия свят и носителка на 32 награди Грами Бийонсе е последовател на Демократическата партия. Ето за какво за мнозина беше потрес, че – обичаната музика на хората с по-традиционни възгледи и огромни пикапи, които желаят да вършат Америка велика още веднъж. В оня смисъл на думата. Но, несъмнено, освен на тях.
Електоратът на Републиканците самичък по себе си е много цветен и няма по какъв начин да бъде комплициран под общ знаменател. Но има по какъв начин да бъде извоюван. С музика.
Неслучайно този албум се появява в навечерието на следващите президентски избори в Съединени американски щати.
Нацията наподобява разделна политически повече от всеки път в новата си история. За разлика от изборите в Русия, тук не е ясно какво ще се случи. Напрежението се сгъстява и това се усеща във въздуха по улиците оттатък океана.
Американската фантазия е като че ли в предишното. Чувството за общественост и единение, за принадлежност и заедност, за патриотична горделивост, е компрометирано от непрекъснато възходящи обществени и идеологически разлики и конфликти. И там, както на всички места в свободния свят, с интернет и обществените мрежи всеки живее в лична действителност и тя рядко е същата като тази на съседа, какво остава за човек от различен щат, където законите са други.
Всеки има лична истина. Всеки самичък си преценява.
И точно тук и в този момент идва Бийонсе на бял кон. Буквално. Тъкмо завърнала се от международно турне, което с доста горещи пристрастености, в ритъма на песните от албума ѝ „ Renaissance “, чества куиър културата, ЛГБТИ общността, свободата, въобще актуалните леви полезности. До доскоро в компанията на млад небинарен туъркващ танцов актьор, тя идва, предрешена като мъж от реклама на Малборо от времето на Кенеди и Рейгън, с цел да довърши започнатото.
Ето я – Бийонсе от Тексас – твърдо червен щат, в който Републиканците изрично печелят в конкуренцията за президент от 1976 година насам.
Ето я – Бийонсе от необятния свят, която от дълго време е напуснала родното си място, с цел да коли и беси в музикалната промишленост на световно равнище.
Бийонсе, която демонстрира, че може да си Демократ и родолюбец по едно и също време. Нещо, което и на нас тук не ни се има вяра доста. Макар и в действителност да е много разумно. Вижте онази изрусена до бяло жена, която развява националния байрак. Не, това не е Иванка Тръмп, не е и Мис Америка от мокрите мечти на типичния клиент на Уолмарт през уикенда.
Това е черният кос на американската просвета, който обаче не е толкоз пренебрегнат, колкото птичето с пречупени криле от песента “Blackbird ” на Beatles, чийто кавър срещаме на втора позиция в албума.
Именно тази ария 81-годишният днeс Пол Маккартни в началото посвещава на придвижването за цивилен права в Америка от средата на 20 век, което цели да постави завършек на расовата сегрегация и дискриминация в страната. С този кавър, както с целия албум прочее, Бийонсе припомня, че тази битка в действителност не е завършила, въпреки въпреки това самата тя да е жив образец, че Щатите, даже през днешния ден, могат да бъдат „ страната на неограничените благоприятни условия “, онази „ велика Америка “ за всеки собствен жител, поискал да последва фантазиите си.
С благословията на самата Доли Партън чуваме още един кавър в този огромен във всеки един смисъл албум (съдържа цели 27 парчета), и той е на безконечната кънтри класика „ Jolene ”. Бийонсе и тук се заиграва ловко с тематиката за традицията и обичайното, чийто прочит може да бъде друг освен от позиция на чернокожия американец, само че и от женска вероятност също по този начин.
Ако американската брачна половинка от 1973 година, когато излиза оригиналът на “Jolene ”, въпреки и надалеч от петдесетарската стопанка, е въпреки всичко плаха, неуверена и обезверена пред вероятността фамилията ѝ, нейното всичко, да бъде разрушено, то в лириките на Бионсе последното, което виждаме е нерешителност, за обезсърчение не може и да става дума.
Тук имаме кралица, както самият текст акцентира. Традиционното е маркирано със статута на фамилна жена, която от 20 години е с един и същи мъж. Това обаче не е обвързване, а свободен избор на самостоятелна персона, която в пъти надскача тази си съответна роля.
В „ Cowboy Carter ” феминизмът ненапънато, а още веднъж органично участва като една от алените влакна, към които концептуално се разпростира албумът. И отново по някакъв като че ли магичен метод този факт не се бие с претекста за обичайното, а го добавя.
„ `Cause time heals everything
I don`t need anything
Hallelujah
I pray to her “
Това е очевидно и в този откъс от текста на „ Just for fun ”, където от една страна имаме вярата в Бог - друга смислова константа в лириките на певицата, която нееднократно е признавала, че е вярваща (макар и в Щатите това надалеч да не е екзотика, въпреки всичко на самия $ написа „ In God We Trust) “.
От друга страна в този текст явно Бог е жена, което би звучало богохулно за всеки уверен републиканец и почитател на Тръмп. Освен в случай че молитвите не са отправени в действителност към дамата, на която всички християни по света се молят – Божията майка. Въпрос на интерпретация. Отново.
Този албум на Бийонсе доста елементарно може да бъде тълкуван като провокация.
И доста елементарно можем да повярваме, че е точно такава, в случай че не ставаше дума за актьор от сходна големина, който, както тя самата споделя във кино лентата за последното ѝ турне, който наскоро изпълни киносалоните по света – няма какво на кого повече да потвърждава.
И в случай че не беше толкоз комплициран на всички равнища, несъмнено. Неслучайно дни преди излизането му певицата съобщи, че това не е кънтри албум, това е албум на Бийонсе. Бийонсе, която няма потребност от формат, тя сама си е подобен.
Достигнала, след дълги години работа, статута на музикална икона в оня олдскуул смисъл на думата, който влагахме преди съществуването на известни за самата популярност хора, 42-годишната Бийонсе има зрелостта и статута да си разреши да основава достоверно и значимо изкуство.
А достоверното и значимо изкуство доста мъчно може да е аполитично. То неизбежно и от сърце визира огромни, надличностни проблеми.
Това е музика, която не просто радостни и вълнува. Това е музика, която трансформира. Но най-много и на първо място – музика, която свързва хората във време разделно.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ