100 години Дянко Марков – един от последните рицари на българското Възраждане
Даниела Горчева
Днес Дянко Марков щеше да навърши 100 години. Не му стигнаха няколко месеца единствено. Тръгна си от нашата неверна земя няколко дни преди Путин и всеки път проклета по думите на Раковски Русия да подпалят нова война в сърцето на Европа.
Прочетете текста на моя сътрудник Борислав Скочев в памет на Дянко.
ВЕКЪТ НА ДЯНКО МАРКОВ
от Борислав Скочев
Мисля, че стихотворението “Приятелите ”* на Дянко Марков най-добре показва дълга, на който той бе посветил живота си, и ориста, на която бе жертван.
Съдбата да не знае гроба на убития от комунистите собствен татко, да надживее убития си наследник, да изпрати братята си и приятелите си
като по жребий;
като по вик
за ешафода,
който тях умъртви по един път,
а мен - неведнъж...
и аз ги изпращах
с надгробни цветя,
с надгробни слова,
с цел да оставам без тях
всеки идващ ден
все по-беден,
все по-сам...
И дългът - без право на отдих, без право на гибел - да съобщи към бъдното техните съсечени мисли, воли, копнежи... Да опише нещастието на родените сред двете войни, израснали с раната от Ньой, обречени от епохата на
безсмислена,
обща голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...
(из “Биография на едно полупоколение ”)**
… и на мир, който
ни посрещна с окови,
със свити юмруци,
със съд.
С тълпи разярени скотове,
и крясъци: " Смърт!
Смърт! "
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
( “Биография на едно полупоколение ”)
И Дянко Марков не престана да извършва поетия пред татко и братя дълг, пред своите връстници, убити във войната с фантазиите несбъднати, заровени в анонимните всеобщи гробове през кървавата комунистическа есен на 1944 година, захвърлени в пандизите и концлагерите, изгнаници в личната си татковина, някогашни хора, недочакали края на комунизма.
В тяхна памет и поради паметта на идващите български генерации той публикуваше разказите на и за жертвите, техните сътворявани в загадка стихове и есета, неразрешената, неразказана и забравена българска история и самичък даде своите свидетелства на свидетел.
Продължаваше да го прави, даже когато непознати го клеветяха и атакуваха в дома му, а близки го предаваха от конформизъм.
Дори и откакто го сполетя най-тежката за един човек загуба...
И даже когато слухът, очите, тялото го изоставиха.
И когато в самия край го съобщи и паметта - онази възхитителна памет, която възкресяваше времена, хора, събития и усеща, се оказа, че не тя е била сърцевината на неговата персона, разковничето на неговото омагьосване и влияние, а достолепието, самодисциплината, джентълменството.
Тях не загуби до дъно, те се оказаха неговата духовна тъкан и с тях личността му беше свидетелствала за качествата на отминалите български генерации и на българското офицерство.
Дянко Марков желаеше стихотворението “Приятелите ” да бъде прочетено на гроба му или да бъде пуснат запис с негова декламация, с цел да стигне до приятелите, които в този миг го изпращат.
Не открих запис, само че всеки би могъл да си го прочете от горния линк в памет на Дянко Марков и на неговото потомство - последното възрожденско потомство, готвещо се да служи с всичките си сили, гений и честност на светлите хуманистични идеали на българското Възраждане, а орисано да преживее рухването на България под руско иго и да изтлее в тоталитарното безвремие, цинизъм и незначителност.
4 октомври 2022 година
Дянко МАРКОВ
На моите връстници
Ний още живеехме с детските трепети,
играехме с джамени топчета и матадори,
и единствено понякога
с тайнствен
и страхлив шепот
говорехме
за някое русо момиче
със плитки
и бяла якичка,
което...
" Признай си!
Обичаш ".
Край нас - необработен, неудовлетворен,
светът се вълнуваше гневно...
Не бяхме с охолните,
Но имахме младост
и религия,
и грижата беше ни непозната,
непотребна.
Ний бяхме шестнайсетгодишни.
Едва се пробуждахме.
Тогаз - ненаситна и лакома -
на нас се нахвърли епохата.
И още със жълт мъх над устните,
и още не вкусили,
по какъв начин сладко се ражда живота,
ний тръгнахме с прашните роти -
засмени, момчешки редици -
в безсмислена,
обща голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...
Отлитаха слепи години...
Отлитаха стиснали в шепи
равнодушие,
милувки момински,
младолетието ни...
А ние даже ги забравяхме,
живеехме като безсмъртни,
бленувахме бъдното,
сетне заравяхме
убитите
с мечтите
несбъднати...
А по какъв начин отлично се мечтае във окопите...
Такъв бе животът ни:
фантазии,
фантазии,
фантазии...
Кал.
Поход в калта.
Сняг.
Бой във снега.
" Велик е нашият боец! "...
А след това - след дъжд от олово -
" Шапки долу! "
(Помни, че си
и ще станеш на прах).
" Покойници, вий в други полк минахте "...
Не сетихме, по кое време край нас утихна.
Замлъкнахме и ний. Не хлипаха
ранени. Беше мир.
Тогаз целунахме земята над убитите
и тръгнахме на поход във живота
да стигнем, да изпълним
без пердах, без танков тътнеж,
своите
и техните фантазии.
Но нашите мечти бяха рискови
за новите властници.
Мирът ни посрещна с окови,
със свити юмруци,
със съд.
С тълпи разярени скотове,
и крясъци: " Смърт!
Смърт! "
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
Щастливци вий,
които
" в други полк минахте "...
Да носим униформи бе проклятието ни.
И щом мирът ни сне войнишките шинели,
нахлузиха ни други -
на райета.
И отново като преди годините летеха
с инспекции вечер,
през деня със сигнали:
а вместо мрежи телени,
стоманени решетки
просторите и бъдещето ни заграждаха.
Но ний не питахме,
какво ни утрешният ден вещае,
и към този момент не мечтаехме.
Тогаз - обезвредени врагове -
пандизът ни изхвърли отново в живота.
Но нашето време бе минало,
в света, даже в родината си бяхме непознати.
И в блъсканицата на открито видяхме се изтикани
по скелите,
по изкопите,
в рудниците...
И не постигнали един едничък идеал,
ний станахме изгнаници -
някогашни хора
и трябваше да се тешим със спомените.
Но ний нямахме даже и мемоари...
Кои сме ний?
Къде ни тласкат дните ни?
На синора на двата свята ний стоим -
мъже на четиридесет години.
Телата и душите ни са в рани,
и единствено споменът за падналите ни е благ,
и единствено вярата в самите нас ни е останала.
Отпреде ни -
със пръст на спусъка -
стои векът.
Стоим и ний -
в железен пояс сме опасани.
Стоим безмълвни,
неподвижни,
полумъртви,
и... постепенно угасваме...
Ще ни повика ли епохата отново някой ден,
с цел да умрем по-смислено...
Поне, с цел да умрем!...
1962
Дянко Марков, " Заключени слова ", София 1992
Днес Дянко Марков щеше да навърши 100 години. Не му стигнаха няколко месеца единствено. Тръгна си от нашата неверна земя няколко дни преди Путин и всеки път проклета по думите на Раковски Русия да подпалят нова война в сърцето на Европа.
Прочетете текста на моя сътрудник Борислав Скочев в памет на Дянко.
ВЕКЪТ НА ДЯНКО МАРКОВ
от Борислав Скочев
Мисля, че стихотворението “Приятелите ”* на Дянко Марков най-добре показва дълга, на който той бе посветил живота си, и ориста, на която бе жертван.
Съдбата да не знае гроба на убития от комунистите собствен татко, да надживее убития си наследник, да изпрати братята си и приятелите си
като по жребий;
като по вик
за ешафода,
който тях умъртви по един път,
а мен - неведнъж...
и аз ги изпращах
с надгробни цветя,
с надгробни слова,
с цел да оставам без тях
всеки идващ ден
все по-беден,
все по-сам...
И дългът - без право на отдих, без право на гибел - да съобщи към бъдното техните съсечени мисли, воли, копнежи... Да опише нещастието на родените сред двете войни, израснали с раната от Ньой, обречени от епохата на
безсмислена,
обща голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...
(из “Биография на едно полупоколение ”)**
… и на мир, който
ни посрещна с окови,
със свити юмруци,
със съд.
С тълпи разярени скотове,
и крясъци: " Смърт!
Смърт! "
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
( “Биография на едно полупоколение ”)
И Дянко Марков не престана да извършва поетия пред татко и братя дълг, пред своите връстници, убити във войната с фантазиите несбъднати, заровени в анонимните всеобщи гробове през кървавата комунистическа есен на 1944 година, захвърлени в пандизите и концлагерите, изгнаници в личната си татковина, някогашни хора, недочакали края на комунизма.
В тяхна памет и поради паметта на идващите български генерации той публикуваше разказите на и за жертвите, техните сътворявани в загадка стихове и есета, неразрешената, неразказана и забравена българска история и самичък даде своите свидетелства на свидетел.
Продължаваше да го прави, даже когато непознати го клеветяха и атакуваха в дома му, а близки го предаваха от конформизъм.
Дори и откакто го сполетя най-тежката за един човек загуба...
И даже когато слухът, очите, тялото го изоставиха.
И когато в самия край го съобщи и паметта - онази възхитителна памет, която възкресяваше времена, хора, събития и усеща, се оказа, че не тя е била сърцевината на неговата персона, разковничето на неговото омагьосване и влияние, а достолепието, самодисциплината, джентълменството.
Тях не загуби до дъно, те се оказаха неговата духовна тъкан и с тях личността му беше свидетелствала за качествата на отминалите български генерации и на българското офицерство.
Дянко Марков желаеше стихотворението “Приятелите ” да бъде прочетено на гроба му или да бъде пуснат запис с негова декламация, с цел да стигне до приятелите, които в този миг го изпращат.
Не открих запис, само че всеки би могъл да си го прочете от горния линк в памет на Дянко Марков и на неговото потомство - последното възрожденско потомство, готвещо се да служи с всичките си сили, гений и честност на светлите хуманистични идеали на българското Възраждане, а орисано да преживее рухването на България под руско иго и да изтлее в тоталитарното безвремие, цинизъм и незначителност.
4 октомври 2022 година
Дянко МАРКОВ
На моите връстници
Ний още живеехме с детските трепети,
играехме с джамени топчета и матадори,
и единствено понякога
с тайнствен
и страхлив шепот
говорехме
за някое русо момиче
със плитки
и бяла якичка,
което...
" Признай си!
Обичаш ".
Край нас - необработен, неудовлетворен,
светът се вълнуваше гневно...
Не бяхме с охолните,
Но имахме младост
и религия,
и грижата беше ни непозната,
непотребна.
Ний бяхме шестнайсетгодишни.
Едва се пробуждахме.
Тогаз - ненаситна и лакома -
на нас се нахвърли епохата.
И още със жълт мъх над устните,
и още не вкусили,
по какъв начин сладко се ражда живота,
ний тръгнахме с прашните роти -
засмени, момчешки редици -
в безсмислена,
обща голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...
Отлитаха слепи години...
Отлитаха стиснали в шепи
равнодушие,
милувки момински,
младолетието ни...
А ние даже ги забравяхме,
живеехме като безсмъртни,
бленувахме бъдното,
сетне заравяхме
убитите
с мечтите
несбъднати...
А по какъв начин отлично се мечтае във окопите...
Такъв бе животът ни:
фантазии,
фантазии,
фантазии...
Кал.
Поход в калта.
Сняг.
Бой във снега.
" Велик е нашият боец! "...
А след това - след дъжд от олово -
" Шапки долу! "
(Помни, че си
и ще станеш на прах).
" Покойници, вий в други полк минахте "...
Не сетихме, по кое време край нас утихна.
Замлъкнахме и ний. Не хлипаха
ранени. Беше мир.
Тогаз целунахме земята над убитите
и тръгнахме на поход във живота
да стигнем, да изпълним
без пердах, без танков тътнеж,
своите
и техните фантазии.
Но нашите мечти бяха рискови
за новите властници.
Мирът ни посрещна с окови,
със свити юмруци,
със съд.
С тълпи разярени скотове,
и крясъци: " Смърт!
Смърт! "
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
Щастливци вий,
които
" в други полк минахте "...
Да носим униформи бе проклятието ни.
И щом мирът ни сне войнишките шинели,
нахлузиха ни други -
на райета.
И отново като преди годините летеха
с инспекции вечер,
през деня със сигнали:
а вместо мрежи телени,
стоманени решетки
просторите и бъдещето ни заграждаха.
Но ний не питахме,
какво ни утрешният ден вещае,
и към този момент не мечтаехме.
Тогаз - обезвредени врагове -
пандизът ни изхвърли отново в живота.
Но нашето време бе минало,
в света, даже в родината си бяхме непознати.
И в блъсканицата на открито видяхме се изтикани
по скелите,
по изкопите,
в рудниците...
И не постигнали един едничък идеал,
ний станахме изгнаници -
някогашни хора
и трябваше да се тешим със спомените.
Но ний нямахме даже и мемоари...
Кои сме ний?
Къде ни тласкат дните ни?
На синора на двата свята ний стоим -
мъже на четиридесет години.
Телата и душите ни са в рани,
и единствено споменът за падналите ни е благ,
и единствено вярата в самите нас ни е останала.
Отпреде ни -
със пръст на спусъка -
стои векът.
Стоим и ний -
в железен пояс сме опасани.
Стоим безмълвни,
неподвижни,
полумъртви,
и... постепенно угасваме...
Ще ни повика ли епохата отново някой ден,
с цел да умрем по-смислено...
Поне, с цел да умрем!...
1962
Дянко Марков, " Заключени слова ", София 1992
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ