Данчо се ражда виждащ с очите си. Годината е 1980-та,

Йордан ГЕОРГИЕВ ~ Незрящият журналист, който вижда с душата си

Данчо се ражда виждащ с очите си. Годината е 1980-та, градът – Варна. Когато е на 4 години, след серия интервенции, той изгубва зрението си – загуба, която ще промени живота на цялото му семейство, а на самия него ще отреди сложен път. Гимназиалното си обучение получава в учебното заведение за деца с нарушено зрение „ Проф. доктор Ив. Шишманов “ в кв. Аспарухово. Следващата огромна стъпка за него е идването му в София, където приключва право и публицистика в СУ„ Св. Климент Охридски “, а по-късно се дипломира по магистърската стратегия „ Литература, кино и образна просвета “. Именно словото и изкуството се трансформират в обичана от него сцена, която дава криле на фантазиите му и го среща с български създатели от всички генерации. Вече 8 години Йордан Георгиев е създател и водещ на седмичното предаване за спектакъл „ Без маски “ по радио „ Алма Матер “. Над двеста драматурзи, режисьори и актьори са гостували в неговото студио, а вълнуващите изявленията на Данчо с тях са оповестени в две следващи книги – „ Без маски ” и „ Младите театрали приказват в Без маски ” (ИК Жанет 45). През пролетта на тази година, актрисата и режисьор Яна Титова показа своя документален филм „ 88MHz ” за журналиста, който вижда изкуството не с очите, а с душата си. Филм, след който виждаш и разбираш, че всяка загуба може да се трансформира в пречистващ порив към фантазиите, които разпростират най-великолепните си гледки единствено на тези, които са изпълнени с обич.

За сцената, щастието, вярата и любовта, споделено от Йордан Георгиев в особено изявление за Web Stage.

Данчо, по какъв начин театърът се появи на сцената в твоя живот и какви срещи ти донесе?

Винаги съм си мислел, че публицистиката има доста общо с режисьорската специалност. На сцената на този най-интерактивен род, каквото е изявлението, ти си режисьор – залагаш тематиките, композицията, драматургията. А твоят посетител може да го направи още по-атрактивен с непредвидените направления, в които може да поеме този диалог. В началото, когато предаването „ Без маски ” потегли в ефира на „ Алма Матер ”, имахме доста скъпи срещи с създатели като Валери Петров, Васил Михайлов, Киркор Азарян. Най-важното, което театърът ми донесе, е че ме срещна с хора, които станаха значима част от живота ми, хора, които се трансфораха във всичко за мен - другари, спасители. Хора, които ме въодушевяват, които ми оказват помощ да откривам смисъла, тогава, когато съм го изгубил, когато съм се уморил да се бутам в стени, уморил съм се да потвърждавам някакви неща на някого. Като в оня стих на Томас Елиът – „ Аз повече не се стремя да се стремя. ”

Няма да не помни един от диалозите ми с Крикор Азарян, светла му памет. Правихме изявление, отдадено на Радичков. И той ме предложения да отидем в неговия кабинет в Театъра на Армията. И защото той беше извънредно внимателен, деликатен човек, направи чай. Помня, че свършихме изявлението, продължихме да пием чай, много дълго време си говорехме за Радичков, за театъра, за всевъзможни други неща. В един миг той ми сподели: „ Моето момче, искаш ли пипнеш чашата, от която пия чай? ” И приближи чашата. И сподели: „ Искаш ли да ти прочета, какво написа на нея ”? И ми прочете една мъдрост, която гласеше: „ Най-хубавите неща на този свят са безвъзмездни ”. И преди я бях чувал, само че тогава за първи път се замислих какъв брой е вярна, какъв брой велика е тази мисъл. Защото в никакъв случай не можеш да си купиш един безоблачен ден, в случай че на открито вали, гърми, има стихия и е студено. Никога не можеш да си купиш една същинска обич, колкото и пари да имаш, в случай че няма кой да те обича. Никога не можеш да си купиш въображение, в случай че го нямаш и то ти липсва. И мисля, че тази мисъл може да бъде съотнесена доста тъкмо към сърцевината на същинското другарство. Защото при мен нормално, когато непознати хора ми оказват помощ да пресека улицата, най-често ми задават въпроса: „ Как се справяш самичък? ”. А по-състрадателните питат: „ Имаш ли си другари, които да ти оказват помощ? ”. И аз им изяснявам, че имам другари и те ми оказват помощ, само че не постоянно могат да са с мен - по тази причина е значимо да се науча да бъда самостоятелен. Но по този начин или другояче виждам, че в този случай, хората свързват другарството най-много с една такава физическа помощ. Замислих се и си дадох сметка, че тъкмо тези връзки – те са възмездни, тях можеше да си ги купиш. Например, аз мога да платя на някой, който не ми е другар, да ми помогне да стигна от едно място до друго, имало е случай, когато съм ходил на спектакъл самичък и съм успявал да схвана постановката. Но това, което не можеш да си купиш в едно другарство е доверието, топлината, разбирането - доста ми се желае да кажа емпатията, колкото и рядко да се среща. Да чувстваш безрезервната поддръжка на хората до теб.

Имаш ли такива хора до себе си?

Да, има такива хора до мен. И аз се старая да запазя и запазя своите другари. За мен другарството е нещо свято, нещо скъпо.

Ако имаше опцията и шанса, кой ярък разум живял в миналото би поканил в своето студио?

Имам доста обичани създатели. Много бих желал да можех да познавам Достоевски, за мен той е най-гениалният публицист. Много бих се радвал, в случай че можех да беседвам с Чехов – за театъра, да вземем за пример. Със Самюел Бекет – обичан мой драматург, с Тенеси Уилямс. Книгите на Достоевски са ме формирали в доста направления, най-много в християнството. Аз имам три мои доста съкровени пространства – театъра, Божия храм и морето, където съм роден, и което нося постоянно в себе си. Творчеството на Достоевски не инцидентно е наречено „ човешката библия ” – тъй като то е като че ли художествена интерпретация на православието. Ако Достоевски живееше през днешния ден, аз бих го попитал дали към момента има вяра, че хубостта ще избави света. И какво в действителност би трябвало да влагаме в думата хубост. Защото аз, да вземем за пример, повече имам вяра, че любовта ще избави света. Това е моето верую. Изобщо, до каква степен тая същинска религия я има в живота ни – това бих питал Достоевски. Наскоро гледах едно зрелище на Ивайло Христов, пиесата на Дарио Фо в Сатиричния спектакъл, което се споделя „ Кради по-малко! ”. Оригиналното заглавие е „ Седмо: кради по-малко! ”. Ние някак стигнахме до такава степен, че започнахме да пренаписваме Божиите заповеди. Тя заповедта е „ Не кради ”, обаче през днешния ден очевидно няма по какъв начин да не крадеш, по тази причина най-малко кради по-малко - да има и за другите. Това е тъжното – че вместо да се приспособяваме към света, образуван от Божиите заповеди, ние започваме да ги преиначаваме, да приспособяваме тях към нашия нрав.

Кое е най-голямото ти тестване в живота?

Често сме си говорили с майка ми, която е предходна дружно с мен през всичко това – аз съм изгубил зрението си на 4-годишна възраст, след серия от интервенции. Бил съм дребен, не вардя чак толкоз доста мемоари, само че моите родители са изживели доста по-болезнено всичко това. Майка ми е стигала до моменти да ме пита, заслужено ли е това, едно дете по този начин да бъде осъдено. Но аз имам вяра, че всичко това са тъкмо тествания, които Бог ми праща и не са инцидентни. Имал съм тествания, само че по-скоро мисля, че са потребни, тъй като те могат да ти оказват помощ да смириш духа си, да постигнеш естетика със себе си. Защото тази борба е най-трудната – борбата със себе си. Най-важно е нея да спечелиш, с цел да спасиш душата си.

Емоционален човек ли си?

Да, доста. Това лято прочетох книгата „ Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет ”. Там Робърт М. Пърсиг дели хората на типичен и сантиментални, аз несъмнено се числя към романтиците. Обичам емоционалността на актьорите, само че в това време одобрявам и една друга категория хора – непоправимите мечтатели, идеалистите. Хора, за които Елин Рахнев споделя, че живеят с няколко метафори допълнително от останалите. Аз самият считам себе си за безвъзвратен идеалист. Почти постоянно диря леговище в фантазиите си, тъй като действителността на моменти въобще не ми харесва.

За какво мечтаеш в последно време?

Мечтая хората, които са към мен и които обичам, да са здрави и щастливи. Мечтая си в никакъв случай да не изгубвам умеенето си да обичам, тъй като за мен това е най-ценното нещо. За мен умеенето да обичаш е гений, даден не на всекиго. Затова е значимо, човек да го цени. Мечтая фантазията, светът на въображението и фантазиите, да участват осезаемо в живота на всеки човек, тъй като точно те раждат най-красивите плодове на духа. Имам една доста обичана мисъл на Фелини – за мен, най-големият идеалист в международното изкуство. Той споделя, че фантазията на индивида е по-свещена от действителността, тъй като в случай че се присмееш на нечия действителност, може да ти простят, само че никой няма да ти елементарни, в случай че се присмееш на фантазиите му.

Мисля си, че по житейския път на всеки човек има дребни спирки на щастието, на забравата в случай че щеш, на мига, който идва и си отива. И през колкото и компликации и трудности да си минал, постоянно има такива спирки, на които можеш да се заредиш със благополучие - значимо е да умееш да ги откриваш. Мисля си, че тъгата е по-истинското, по-святото възприятие, спрямо насладата. Радостта е огън, който избухва и хвърля мимолетни искри, само че след това угасва. Но не смятам себе си за печален човек…

В последните седмици Данчо приключва докторантурата си в катедра „ Театрознание ” в НАТФИЗ. Човек е толкоз огромен, колкото огромни са фантазиите му.

88MHz (2017)