За доктрината на фашизма и спасяването на планетата
Данаил Брезов за Tribune.bg
Близо век след разтрогването на съюза сред националните и интернационални социалисти определението „ фашист “ продължава да се употребява от всеки един от лагерите с цел да упрекна другия във всички смъртни грехове, които в този случай се свеждат главно до изменничество по отношение на същинската лява идея. Развръзката на войната дефинира източната интерпретация на Маркс като „ вярна “, най-малко в идващите няколко десетилетия, заради което необятно се е наложил техният диалект, който безрезервно се възприема от медии, интелектуалци и някои нехайни във връзка с професионалната нравственос историци. Фашизмът е една от ересите в социалистическата теория и като всяка разкол бива преследван от догмата надалеч по-сурово от езичеството. От практични съображения той разрешава някои взаимни отстъпки, като да вземем за пример правото на частна благосъстоятелност и пазарна самодейност. Мусолини даже се отхвърля от класовата битка и възприема национализма като сплотяващ фактор за обществото, резервира също и ролята на католическата черква – непростими провинения пред Интернационала, за които декларацията му „ аз съм и постоянно ще бъда социалист “ не подсигурява индулгенция – тя даже забива острието още по-дълбоко в сърцето на догмата, която е длъжна да се отбрани, и затова таман фашизмът, а не национал-социализмът, който се отклонява в по-малка степен от марксистко-ленинисткия курс, бива истерично демонизиран за няколко генерации. Пропагандното пояснение естествено не визира социалистическата същина на идеологията, а се концентрира върху нарушаванията на канона: консерватизма и национализма, допускането на пазарни механизми, даже нелепия жанр на обличане. Подобно на меншевиките по-рано и „ социализма с човешко лице “ по-късно, тази разкол подронва идеологическите устои и следва да бъде изкоренена. Определянето на фашизма като „ крайно-дясна “ теория да вземем за пример е показателно за възприемането му точно като разкол: от позиция на едно демократично пазарно общество той е левичарско колективистично течение, което свежда самостоятелната независимост до някакъв хигиеничен най-малко – цялостен противовес на десния светоглед. От позицията на още по-радикалното ляво обаче, той в действителност е неприемливо отклоняване вдясно, защото разрешава най-малко правото на благосъстоятелност и надлежно не ликвидира физически междинната класа.
Подобна е обстановката и в нацистка Германия, която съставлява някакъв компромис сред европейската и азиатската версия на тази относително нова международна вяра. Ако за първия „ шариат “, открит по исторически аргументи в Русия, източник на ентусиазъм са Робеспиер и Френската гражданска война, а Мусолини базира пропагандата си в славното минало на Римската империя, за триумфите на социализма в Германия и Съединени американски щати основна роля има Голямата меланхолия през 30-те, или по-точно нейната интерпретация като неуспех на свободния пазар. Този мит и до през днешния ден се приема за безспорен факт, въпреки да няма доста общо с действителността: при банкрута на една от огромните търговски банки и последвалия домино-ефект, Федералният запас не обезпечава пари в послание (каквато е функционалността му), а държавното управление постанова интервенции и надзор, засилващи отрицателните резултати: дефлация и безработица, блокирайки естествения механизъм, с който пазарът ги обезврежда. Интелектуалците по това време, както и в наши дни, са смятали държавната интервенция за най-логичното нещо при рецесия. Мусолини и Джентили също означават през 1932-ра в своята „ Доктрина на фашизма “, че рецесията от 1929-та може да бъде решена единствено по този метод. На идната година новата администрация на Рузвелт прокарва пакет от ограничения в този дух (т.нар. New Deal), считан за внезапен завой към социализма, а доста скоро по-късно Хитлер става канцлер на Германия. Така стопанските системи на тези страни минават в режим на ръчно ръководство, т.е. военно-временен режим, каквато е практиката в Съюз на съветските социалистически републики към този момент от години. От позиция на идната война, централизираната власт има смисъл, колкото и неуместна да е в спокойно време. Това важи и за днешния свят, в който някои от огромните геополитически играчи непрекъснато се готвят за нов въоръжен спор. Трудно е обаче да приемем, изключително след Айнщайн, сходна ахронологична каузалност: по-логично пояснение би било това, че централизираните ресурсно-базирани стопански системи са по-склонни към военна експанзия, по отношение на тези, които залагат на работливост. Схващането и на Хитлер, и на модерни утописти като Фреско да вземем за пример, е за свят, наподобяващ игра на Монополи, в която единственият метод да получиш повече, е да вземеш от някой различен: „ zero sum game”. Подобна идея са имали обществата преди индустриалната гражданска война – времената на колонизация и иго. Днес тя дава пиедестал на зелената теория, чиито корени можем също да проследим до нацистите в Германия, de facto първата зелена партия в ръководството. Още в античен Рим са знаели, че колкото войната се нуждае от централизирана власт, толкоз и централизираната власт има потребност от война. Диктатурите виреят най-добре в подтекста на рецесия: военните провали на Русия подкрепят възхода за болшевиките, както пандемията от испански грип този на фашистите, а хиперинфлацията и безработицата издигат нацистите. Кризата обаче би трябвало да бъде поддържана, защото оставена на себе си, би могла да откри решение, както Голямата меланхолия се нуждае от държавна интервенция да стане в действителност огромна. След няколко епохи в детайли оценени данни от целия свят обаче, е доста мъчно да се пропагандира „ битка с бедността “ от позицията на централизираното ръководство, въпреки към момента този номер да минава измежду по-неграмотната и радикализирана част от популацията. За да има необятна социална поддръжка, пропагандата се нуждае от мощен сплотяващ фактор – както при религиозните и идеологически войни от близкото минало. Нито национализмът и отстояването на групова еднаквост, нито битката за територия и запаси наелектризират хората по този начин, както религиозните доктрини. Измамното чувство, че защитавайки властта на някой мним деспот, даже с цената на живота, изпълняваме величествен дълг към вярата, продължава да трансформира хората в чудовища със същата мощ, както и през Средновековието.
Докато от дълго време работещите във военно-временен режим Русия и Китай разширяваха своето геополитическо въздействие и даже заявяваха териториални искания към съседите си, Европа и Съединени американски щати подеха религиозна и икономическа атака против самите себе си. Войната този път беше за спасяването на Майката Земя от злото, наречено homo sapiens. Така западният човек трябваше да се засрами от самото си битие – първородният грях (на издишването) му беше вменен с цел да го преследва чак до гроба. Също като „ теорията “ на Маркс (теория е нещо доказано от опита, по тази причина тук са нужни кавички), йерархията на расите в нацизма, или мистичната фашистка концепция за страната като мерило за положително и зло, и апокалиптичните учения на климатичния алармизъм се основават на една псевдонаука, разчитаща на няколко безумни постулата и неналичието на сериозно мислене, в резултат на първичната прочувствена реакция у почитателите си. Един от постулатите гласеше, че човешката активност е главен фактор за повишението на въглеродните излъчвания, а различен – че въпросните излъчвания способстват значително за повишението на температурата на атмосферата и океана, и разумният съгласно почитателите на въпросната вяра извод е, че човечеството би трябвало незабавно да ограничи излъчванията (т.е. да се откаже от плодовете на индустриалната революция) с цел да резервира живота на планетата. Дали тези постулати имат някакво отношение към действителността е въпрос, който не се дискутира изключително доста – те разказват една допустима действителност, в която почитатели на учението избират да живеят. Строги научните причини, несъмнено, липсват: изтъкваният консенсус от 97% се оказа една добре скалъпена операция, моделите се отклоняват много от измерените данни, а сложността на системата „ Земя “ не разрешава сходни изказвания да бъдат нито потвърдени, нито изрично отхвърлени с лека ръка. Подобно на генетиката през 30-те години на предишния век, климатът през днешния ден дава необятни хоризонти за псевдонаука. За прочувствената реакция на обществото се погрижиха както филмите на Ал Гор (милиардер и мним президент на САЩ) и обещанията за апокалипсис до 12 години от треторазрядни популисти като Оказио-Кортез (AOC), по този начин и сътвореното от остарели митове архетипно „ дете-чудо “ Грета Тунберг, която бягаше от часове по физика с цел да поучава целия свят какво е просвета и по какъв начин с нея „ не може да се спори “, дружно с цяла плеада загрижени филантропи, шоу-звезди и крупни вложители, виновни институции и медии. Само с такава масирана офанзива можеше да бъде накарано обществото да одобри неуместната концепция, че на една планета, която излиза от ледников интервал, стоплянето е породено от един от милионите биологични типове или че спасението е в незабавното ограничение храната за растенията (CO2), която и без друго е на прекомерно ниски равнища – почти половината от оптималните за вегетация. Зелените хрумвания, проповядвани от шепа крупни индустриалци, дружно с тяхното политическо, медийно и Неправителствени организации лоби, надалеч нямат за цел да създадат планетата по-зелена (ефект от нарасналите въглеродни излъчвания през последните десетилетия, който те като че ли се пробват да неутрализират), нито по-чиста (в противоположен случай не биха водили кръстоносен поход против нуклеарната енергия). Това, което се търси като резултат, са обезпечени пазари за избрани стопански субекти, като освен държавните управления, само че и интернационалните институции (ЕК, МВФ, Световната банка и други) обезпечават нужните подкрепи, които слагат облагодетелстваните в монополно състояние и за тях към този момент не е нужно да усъвършенстват качеството или намаляват цената на предлаганата от тях услуга. Актуален образец са преференциалните изкупни цени на електрическата енергия от ВЕИ, подкрепени с обществени средства, и в същото време допринасящи за възходящата инфлация. Невъзможността на бързия преход към „ зелени “ мощности по никакъв начин не обезкуражи деятелите в съсипването на стопанската система и околната среда в Европа и Съединени американски щати. Даже идеолог като Майкъл Мур съумя да прозре лицемерието в сектата на еко-кръстоносците: от финансовите им връзки с облагодетелстваната корпоративна колегия, до пагубните екологични последствия от „ решенията “ на въображаемия проблем, които оферират – токсични акумулатори, фото-волтаици и неподлежащи на преработване перки, които избиват редки птици, унищожаването на гори и аграрни земи. Типично по левичарски обаче, създателят на пропагандни филми за млади деятели стига до извода за човешка свръх-популация и нужда от всеобщо измиране. Като оставим настрани концепциите на Малтус, нарасналите енергийни потребности, съчетани с всеобщо затваряне на въглищни и нуклеарни мощности основава недостиг, от който облагодетелстваният корпоративно-бюрократичен „ хайлайф “ извлича колосални дивиденти за сметка на прогресивно обедняващото население в инфектираните от зелената тресчица райони. На „ Стария континент “ за пръв път от десетилетия отново се заприказва за беднотия, този път енергийна, инфлацията в някои страни стана двуцифрена, след анулацията на ковид-ограниченията огромни групи не престават да са подвластни от помощи, а държавните управления още изживяват сбъднатата си фантазия да печатат и преразпределят пари „ като за последно “. Корпоративната страна предлага изкушения и за двете страни в нечистия съюз: обезпечените обществени средства и подкрепи за частния бранш, и все по-голяма интервенция в стопанската система и живота на хората от страна на бюрократите.
Зелените придвижвания по света носят всички белези на марксистката идеология: те се борят за повече държавен надзор в името на някаква висша идея, те упрекват капиталистическото общество за някаква колосална неправда, оферират като решение една химера, която елементарно може да се трансформира в робия, те обслужват корпоративни ползи, имат коренно крило за незаконна активност, интернационална мрежа от деятели, добре финансирана с пари на заинтригуваните елити. След грозния неуспех на социализма през миналия век, довел до стотици милиони жертви на апетит и репресии, подчиняване на милиарди, кървави спорове и канибализъм, няколко геноцида, умопомрачителна беднотия, през днешния ден към този момент е някак непристойно да се пропагандира тази идеология, макар че за нейното легитимиране към този момент десетилетия работи цяла мрежа от „ елитни “ университети, обилно финансирани Неправителствени организации и медийни лобита. На този стадий обаче фашизмът – доста по-мека форма на левичарство, наподобява напълно изпълним (поне преходен) вид на публичен строй за поклонниците на тази идеология. Той въпреки всичко предлага забележителна опция за бюрократичен надзор, надлежно корупция – освен в икономическия, само че и персоналния живот на хората; за „ определените “ в промишлеността пък е планувана великодушната държавна хранилка и елиминиране на конкуренцията, с което междинната класа е отслабена, софтуерният прогрес се забавя, а общественото неравенството нараства (в името на равенството и справедливостта). Веднъж докопали се до политиката, зеленистите захвърлиха маската на престорена битка с действителния проблем – индустриалното замърсяване на почвите, въздуха и океана, и доста бързо се захванаха да постановат налози (под формата на въглеродни квоти) и редица ограничавания, чиято тежест се понася най-много от хората с ниски приходи, за сметка на привилегии и тласъци за богатите си спонсори. Щетите от инфлацията и безработицата се падат на първите, а вторите получават великодушни субсидии за ВЕИ парковете си, както и дотация за новия електрически автомобил. Схемата с отпадъците е добър образец за резултата на „ зелените политики “: страната вкара регулации за клошарите и пунктовете за изкупуване на вторични първични материали, с което на процедура ги изкара от пазара на труда и повери издръжката им на данъкоплатците, а бизнесът „ подари “ на определени компании, които се радват на държавна поддръжка тъй като са „ еко “. Наред с изкупните цени на боклуци за преработване обаче пораства налог „ боклук “, тъй че далаверата става все по-сладка, а меката форма на национализация се възприема добре от обществото (все отново приказваме за някакви мърляви клошари – потискаща гледка). Тази „ спекулация “ трансформира живота на нашата планета в доста по-голям мащаб: откакто Америка преряза някои от огромните си енергийни артерии, а Европа извърши ритуално самоубийство с следващия кръстоносен поход против нуклеарната сила, Западът стана още по-зависим от съветски петрол и газ, a цените им се подвигнаха в пъти, което пък разреши на режима в Кремъл да финансира още едно всеобщо изтребване. Истерично прокламираната „ Зелена договорка “ не направи промишлеността по-чиста, само че пък за сметка на това тя стана не-конкурентна на международните пазари във време, в което Китай строи по една нова въглищна централа всяка седмица. А всеобщото обедняване в Европа е добре пристигнало за идеолозите на класовата битка и техните червено-зелено-кафяви почитатели, повели борба за един по-справедлив свят, в който Човекът би трябвало да отстъпи властта над живота си на премъдрата и всесилна Държава.
Данаил Брезов е бакалавър по физика и лекар по математика - все още доцент в УАСГ. Други упражнявани специалности: музика, публицистика и разработка на програмен продукт. Проявява нездравословен интерес към стопанската система и историята на XX век. Безпартиен, само че с десни убеждения - обожател на обстоятелствата и здравия разсъдък.
Близо век след разтрогването на съюза сред националните и интернационални социалисти определението „ фашист “ продължава да се употребява от всеки един от лагерите с цел да упрекна другия във всички смъртни грехове, които в този случай се свеждат главно до изменничество по отношение на същинската лява идея. Развръзката на войната дефинира източната интерпретация на Маркс като „ вярна “, най-малко в идващите няколко десетилетия, заради което необятно се е наложил техният диалект, който безрезервно се възприема от медии, интелектуалци и някои нехайни във връзка с професионалната нравственос историци. Фашизмът е една от ересите в социалистическата теория и като всяка разкол бива преследван от догмата надалеч по-сурово от езичеството. От практични съображения той разрешава някои взаимни отстъпки, като да вземем за пример правото на частна благосъстоятелност и пазарна самодейност. Мусолини даже се отхвърля от класовата битка и възприема национализма като сплотяващ фактор за обществото, резервира също и ролята на католическата черква – непростими провинения пред Интернационала, за които декларацията му „ аз съм и постоянно ще бъда социалист “ не подсигурява индулгенция – тя даже забива острието още по-дълбоко в сърцето на догмата, която е длъжна да се отбрани, и затова таман фашизмът, а не национал-социализмът, който се отклонява в по-малка степен от марксистко-ленинисткия курс, бива истерично демонизиран за няколко генерации. Пропагандното пояснение естествено не визира социалистическата същина на идеологията, а се концентрира върху нарушаванията на канона: консерватизма и национализма, допускането на пазарни механизми, даже нелепия жанр на обличане. Подобно на меншевиките по-рано и „ социализма с човешко лице “ по-късно, тази разкол подронва идеологическите устои и следва да бъде изкоренена. Определянето на фашизма като „ крайно-дясна “ теория да вземем за пример е показателно за възприемането му точно като разкол: от позиция на едно демократично пазарно общество той е левичарско колективистично течение, което свежда самостоятелната независимост до някакъв хигиеничен най-малко – цялостен противовес на десния светоглед. От позицията на още по-радикалното ляво обаче, той в действителност е неприемливо отклоняване вдясно, защото разрешава най-малко правото на благосъстоятелност и надлежно не ликвидира физически междинната класа.
Подобна е обстановката и в нацистка Германия, която съставлява някакъв компромис сред европейската и азиатската версия на тази относително нова международна вяра. Ако за първия „ шариат “, открит по исторически аргументи в Русия, източник на ентусиазъм са Робеспиер и Френската гражданска война, а Мусолини базира пропагандата си в славното минало на Римската империя, за триумфите на социализма в Германия и Съединени американски щати основна роля има Голямата меланхолия през 30-те, или по-точно нейната интерпретация като неуспех на свободния пазар. Този мит и до през днешния ден се приема за безспорен факт, въпреки да няма доста общо с действителността: при банкрута на една от огромните търговски банки и последвалия домино-ефект, Федералният запас не обезпечава пари в послание (каквато е функционалността му), а държавното управление постанова интервенции и надзор, засилващи отрицателните резултати: дефлация и безработица, блокирайки естествения механизъм, с който пазарът ги обезврежда. Интелектуалците по това време, както и в наши дни, са смятали държавната интервенция за най-логичното нещо при рецесия. Мусолини и Джентили също означават през 1932-ра в своята „ Доктрина на фашизма “, че рецесията от 1929-та може да бъде решена единствено по този метод. На идната година новата администрация на Рузвелт прокарва пакет от ограничения в този дух (т.нар. New Deal), считан за внезапен завой към социализма, а доста скоро по-късно Хитлер става канцлер на Германия. Така стопанските системи на тези страни минават в режим на ръчно ръководство, т.е. военно-временен режим, каквато е практиката в Съюз на съветските социалистически републики към този момент от години. От позиция на идната война, централизираната власт има смисъл, колкото и неуместна да е в спокойно време. Това важи и за днешния свят, в който някои от огромните геополитически играчи непрекъснато се готвят за нов въоръжен спор. Трудно е обаче да приемем, изключително след Айнщайн, сходна ахронологична каузалност: по-логично пояснение би било това, че централизираните ресурсно-базирани стопански системи са по-склонни към военна експанзия, по отношение на тези, които залагат на работливост. Схващането и на Хитлер, и на модерни утописти като Фреско да вземем за пример, е за свят, наподобяващ игра на Монополи, в която единственият метод да получиш повече, е да вземеш от някой различен: „ zero sum game”. Подобна идея са имали обществата преди индустриалната гражданска война – времената на колонизация и иго. Днес тя дава пиедестал на зелената теория, чиито корени можем също да проследим до нацистите в Германия, de facto първата зелена партия в ръководството. Още в античен Рим са знаели, че колкото войната се нуждае от централизирана власт, толкоз и централизираната власт има потребност от война. Диктатурите виреят най-добре в подтекста на рецесия: военните провали на Русия подкрепят възхода за болшевиките, както пандемията от испански грип този на фашистите, а хиперинфлацията и безработицата издигат нацистите. Кризата обаче би трябвало да бъде поддържана, защото оставена на себе си, би могла да откри решение, както Голямата меланхолия се нуждае от държавна интервенция да стане в действителност огромна. След няколко епохи в детайли оценени данни от целия свят обаче, е доста мъчно да се пропагандира „ битка с бедността “ от позицията на централизираното ръководство, въпреки към момента този номер да минава измежду по-неграмотната и радикализирана част от популацията. За да има необятна социална поддръжка, пропагандата се нуждае от мощен сплотяващ фактор – както при религиозните и идеологически войни от близкото минало. Нито национализмът и отстояването на групова еднаквост, нито битката за територия и запаси наелектризират хората по този начин, както религиозните доктрини. Измамното чувство, че защитавайки властта на някой мним деспот, даже с цената на живота, изпълняваме величествен дълг към вярата, продължава да трансформира хората в чудовища със същата мощ, както и през Средновековието.
Докато от дълго време работещите във военно-временен режим Русия и Китай разширяваха своето геополитическо въздействие и даже заявяваха териториални искания към съседите си, Европа и Съединени американски щати подеха религиозна и икономическа атака против самите себе си. Войната този път беше за спасяването на Майката Земя от злото, наречено homo sapiens. Така западният човек трябваше да се засрами от самото си битие – първородният грях (на издишването) му беше вменен с цел да го преследва чак до гроба. Също като „ теорията “ на Маркс (теория е нещо доказано от опита, по тази причина тук са нужни кавички), йерархията на расите в нацизма, или мистичната фашистка концепция за страната като мерило за положително и зло, и апокалиптичните учения на климатичния алармизъм се основават на една псевдонаука, разчитаща на няколко безумни постулата и неналичието на сериозно мислене, в резултат на първичната прочувствена реакция у почитателите си. Един от постулатите гласеше, че човешката активност е главен фактор за повишението на въглеродните излъчвания, а различен – че въпросните излъчвания способстват значително за повишението на температурата на атмосферата и океана, и разумният съгласно почитателите на въпросната вяра извод е, че човечеството би трябвало незабавно да ограничи излъчванията (т.е. да се откаже от плодовете на индустриалната революция) с цел да резервира живота на планетата. Дали тези постулати имат някакво отношение към действителността е въпрос, който не се дискутира изключително доста – те разказват една допустима действителност, в която почитатели на учението избират да живеят. Строги научните причини, несъмнено, липсват: изтъкваният консенсус от 97% се оказа една добре скалъпена операция, моделите се отклоняват много от измерените данни, а сложността на системата „ Земя “ не разрешава сходни изказвания да бъдат нито потвърдени, нито изрично отхвърлени с лека ръка. Подобно на генетиката през 30-те години на предишния век, климатът през днешния ден дава необятни хоризонти за псевдонаука. За прочувствената реакция на обществото се погрижиха както филмите на Ал Гор (милиардер и мним президент на САЩ) и обещанията за апокалипсис до 12 години от треторазрядни популисти като Оказио-Кортез (AOC), по този начин и сътвореното от остарели митове архетипно „ дете-чудо “ Грета Тунберг, която бягаше от часове по физика с цел да поучава целия свят какво е просвета и по какъв начин с нея „ не може да се спори “, дружно с цяла плеада загрижени филантропи, шоу-звезди и крупни вложители, виновни институции и медии. Само с такава масирана офанзива можеше да бъде накарано обществото да одобри неуместната концепция, че на една планета, която излиза от ледников интервал, стоплянето е породено от един от милионите биологични типове или че спасението е в незабавното ограничение храната за растенията (CO2), която и без друго е на прекомерно ниски равнища – почти половината от оптималните за вегетация. Зелените хрумвания, проповядвани от шепа крупни индустриалци, дружно с тяхното политическо, медийно и Неправителствени организации лоби, надалеч нямат за цел да създадат планетата по-зелена (ефект от нарасналите въглеродни излъчвания през последните десетилетия, който те като че ли се пробват да неутрализират), нито по-чиста (в противоположен случай не биха водили кръстоносен поход против нуклеарната енергия). Това, което се търси като резултат, са обезпечени пазари за избрани стопански субекти, като освен държавните управления, само че и интернационалните институции (ЕК, МВФ, Световната банка и други) обезпечават нужните подкрепи, които слагат облагодетелстваните в монополно състояние и за тях към този момент не е нужно да усъвършенстват качеството или намаляват цената на предлаганата от тях услуга. Актуален образец са преференциалните изкупни цени на електрическата енергия от ВЕИ, подкрепени с обществени средства, и в същото време допринасящи за възходящата инфлация. Невъзможността на бързия преход към „ зелени “ мощности по никакъв начин не обезкуражи деятелите в съсипването на стопанската система и околната среда в Европа и Съединени американски щати. Даже идеолог като Майкъл Мур съумя да прозре лицемерието в сектата на еко-кръстоносците: от финансовите им връзки с облагодетелстваната корпоративна колегия, до пагубните екологични последствия от „ решенията “ на въображаемия проблем, които оферират – токсични акумулатори, фото-волтаици и неподлежащи на преработване перки, които избиват редки птици, унищожаването на гори и аграрни земи. Типично по левичарски обаче, създателят на пропагандни филми за млади деятели стига до извода за човешка свръх-популация и нужда от всеобщо измиране. Като оставим настрани концепциите на Малтус, нарасналите енергийни потребности, съчетани с всеобщо затваряне на въглищни и нуклеарни мощности основава недостиг, от който облагодетелстваният корпоративно-бюрократичен „ хайлайф “ извлича колосални дивиденти за сметка на прогресивно обедняващото население в инфектираните от зелената тресчица райони. На „ Стария континент “ за пръв път от десетилетия отново се заприказва за беднотия, този път енергийна, инфлацията в някои страни стана двуцифрена, след анулацията на ковид-ограниченията огромни групи не престават да са подвластни от помощи, а държавните управления още изживяват сбъднатата си фантазия да печатат и преразпределят пари „ като за последно “. Корпоративната страна предлага изкушения и за двете страни в нечистия съюз: обезпечените обществени средства и подкрепи за частния бранш, и все по-голяма интервенция в стопанската система и живота на хората от страна на бюрократите.
Зелените придвижвания по света носят всички белези на марксистката идеология: те се борят за повече държавен надзор в името на някаква висша идея, те упрекват капиталистическото общество за някаква колосална неправда, оферират като решение една химера, която елементарно може да се трансформира в робия, те обслужват корпоративни ползи, имат коренно крило за незаконна активност, интернационална мрежа от деятели, добре финансирана с пари на заинтригуваните елити. След грозния неуспех на социализма през миналия век, довел до стотици милиони жертви на апетит и репресии, подчиняване на милиарди, кървави спорове и канибализъм, няколко геноцида, умопомрачителна беднотия, през днешния ден към този момент е някак непристойно да се пропагандира тази идеология, макар че за нейното легитимиране към този момент десетилетия работи цяла мрежа от „ елитни “ университети, обилно финансирани Неправителствени организации и медийни лобита. На този стадий обаче фашизмът – доста по-мека форма на левичарство, наподобява напълно изпълним (поне преходен) вид на публичен строй за поклонниците на тази идеология. Той въпреки всичко предлага забележителна опция за бюрократичен надзор, надлежно корупция – освен в икономическия, само че и персоналния живот на хората; за „ определените “ в промишлеността пък е планувана великодушната държавна хранилка и елиминиране на конкуренцията, с което междинната класа е отслабена, софтуерният прогрес се забавя, а общественото неравенството нараства (в името на равенството и справедливостта). Веднъж докопали се до политиката, зеленистите захвърлиха маската на престорена битка с действителния проблем – индустриалното замърсяване на почвите, въздуха и океана, и доста бързо се захванаха да постановат налози (под формата на въглеродни квоти) и редица ограничавания, чиято тежест се понася най-много от хората с ниски приходи, за сметка на привилегии и тласъци за богатите си спонсори. Щетите от инфлацията и безработицата се падат на първите, а вторите получават великодушни субсидии за ВЕИ парковете си, както и дотация за новия електрически автомобил. Схемата с отпадъците е добър образец за резултата на „ зелените политики “: страната вкара регулации за клошарите и пунктовете за изкупуване на вторични първични материали, с което на процедура ги изкара от пазара на труда и повери издръжката им на данъкоплатците, а бизнесът „ подари “ на определени компании, които се радват на държавна поддръжка тъй като са „ еко “. Наред с изкупните цени на боклуци за преработване обаче пораства налог „ боклук “, тъй че далаверата става все по-сладка, а меката форма на национализация се възприема добре от обществото (все отново приказваме за някакви мърляви клошари – потискаща гледка). Тази „ спекулация “ трансформира живота на нашата планета в доста по-голям мащаб: откакто Америка преряза някои от огромните си енергийни артерии, а Европа извърши ритуално самоубийство с следващия кръстоносен поход против нуклеарната сила, Западът стана още по-зависим от съветски петрол и газ, a цените им се подвигнаха в пъти, което пък разреши на режима в Кремъл да финансира още едно всеобщо изтребване. Истерично прокламираната „ Зелена договорка “ не направи промишлеността по-чиста, само че пък за сметка на това тя стана не-конкурентна на международните пазари във време, в което Китай строи по една нова въглищна централа всяка седмица. А всеобщото обедняване в Европа е добре пристигнало за идеолозите на класовата битка и техните червено-зелено-кафяви почитатели, повели борба за един по-справедлив свят, в който Човекът би трябвало да отстъпи властта над живота си на премъдрата и всесилна Държава.
Данаил Брезов е бакалавър по физика и лекар по математика - все още доцент в УАСГ. Други упражнявани специалности: музика, публицистика и разработка на програмен продукт. Проявява нездравословен интерес към стопанската система и историята на XX век. Безпартиен, само че с десни убеждения - обожател на обстоятелствата и здравия разсъдък.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ