Дан Милман е световен шампион по скокове на батут, бивш

Дан Милман е международен първенец по скокове на батут, някогашен шеф по гимнастика на Станфордския университет, през 1965 година печели 4 златни медала на шампионата „ Макебиа Геймс ” в Израел, учи йога, айкидо и тай-чи в Хавай, Индия и Хонг Конг, а по-късно и преподава знанията си в някои от най-престижните образователни заведения.

Освен това е и създател на записки и книги за личностно самоусъвършенстване и нематериалност. Книгата му „ Пътят на мирния боец ” издадена през 1980 година се трансформира в международен бестселър. През 2006 година романът е приспособен във кино лентата „ Peaceful Warrior ” с присъединяване на Скот Мехлович и Ник Нолти в ролята на Сократ.

Книгите му са преведени на 29 езика, а романът му „ Законите на духа “, в която разказва методите на човек да живее в естетика със заобикалящия го свят, от който ви представяме определени моменти, е повлиял голям брой водачи в региона на здравето, логиката на психиката, образованието, бизнеса, политиката, развлеченията, спорта, и изкуството.

Решенията не се взимат с думи, а с дейности. Човек не може да се храни с положителни планове. Необходимо е освен това от фантазии и положителни планове, с цел да се живее в този свят. Нужно е и деяние.

Без значение какво усещаме и знаем, без значение от това какви са скритите ни дарования и гении, само действието им дава живот. Много от нас схващат понятията отговорност, храброст, обич, само че ние ги осъзнаваме същински, едвам когато действително се докоснем до тях. Правенето на нещата води до осмислянето им, а действието трансформира знанието в мъдрост.

Философията впечатлява и е цялостна с разнообразни хрумвания, само че думите, колкото и елегантно да са казани, не костват доста. Лесно е да се приказва за дълг, храброст и обич, само че осмислянето идва с действието, а мъдростта пораства с практиката.

Пристъпването към деяние в никакъв случай не е било елементарно на този свят. Силите на инерцията и подозрението са на всички места, даже в нашия разум и тяло. Превръщането на концепциите в деяние изисква сила, всеотдайност, смелост и сърце, тъй като действието е риск. Необходимо е да отхвърлим всички благовидни аргументи за отсрочване на нещата, изкушението да оставим някой различен да свърши работата и желанието да останем в комфортния стол на положителните планове. Но Законът на Действието още веднъж и още веднъж прогласява същото обръщение: По-добре е да дадем най-хубавото от себе си, в сравнение с да не свършим нищо и да си намерим положително опрощение.

Всички живи същества вършат нещо, само че множеството хора единствено реагират и освен това едвам под натиска на болката и страха; когато връзките им се разпаднат и стартират войни или когато телата им заболеят от огромния стрес. Законът на Действието ни учи да превъзмогваме и инерцията, и нетърпението посредством деяние, което произтича от храброст, чисто желание и отговорност.

Човек може да превъзмогне инерцията като одобри три фундаментални действителности - на първо време, нашата човешка природа и физическото ни наличие в света; по-късно, като осъзнае, че никой няма да живее вместо него, и че ставаме по-силни само с помощта на персоналните си усилия; и най-после, като си даде сметка, че действието може да бъде обвързвано с известни неудобства — и по-късно се залови за работа!

В някои случаи би трябвало да действаш, а в други — да останеш неподвижен. Понякога можеш да проявиш най-голяма храброст, самообладание и мъдрост, като се въздържиш от деяние, макар непреодолимото предпочитание и мощния подтик да направиш нещо.

Онези, които са склонни към това да бъдат инертни и да се боят, би трябвало да развият волята си да постъпват самоуверено и уверено. Другите пък, които приказват и работят импулсивно, по-добре да се научат да бъдат мъдри, да се спрат, да си поемат няколко пъти въздух и да следят импулсите си, без да се усещат принудени да работят под тяхна диктовка. Във всеки случай, вслушвай се в мъдростта на сърцето си. Така ще схванеш по кое време би трябвало да останеш в безучастие и по кое време да уловиш мига.

Ако гравитацията е лепилото, което резервира целостта на Вселената, равновесието е ключът, който отключва тайните й. Равновесието касае нашето тяло, разум, страсти и всички равнища на битието ни. То ни припомня, че във всяко деяние можем да стигнем до едната или другата прекаленост и че в случай че махалото на нашия живот и привички се залюлее прекомерно мощно в едната посока, то неизбежно ще направи същото и в другата.

Ние сме създания на умереността. Не можем да плуваме по този начин добре като рибите, да бягаме по този начин бързо като гепарда или да подвигаме такива огромни тежести като горилата, само че въпреки всичко притежаваме тези качества в някаква мярка, в равновесие.

Е, несъмнено знаеш, че няма огромна изгода да съветваш напрегнати хора да се успокоят, в случай че не познават чувството да бъдат „ спокойни “. Но незабавно щом изпитат положение на бездънен покой, те към този момент имат насочна точка и по-късно могат елементарно да доловят напрежението, когато то се зароди, и да създадат нужните стъпки, с цел да се освободят от него. И незабавно щом узнаеш по какъв начин наподобява същинското равновесие, ти започваш да откриваш несъответствието във всяка една област от живота си. Това служи като автоматизиран сигнал да се върнеш към центъра на равновесие вътре в себе си. Ти прилагаш Закона за Равновесието, отчитайки признаците на неравновесие.

Онова, което доста хора назовават „ невроза “, в действителност е неравновесие или изтощение на една мисъл, подтик или страст. Всички сме изпитвали това от време на време. Ето за какво превключването към положение на същинско равновесие първоначално може да наподобява необичайно.

Твоите стремежи и привързаности ще те дърпат в едната посока. Страхът, вътрешната опозиция и въздържанието ще те теглят в другата. Всякакъв жанр крайности, даже и заемането на непреклонна позиция по даден въпрос, може да те отклони от това равновесно положение, което се преценява с всички страни на една противоречива тематика.

Ние сме по едно и също време обременени и благословени с голямата отговорност на свободната воля — силата на избора. Бъдещето ни значително се дефинира от решенията, които взимаме в този момент. Не можем постоянно да направляваме събитията, само че можем, и на процедура избираме по какъв начин, да реагираме на зараждащите събития. Възвръщайки си могъществото на свободния избор, ние в действителност дръзваме да живеем пълноценно в този свят.

Един наш избор ни води към слънчева пътека, а различен към трудности и тествания, които ни поучават и укрепват. Затова всички неща, които ни се случват, играят някаква характерна роля за нас.

Повечето ни решения се управляват от една подсъзнателна мъдрост. Твоят „ вътрешен аз “ разполага с повече информация от съзнателния ти разум и по тази причина от време на време, без да знаеш за какво, ти привличаш хора или случки, които не си желал умишлено, само че те са за твое най-висше положително и поука.

Но без значение от това, какво ти сервира живота, ти би трябвало да избереш по какъв начин да откликнеш вътрешно. Можеш да се съпротивляваш и да негодуваш против това, което те е сполетяло, да оплакваш ориста си, а въпреки това можеш да го посрещнеш лице в лице, да го прегърнеш и разшириш съзнанието си, сливайки се с мига.

Ако непринудено решиш да отхвърлиш персоналните си пристрастия за положителното на децата си, в името на тези, които обичаш или просто поради другите, това може да се преглежда като съзнателна всеотдайност. Но в случай че се чувстваш като страдалец, очевидно е време да възприемеш различен взор върху нещата. Поемането на прекомерно огромна отговорност за другите ги лишава от уроците, които произтичат от личния им избор. Страдащите се нуждаят от нашето състрадание и поддръжка, само че в случай че сложим на плещите си техния товар, ние ги лишаваме от тяхната мощ и самоуважение.

Някои хора не помнят силата на избора си и се усещат впримчени във взаимоотношенията си; други пък попадат в клопката на своя живот и условия и нещата би трябвало да станат доста мъчителни за тях, преди да намерят волята, смелостта и самоуважението да създадат новите си избори.

Докато не схванеш, че притежаваш властта да казваш „ не “, ти в никакъв случай няма да кажеш същински „ да “. „ Да “ на твоите взаимоотношения, работа, живот. На каквото и да е било. Не е належащо да чакаш, с цел да направиш позитивни промени, които да ти открият благоприятни условия. Не си задължен да вървиш на учебно заведение. Не си задължен да вървиш на работа. Не си задължен да отиваш на война. Не си задължен да бъдеш женен или да имаш деца. Или да постъпваш по този начин, както чакат или желаят другите хора. Не си задължен да правиш нищо. Просто знай, че всяко деяние или безучастие има избрани последици и готовността ти да ги приемеш ти дава и силата, и свободата да бъдеш какъвто искаш, където искаш и да правиш, каквото поискаш. Точно в този миг животът престава да бъде обвързване и се трансформира в благословена опция. Точно тогава се случват чудесата.

Колкото повече се придържаш към Закона на Избора, толкоз по-ясни ще бъдат задачите и желанията ти, самичък ще твориш живота си и вместо да се питаш дали вървиш по верния път; с верния човек и дали работиш това, което би трябвало, ти ще живееш всеки ден съгласно избора си и най-пълноценно.

Ако човек не откъсва взор от края на пътуването, финалът постоянно ще му се коства някъде в далечината. Това кара мнозина да се откажат от задачите си, когато зародят компликации или пътят стане прекомерно стръмен. Знаеш, че всяко пътешестване стартира с една първа стъпка, само че по-късно би трябвало да направиш и втора, и трета, и колкото е належащо, с цел да достигнеш задачата си. Законът на Постепенното Развитие е уверението на природата, че можем да реализираме съвсем всяка цел, без значение какъв брой възвишена е тя, разбивайки я на дребни сигурни стъпки.

След като разбиеш всяка задача на задоволително дребни осъществими стъпки, към този момент не е нужно да чакаш триумфа в края на пътуването. Така ти създаваш поредност от многочислени дребни триумфи по пътя си.

Достойните цели изискват старания, опасности и жертви. Трябва да постоянстваш, преодолявайки боязън и подозрения. Налага се да черпиш от вътрешните си запаси и да станеш освен това от това, което си бил преди. Всяко ново предизвикателство служи като посвещение. Обезкуражаваш се, преодоляваш неудобства, досада и отчаяние. И по този начин откриваш от какъв материал си изработен.

По калните пътеки на живота ти черпиш сили от фантазията, която те е въодушевила, когато си подхванал начинанието си. Тя може да те тегли като магнит през кал и калища. Затова първата стъпка във всеки един развой е определянето на посоката, избирането на цел, която да ти осветява пътя.

Е, няма да откриеш това, в случай че чакаш Божествено признание, безспорна сигурност, мистично привидение или Божия Глас. Затова не премисляй дълго концепциите си и не се чуди, не се съмнявай в посоката си и не чакай другите да ти кажат какво би трябвало и какво не би трябвало да правиш. Върви към това, което те притегля, вълнува и въодушевява, към това, което допира сърцето ти. Запитай се кое е това, което си коства напъните и жертвите, произлизащи от посвещаването на дадена цел.

За 10 години ти можеш да постигнеш съвсем всичко. Можеш да станеш доктор или академик. Можеш да станеш умел в някакъв спорт, игра или бойно изкуство. В положение си да станеш експерт в съвсем всяка област. Би могъл да натрупаш благосъстояние или да преобразиш тялото си.

Трайният прогрес не се реализира с няколко трагични мига, а час след час, ден след ден. А с хода на времето се постанова да се вършат някои ремонти. Пътят към щастието постоянно е в ремонт. Фокусирай се над това да направляваш живота си малко по малко, до момента в който постигнеш това, което искаш. Оставяй настрани нещата, които можеш да свършиш по-късно. Когато дисциплината и търпението си обединят напъните, те се трансформират в неизменност и преодоляват върхове и долини, давайки свършек на желанията ни. Ентусиазмът задава темпото, само че постоянството реализира задачите. Постепенното развиване, търпението и постоянството са ключовете, които отключват вратата към крайната цел. Съкровището не ни чака чак в края на пътя. Самият път е самичък по себе си нашата премия.

Времето е абсурд, разпрострян се сред „ минало “ и „ бъдеще “, които не съществуват действително с изключение на в мозъците ни. Идеята за времето е конвенционалност на мисълта и езика, на обществото. Ето една по-дълбока истина: ние разполагаме единствено с този момент.

Времето е като филм на личния ти живот, който се състои от обособени фрагменти, прелитащи пред някакъв обектив. Всеки кадър е мястото, където съществуваш в сегашния момент, само че фрагментите основават илюзията, че се движат. Можеш да проектираш мозъка си в това, което назоваваме минало и бъдеще, само че не можеш да живееш в различен миг с изключение на в настоящия.

Наясно ли си, че чувството ти за хода на времето е поредност от мемоари и усещания, които се случват в сегашното? Тъгата по предишното е просто възприятие, което се случва в този момент. Тревогите за бъдещето са действителни единствено в мозъка ти, в този момент, под формата на облици, звуци и усеща. С други думи, предишното и бъдещето се случват в този момент, до момента в който ги сътворяваш самият ти.

Винаги, когато имаш някакъв проблем, той е обвързван ненапълно с предишното или бъдещето. Проблемите ти оживяват в мозъка и сегашното ти с помощта на вниманието и силата, които им отделяш, и ти им разрешаваш да се разпореждат в главата ти, както намерят за добре.

Грижите за предишното и бъдещето са като халюцинациите на вманиачен, който чува гласове и вижда създания, обитаващи само въображението му. Там сегашното, несъмнено, отсъства.

Някога поетът Руми написа: „ Някъде оттатък концепциите за правене на положително и зло има едно поле. Ще те срещна там. Когато душата лежи измежду онази трева, светът е прекомерно цялостен, с цел да приказваме. “ Руми е написал тези думи, тъй като е разбирал, че съденето е човешко откритие, че Бог е тук не с цел да ни съди, а да ни даде средствата, с които да се учим от своите неточности, тъй че да можем да растем и да се развиваме.

Знаем, че на този свят има надълбоко неспокойни и разрушителни души и че тези, които не знаят покой, са склонни да не дават покой и на другите. Състраданието не значи да ги оставяме да ни тъпчат и да разрушават. Някои човеци би трябвало да бъдат отделени от обществото. Но човек може да изпитва съчувствие към злото, без да му се поддава. В сраженията можеш да състрадаваш на враговете си, даже когато борбата е на живот и гибел.

Омразата и състраданието са разнообразни типове сила. С коя от тях искаш да изпълниш своя свят?

Вярата не е противоположното на разсъдъка. Вярата е едно от най-практичните, рационални и градивни неща, които могат да ти оказват помощ да живееш въодушевено.

Учителите и книгите си имат своята стойност, а източниците на упътване и ентусиазъм могат да влизат в живота ти под разнообразни форми. Но в никакъв случай не забравяй, че съкровището е вътре в теб. Другите не могат да ти дадат освен това от това, което към този момент имаш. Те са в положение само да ти дават ключовете към вътрешното ти благосъстояние. Затова слушай деликатно тези, които приказват от опит, и прегърни мъдростта там, където я намериш, само че постоянно сравнявай външните упътвания с мъдростта на сърцето си.

Преди нещо да се появи на този свят, то първо се оформя като мисъл или облик в нечий разум. Мислите ти оцветяват прозорците, през които виждаш света. Убежденията ти стават опорните камъни на твоя опит. С други думи всяка позитивна мисъл е молитва, а всяка молитва намира отклик.

Нещото, което виждаш, зависи от това, което избереш да гледаш, а то пък се дефинира от това, което очакваш да видиш. Ако смяташ да вземем за пример, че „ на хората не може да им се има вяра “, ще виждаш света през филтъра на това очакване и ще намираш доказателства за него. Убежденията ти въздействат на решенията, които взимаш, посоките, в които поемаш и даже на приятелите, враговете и ориста, която срещаш. Твоите възгледи привеждат в деяние вътрешни процеси и действия, които се отразяват на това по какъв начин се движиш, действаш и чувстваш. На едни по-фини равнища мислите ти даже се отразяват на размера и цвета на енергийното ти поле, на което реагират другите хора. Ако да вземем за пример възприемаш хората към теб като другари, които те харесват, ти си провиснал и сърдечен. Поведението и силата ти ги притеглят към теб. Това е единият метод, по който упованията ти образуват твоята реалност.

Съществуват действителни проблеми. Но даже и когато сме изправени пред най-болезнените неща, сякаш е по-мъдро да се съсредоточим над позитивния излаз и човешкия нипотенциал. Законът на Очакването ни учи, че това, над което се фокусираме, се разраства. Ако се бориш с проблемите, това единствено ще ги направи по-силни, тъй като с битката им даваш сила. Затова се концентрирай над решенията, а не над проблемите.

Всеки един от нас въздейства на другите посредством своя образец и всички се учим посредством подражателство, без значение дали го осъзнаваме, или не. Докосваме се до другите не толкоз с това, което споделяме, а с метода, по който живеем.

Източник: Дан Милман „ Законите на духа “, изд. Нова Епоха