Самосъжаление, гняв и оправдания - Братът на криптокралицата Ружа Игнатова Константин разкрива живота си в книга
Дълго време името му се носеше шушукайки – в сянката на абсурда. Днес Константин Игнатов излиза на ярко, с цел да опише своята истина: историята на човек, стигнал дъното, само че намерил пътя назад. В свое изявление той проговаря за падението, цената на грешките и силата на втория късмет.
На премиерата на дебютната си книга „ Дъното “ той се пошегува, че от този миг нататък „ няма да е братът на Ружа Игнатова, а за нея ще се приказва като сестрата на създателя Константин Игнатов “, написа.
„ Разбирам изцяло, че светът постоянно ще има интерес към Ружа – и че името ѝ ще продължава да се загатва, изключително когато се написа за мен. Понякога чувствам, че това се употребява чисто като медиен инструмент, като „ clickbait “, с цел да се притегли внимание. Но не се окайвам – това е действителността, а и животът ме е научил да одобрявам нещата с изправена глава “ , счита той.
Игнатов споделя, че с времето хората са почнали да вършат разлика сред тях. „ Виждат, че сме разнообразни персони. Образът, който медиите дълго време изграждаха за мен, не дава отговор напълно на индивида, който съм в действителност. И не го одобрявам това за даденост. Напротив – извънредно съм признателен. За втория късмет, който получих. За опцията още веднъж да съм в България, да работя, да съм със фамилията си, и скоро – да стана още веднъж татко “, споделя той.
„ Дъното “ – символиката и мотивацията
Константин взема решение да напише книгата, тъй като знае какво е чувството да си на дъното – „ освен физически, само че и прочувствено. Да си загубен, самичък, неразбираем, и без вяра. “ Знае, че има доста хора, които се усещат тъкмо по този начин, всеки по собствен метод. „ Всеки си има своето „ дъно “ – загуба, неуспех, изменничество, позор. “
Книгата не е просто за него. „ Написах я за всички, които са били в мрак и са си мислили, че излаз няма. Исках да покажа, че от най-тъмното място може да стартира светлината. Не съм написал автобиография – написах книга, която може да ти е другар в мъчно време. За да покажа, че от време на време животът те събаря, само че това не е краят. Може да бъде начало “, споделя той.
За него „ дъното “ не е край, а място за осъзнаване. „ Мястото, където си самичък със себе си и към този момент не можеш да се лъжеш. Там стартира смяната, в случай че решиш да се изправиш “ , споделя още създателят на книгата.
Най-ценното за него е, че хората, които четат книгата, му пишат и споделят: „ Това е и моята история. “ И тъкмо това е желал – „ не сензация, а свързване. Истината, разказана без грим. “
Предизвикателството да простиш и на себе си
Най-трудната част за Константин е била главата за втория късмет. „ Защото там не става въпрос за другите хора – а за теб самия . Много се приказва за амнистия, само че най-трудното, най-малко за мен, е човек да си елементарни самичък. Да спре да се упреква, да се оправи с виновността, със срама, с вътрешния глас, който непрекъснато му припомня какво е объркал “, показа Константин.
Според него са си простиш не значи да забравиш или да се правиш, че нищо не е било. „ Напротив – значи да поемеш цялостна отговорност и все пак да избереш да продължиш. Да се научиш. Да не се мразиш, а да си кажеш: „ Да, сбърках. Но мога да стана по-добър човек “, споделя той.
Игнатов дава образец с децата, които падат и стават, до момента в който се учат да вървят . „ Тази глава ме накара да се изправя против най-дълбоките си страхове. Но тъкмо поради нея доста хора ми писаха, че са се разпознали. И си мисля, че в случай че някой прочете книгата и откри сили да си елементарни, да тръгне изначало – значи всичко си е коствало. “
„ Да, „ Дъното “ е изповед. И в основата ѝ в действителност стои прошката – първо към себе си, а след това и към другите. Вярвам, че не можем същински да извиним на някой различен, в случай че първо не сме се научили да си извиним на себе си. Омразата тежи. Болката, която задържаме, не санкционира индивида насреща – тя разяжда нас “, споделя той.
За него прошката е съществена съставна част за зарастване на душевни рани. „ Не незабавно, не елементарно, само че стартира. И единствено тогава можеш в действителност да тръгнеш нагоре. “
Семейството – непредвидените покровители на хаоса
В книгата си Константин загатва по какъв начин негов братовчед го е потърсил след двугодишна изолираност след пандиза, наблягайки мощната връзка на фамилията. В оня миг, когато е бил на дъното, той се е чувствал „ самичък. Не просто самичък физически, а вътрешно откъснат от всички, които обичам. “
Тогава братовчед му праща известие за обичания си футболен тим. „ Първо си помислих, че е неточност, че несъмнено не е за мен. Но беше. И оттова – малко по малко, лаф след лаф, задявка след задявка – стартира диалог, който се трансформира в нещо доста по-дълбоко “, споделя Игнатов. Тези дребни смешки се оказват огромно избавление, което го връща към живота и му вдъхва кураж.
Намира сили да се свърже и с други родственици, с които не е приказвал от години. „ И се случи нещо, което в никакъв случай няма да не помни – дистанцията, времето, даже болката от предишното, като че ли просто се изпариха. Седяхме и си говорихме, като че ли в никакъв случай не е имало разлъка “ , показа Константин и добавя:
„ Семейството е тъкмо това – не постоянно е шумно, не постоянно е пред очите ти, само че тъкмо в моментите, в които си мислиш, че всичко е изгубено, една блага дума, една ръка, едно известие може да промени всичко. “
Възпитание и полезности, построени сред две култури
Константин е израснал в Германия от началото на 90-те години. „ Аз самият израснах в един самобитен микс – от една страна, с възпитанието и манталитета на моите родители, които бяха от остарялата българска школа, а от друга – с немските полезности, които ме срещнаха още като дете. “
Родителите му са се трудили доста, с цел да изградят живот там. „ Учи ме с персоналния си образец, не с думи. От тях съм научил какво е труд, жертва, честност и това, в никакъв случай да не се отказваш, колкото и да е мъчно. “
В същото време се сблъсква с „ типични, „ остарели “ немски полезности – акуратност, дисциплинираност, почитание към към времето на другите. Те му оказват помощ извънредно доста, когато остава самичък в Германия в 20-те си години, интервал, в който приключва три висши образования и се бори да се оправи самичък.
Тази композиция от български дух и немска подреденост го е направила борбен.
Изолацията в Съединени американски щати и преоткриването
Ницше споделя, че човек няколко пъти би трябвало да „ почине “ , преди да се научи да живее същински. Константин счита, че е схванал това едвам след петте години в Съединени американски щати, които са били най-трудните в живота му – освен физически, само че и прочувствено. „ Най-тежкото беше, че бях толкоз надалеч от всички, които обичам. С години не можех да видя нито едно познато лице, да прегърна непосредствен човек. Самотата тежи най-вече, когато не можеш да я споделиш “ , споделя Игнатов.
Трудните времена трансформират хората и всеки избира по какъв начин. „ Дали ще се изгуби в самосъжаление, яд и оправдания… или ще реши, че ще стане по-добър човек, с цел да не стига в никакъв случай повече до такава степен. Аз избрах второто. Не тъй като беше елементарно, а тъй като нямах различен избор, в случай че желаех да запазя себе си. “
Това време го е трансформирало и го е направило признателен. „ Днес оценявам времето с хората, които са към мен. Кръгът ми е дребен, само че съм сигурен в него. С тях диалозите са същински, моментите – скъпи. Научих се да виждам хубостта в дребните неща – тишината в природата, въздуха на независимост, опцията просто да отвориш хладилника или да се разходиш, когато поискаш “ , споделя той.
Вярва, че когато човек стигне своето дъно и е подготвен да учи, то може да му покаже какво в действителност има същинска стойност в живота. „ И в случай че го одобри, тогава започваш в действителност да живееш – не на повърхността, а в дълбочината на смисъла. “
Завръщането в България и чувството за дом
„ Живял съм в пет разнообразни страни, само че в никакъв случай не съм се чувствал толкоз същински вкъщи, както в България “, споделя Игнатов. През огромна част от живота си е бил като дърво без корени, само че когато се връща тук, нещо вътре в него просто си споделя: „ Това е твоето място. “ Не може да го изясни разумно – било е чувство.
Чисто на практика, е щяло да му е по-лесно да остане в Германия, само че да се прибере тук „ не беше решение на мозъка, а на сърцето. “ Въпреки че не е израснал в България, се учи всеки ден – на езика, културата, историята, хумора. „ Но най-ценното, което намирам тук, са хората. Срещам ужасно специфични, земни и същински хора. И колкото и постоянно да слушам „ Тук няма бъдеще “ или „ България не се оправя “, желая да кажа нещо от сърце – не съм усещал подобен спокоен и свободен живот на никое място другаде “, споделя още той.
Новият живот – отвън сянката на предишното
„ Новият ми живот… в действителност е нов “, безапелационен е Константин.
След годините в Съединени американски щати има шанса най-сетне да прегърне сина си, който дълго време е познавал единствено по телефона. „ Това е възприятие, което не може да се опише – би трябвало да се изживее “, споделя пред Dariknews.bg той. Среща жена, с която чакат момиченце. „ Готвя се с огромна наслада за всички дребни чудеса, които идват с това – от четене на книги за бебета, до курсове за промяна на пелени. И да си призная, изучавам с възторг! “
Игнатов не обича да върви по заведения, нощни заведения и питейни заведения. Обича да е съм със фамилията си, с другари, или просто да се разхожда с кучето ми. Научил се е да цени простите, същински моменти. “
Професионално животът му е динамичен. Превел е книгата на немски за пазара там. Продължавам и да написа, тъй като това е негова пристрастеност от съвсем 20 години, само че едвам в този момент намерил храброст да извадя думите си нескрито. Паралелно продължава и с „ дневната си работа “ като интернационален бизнес съветник.
„ Не е интервал с доста сън, само че няма и ден, в който да не си легна с признателност. Моля се и благодаря за всичко, което имам – за втория късмет, за околните ми, за това, че през днешния ден мога да си пребивавам моя живот, а друг на други хора, че мога да бъда индивидът, който желая да бъда. “
Ангажиментът с начинания в пандизите
Константин интензивно работи по начинания в пандизите, предизвикан от персоналния си опит. „ Аз на собствен тил видях какъв брой бързо човек може да се отклони от пътя си. Понякога единствено едно решение – едно неправилно завиване – води до последици, които трансформират целия ти живот. Затова тази идея не е просто нереална за мен – тя е персонална. “
Вярва, че същинското правораздаване включва предоставяне на късмет на хората да стартират изначало, откакто са си понесли наказването. „ Всички хора бъркаме. Да сбъркаш един път е човешко. Това, което е значимо, е какво правиш по-късно. “
Много от хората, излезли от пандиза, желаят нов живот, само че постоянно се сблъскват със затворени порти. „ А когато пред един човек няма път напред, той най-често потегля обратно – към остарялото. И това не е неуспех единствено за него – това е неуспех и за нас като общество. “ Затова счита, че в случай че се построяват мостове, вместо стени, ще се даде късмет на тези хора да се потвърдят и да изградят по-добър живот.
Чрез тази идея и около тренировките си по бойни спортове, той се среща с доста мъже, минали през пандиза, само че избрали сложния път на смяната.
Посланието към младежите и заплахата от бързото замогване
От една година насам Константин постоянно посещава спортни клубове и учебни заведения, с цел да приказва с младежи. Разказва им за своята история – не с цел да ги уплаши, а с цел да ги накара да се замислят. „ Защото няма „ бързи пари “, които да не водят до бързи последствия. “
Нито един триумф, построен върху неистина, закононарушение или машинация, не е същински, а още по-малко – дълготраен. „ Колкото и клиширано да звучи – всичко в живота си има цена. И когато платиш със свободата си, със здравето си, с доверието на околните си – осъзнаваш, че парите в никакъв случай не са били благосъстоянието, което си търсил “, споделя Константин.
Той не може да промени предишното си, само че има вяра, че може да повлияе на нечие бъдеще и го усеща като своя отговорност. Живеем в свят, в който обществените мрежи демонстрират изкривена действителност, която наподобява примамлива. „ Особено в България, липсват обществени гласове с минало, които намерено да приказват за заплахите по този път “, споделя той.
„ А истината е, че няма нищо готино в това да си надалеч от детето си. Да живееш зад решетки. Да нямаш право да напуснеш страна. Да се събуждаш с паника и заспиваш с виновност. “ На тези младежи желае да каже: „ благосъстоянието е в нещата, които не могат да ти бъдат отнети – в името ти, в честността ти, в свободата ти, в любовта на околните. Всичко друго е заблуда. “
„ И в случай че през днешния ден мога да оказа помощ най-малко на един човек да не тръгне по неверния път, значи моята болежка към този момент не е била безрезултатна “ , приключва Константин Игнатов.
На премиерата на дебютната си книга „ Дъното “ той се пошегува, че от този миг нататък „ няма да е братът на Ружа Игнатова, а за нея ще се приказва като сестрата на създателя Константин Игнатов “, написа.
„ Разбирам изцяло, че светът постоянно ще има интерес към Ружа – и че името ѝ ще продължава да се загатва, изключително когато се написа за мен. Понякога чувствам, че това се употребява чисто като медиен инструмент, като „ clickbait “, с цел да се притегли внимание. Но не се окайвам – това е действителността, а и животът ме е научил да одобрявам нещата с изправена глава “ , счита той.
Игнатов споделя, че с времето хората са почнали да вършат разлика сред тях. „ Виждат, че сме разнообразни персони. Образът, който медиите дълго време изграждаха за мен, не дава отговор напълно на индивида, който съм в действителност. И не го одобрявам това за даденост. Напротив – извънредно съм признателен. За втория късмет, който получих. За опцията още веднъж да съм в България, да работя, да съм със фамилията си, и скоро – да стана още веднъж татко “, споделя той.
„ Дъното “ – символиката и мотивацията
Константин взема решение да напише книгата, тъй като знае какво е чувството да си на дъното – „ освен физически, само че и прочувствено. Да си загубен, самичък, неразбираем, и без вяра. “ Знае, че има доста хора, които се усещат тъкмо по този начин, всеки по собствен метод. „ Всеки си има своето „ дъно “ – загуба, неуспех, изменничество, позор. “
Книгата не е просто за него. „ Написах я за всички, които са били в мрак и са си мислили, че излаз няма. Исках да покажа, че от най-тъмното място може да стартира светлината. Не съм написал автобиография – написах книга, която може да ти е другар в мъчно време. За да покажа, че от време на време животът те събаря, само че това не е краят. Може да бъде начало “, споделя той.
За него „ дъното “ не е край, а място за осъзнаване. „ Мястото, където си самичък със себе си и към този момент не можеш да се лъжеш. Там стартира смяната, в случай че решиш да се изправиш “ , споделя още създателят на книгата.
Най-ценното за него е, че хората, които четат книгата, му пишат и споделят: „ Това е и моята история. “ И тъкмо това е желал – „ не сензация, а свързване. Истината, разказана без грим. “
Предизвикателството да простиш и на себе си
Най-трудната част за Константин е била главата за втория късмет. „ Защото там не става въпрос за другите хора – а за теб самия . Много се приказва за амнистия, само че най-трудното, най-малко за мен, е човек да си елементарни самичък. Да спре да се упреква, да се оправи с виновността, със срама, с вътрешния глас, който непрекъснато му припомня какво е объркал “, показа Константин.
Според него са си простиш не значи да забравиш или да се правиш, че нищо не е било. „ Напротив – значи да поемеш цялостна отговорност и все пак да избереш да продължиш. Да се научиш. Да не се мразиш, а да си кажеш: „ Да, сбърках. Но мога да стана по-добър човек “, споделя той.
Игнатов дава образец с децата, които падат и стават, до момента в който се учат да вървят . „ Тази глава ме накара да се изправя против най-дълбоките си страхове. Но тъкмо поради нея доста хора ми писаха, че са се разпознали. И си мисля, че в случай че някой прочете книгата и откри сили да си елементарни, да тръгне изначало – значи всичко си е коствало. “
„ Да, „ Дъното “ е изповед. И в основата ѝ в действителност стои прошката – първо към себе си, а след това и към другите. Вярвам, че не можем същински да извиним на някой различен, в случай че първо не сме се научили да си извиним на себе си. Омразата тежи. Болката, която задържаме, не санкционира индивида насреща – тя разяжда нас “, споделя той.
За него прошката е съществена съставна част за зарастване на душевни рани. „ Не незабавно, не елементарно, само че стартира. И единствено тогава можеш в действителност да тръгнеш нагоре. “
Семейството – непредвидените покровители на хаоса
В книгата си Константин загатва по какъв начин негов братовчед го е потърсил след двугодишна изолираност след пандиза, наблягайки мощната връзка на фамилията. В оня миг, когато е бил на дъното, той се е чувствал „ самичък. Не просто самичък физически, а вътрешно откъснат от всички, които обичам. “
Тогава братовчед му праща известие за обичания си футболен тим. „ Първо си помислих, че е неточност, че несъмнено не е за мен. Но беше. И оттова – малко по малко, лаф след лаф, задявка след задявка – стартира диалог, който се трансформира в нещо доста по-дълбоко “, споделя Игнатов. Тези дребни смешки се оказват огромно избавление, което го връща към живота и му вдъхва кураж.
Намира сили да се свърже и с други родственици, с които не е приказвал от години. „ И се случи нещо, което в никакъв случай няма да не помни – дистанцията, времето, даже болката от предишното, като че ли просто се изпариха. Седяхме и си говорихме, като че ли в никакъв случай не е имало разлъка “ , показа Константин и добавя:
„ Семейството е тъкмо това – не постоянно е шумно, не постоянно е пред очите ти, само че тъкмо в моментите, в които си мислиш, че всичко е изгубено, една блага дума, една ръка, едно известие може да промени всичко. “
Възпитание и полезности, построени сред две култури
Константин е израснал в Германия от началото на 90-те години. „ Аз самият израснах в един самобитен микс – от една страна, с възпитанието и манталитета на моите родители, които бяха от остарялата българска школа, а от друга – с немските полезности, които ме срещнаха още като дете. “
Родителите му са се трудили доста, с цел да изградят живот там. „ Учи ме с персоналния си образец, не с думи. От тях съм научил какво е труд, жертва, честност и това, в никакъв случай да не се отказваш, колкото и да е мъчно. “
В същото време се сблъсква с „ типични, „ остарели “ немски полезности – акуратност, дисциплинираност, почитание към към времето на другите. Те му оказват помощ извънредно доста, когато остава самичък в Германия в 20-те си години, интервал, в който приключва три висши образования и се бори да се оправи самичък.
Тази композиция от български дух и немска подреденост го е направила борбен.
Изолацията в Съединени американски щати и преоткриването
Ницше споделя, че човек няколко пъти би трябвало да „ почине “ , преди да се научи да живее същински. Константин счита, че е схванал това едвам след петте години в Съединени американски щати, които са били най-трудните в живота му – освен физически, само че и прочувствено. „ Най-тежкото беше, че бях толкоз надалеч от всички, които обичам. С години не можех да видя нито едно познато лице, да прегърна непосредствен човек. Самотата тежи най-вече, когато не можеш да я споделиш “ , споделя Игнатов.
Трудните времена трансформират хората и всеки избира по какъв начин. „ Дали ще се изгуби в самосъжаление, яд и оправдания… или ще реши, че ще стане по-добър човек, с цел да не стига в никакъв случай повече до такава степен. Аз избрах второто. Не тъй като беше елементарно, а тъй като нямах различен избор, в случай че желаех да запазя себе си. “
Това време го е трансформирало и го е направило признателен. „ Днес оценявам времето с хората, които са към мен. Кръгът ми е дребен, само че съм сигурен в него. С тях диалозите са същински, моментите – скъпи. Научих се да виждам хубостта в дребните неща – тишината в природата, въздуха на независимост, опцията просто да отвориш хладилника или да се разходиш, когато поискаш “ , споделя той.
Вярва, че когато човек стигне своето дъно и е подготвен да учи, то може да му покаже какво в действителност има същинска стойност в живота. „ И в случай че го одобри, тогава започваш в действителност да живееш – не на повърхността, а в дълбочината на смисъла. “
Завръщането в България и чувството за дом
„ Живял съм в пет разнообразни страни, само че в никакъв случай не съм се чувствал толкоз същински вкъщи, както в България “, споделя Игнатов. През огромна част от живота си е бил като дърво без корени, само че когато се връща тук, нещо вътре в него просто си споделя: „ Това е твоето място. “ Не може да го изясни разумно – било е чувство.
Чисто на практика, е щяло да му е по-лесно да остане в Германия, само че да се прибере тук „ не беше решение на мозъка, а на сърцето. “ Въпреки че не е израснал в България, се учи всеки ден – на езика, културата, историята, хумора. „ Но най-ценното, което намирам тук, са хората. Срещам ужасно специфични, земни и същински хора. И колкото и постоянно да слушам „ Тук няма бъдеще “ или „ България не се оправя “, желая да кажа нещо от сърце – не съм усещал подобен спокоен и свободен живот на никое място другаде “, споделя още той.
Новият живот – отвън сянката на предишното
„ Новият ми живот… в действителност е нов “, безапелационен е Константин.
След годините в Съединени американски щати има шанса най-сетне да прегърне сина си, който дълго време е познавал единствено по телефона. „ Това е възприятие, което не може да се опише – би трябвало да се изживее “, споделя пред Dariknews.bg той. Среща жена, с която чакат момиченце. „ Готвя се с огромна наслада за всички дребни чудеса, които идват с това – от четене на книги за бебета, до курсове за промяна на пелени. И да си призная, изучавам с възторг! “
Игнатов не обича да върви по заведения, нощни заведения и питейни заведения. Обича да е съм със фамилията си, с другари, или просто да се разхожда с кучето ми. Научил се е да цени простите, същински моменти. “
Професионално животът му е динамичен. Превел е книгата на немски за пазара там. Продължавам и да написа, тъй като това е негова пристрастеност от съвсем 20 години, само че едвам в този момент намерил храброст да извадя думите си нескрито. Паралелно продължава и с „ дневната си работа “ като интернационален бизнес съветник.
„ Не е интервал с доста сън, само че няма и ден, в който да не си легна с признателност. Моля се и благодаря за всичко, което имам – за втория късмет, за околните ми, за това, че през днешния ден мога да си пребивавам моя живот, а друг на други хора, че мога да бъда индивидът, който желая да бъда. “
Ангажиментът с начинания в пандизите
Константин интензивно работи по начинания в пандизите, предизвикан от персоналния си опит. „ Аз на собствен тил видях какъв брой бързо човек може да се отклони от пътя си. Понякога единствено едно решение – едно неправилно завиване – води до последици, които трансформират целия ти живот. Затова тази идея не е просто нереална за мен – тя е персонална. “
Вярва, че същинското правораздаване включва предоставяне на късмет на хората да стартират изначало, откакто са си понесли наказването. „ Всички хора бъркаме. Да сбъркаш един път е човешко. Това, което е значимо, е какво правиш по-късно. “
Много от хората, излезли от пандиза, желаят нов живот, само че постоянно се сблъскват със затворени порти. „ А когато пред един човек няма път напред, той най-често потегля обратно – към остарялото. И това не е неуспех единствено за него – това е неуспех и за нас като общество. “ Затова счита, че в случай че се построяват мостове, вместо стени, ще се даде късмет на тези хора да се потвърдят и да изградят по-добър живот.
Чрез тази идея и около тренировките си по бойни спортове, той се среща с доста мъже, минали през пандиза, само че избрали сложния път на смяната.
Посланието към младежите и заплахата от бързото замогване
От една година насам Константин постоянно посещава спортни клубове и учебни заведения, с цел да приказва с младежи. Разказва им за своята история – не с цел да ги уплаши, а с цел да ги накара да се замислят. „ Защото няма „ бързи пари “, които да не водят до бързи последствия. “
Нито един триумф, построен върху неистина, закононарушение или машинация, не е същински, а още по-малко – дълготраен. „ Колкото и клиширано да звучи – всичко в живота си има цена. И когато платиш със свободата си, със здравето си, с доверието на околните си – осъзнаваш, че парите в никакъв случай не са били благосъстоянието, което си търсил “, споделя Константин.
Той не може да промени предишното си, само че има вяра, че може да повлияе на нечие бъдеще и го усеща като своя отговорност. Живеем в свят, в който обществените мрежи демонстрират изкривена действителност, която наподобява примамлива. „ Особено в България, липсват обществени гласове с минало, които намерено да приказват за заплахите по този път “, споделя той.
„ А истината е, че няма нищо готино в това да си надалеч от детето си. Да живееш зад решетки. Да нямаш право да напуснеш страна. Да се събуждаш с паника и заспиваш с виновност. “ На тези младежи желае да каже: „ благосъстоянието е в нещата, които не могат да ти бъдат отнети – в името ти, в честността ти, в свободата ти, в любовта на околните. Всичко друго е заблуда. “
„ И в случай че през днешния ден мога да оказа помощ най-малко на един човек да не тръгне по неверния път, значи моята болежка към този момент не е била безрезултатна “ , приключва Константин Игнатов.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ