„Любовта няма никаква вина, че не си я срещнал
ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „ КАРАВЕЛОВ “
19.07. - 21.07.1987 година, Преход Тартус (Сирия) - Дурацо (Албания)
Мъчна вработваща вахта на ход – и за екипа, и за машината. Не ни стигат високите температури на охлаждащата вода, в този момент и паросепараторът на утилизацията прави номера. С ден забавяне с общокорабно заседание въпреки всичко означаваме 150-годишнината от рождението на Апостола. Нямам потребност от подготовка, с цел да приказвам за него, измъкнаха ме от вахта, най-малко бях единственият с дълъг панталон, за разлика от всички останали.
По това трасе на моменти човек може да се почувства съвсем като на круиз. Крит и Итака на хоризонта, италианска телевизия, минибасейн след вахта. В 4,30 часа сутринта, когато съм самичък във водата, това е повече от наслаждение. След Индийския океан, това лято групирам сбирка от морета: Средиземно, Червено, Южнокитайско, Йонийско, Адриатическо, липсва единствено родното Черно море. Пропускам и рождените дни на децата. Свалих от лицето си моряшката брада, само че се чудя какво общо имам с това яйце, което занича към мен от огледалото? Пък и момчетата считат, че не се постъпва по този начин, тъй като крещя неприятното. Никакво бръснене до края на автобуса.
22.07. - 23.07.1987 година, рейда порт Дурацо
Контрола по лист. Три пъти влизаха на оглед в машинното поделение, шетаха и по каюните. Ще се позадържим тук, главното пристанище на Албания. Градът има няколко имена, във вахтения дневник попада като Дурацо. Главният монтьор разгласи цикъл от моточистки. Веднага започваме с дизелгенератор № 3. От казармата излязох безспорен пацифист, тук ще намразя масла, горива и железа.
24.07. – 14.08.1987 година, порт Дурацо – кея
Тясна гърловина на пристанището. Маневра с двама водачи и два влекача. Заставаме на някакъв нов пристан, долу на трапа изниква постови. Нямаме право да стъпваме на албанска земя. Не ми се е случвало да попадна в порт-затвор. Фотоапаратите – под ключ в помещение с щемпел на вратата. В пристанището са два български кораба от 1500-тонните – „ Батак “ и „ Сопот “, техните екипажи имат право да вървят до „ Интера “, само че нямат достъп до нас. Изглежда сме на конфиденциален пристан. Нямам визия какво не би трябвало да виждаме, задоволително е това, което е пред очите ни. Докерите се качват на палубата с ръце в джобовете и желаят лопати от палубния боцман. А той им сочи долу бригада дами, на които е поверена изкопчийска работа с кирки и лопати. Че съм попаднал в европейския Трети свят си помислех, откакто видях по какъв начин наподобяват матросите. Навсякъде по света военните моряци радват окото с униформите си, а тук просто се сливат със сивотата. Състоянието на пристанищните товарни кранове подхожда на продуктивност на час по лъжичка. Концентрат на желязна руда след флотация, в случай че товарят единствено с лопати, в действителност би им споряло повече. Иначе момчета са удовлетворени от щедростта на Адриатика, чепаретата на кърмата закачат добър улов на риба.
Така, както продължава дейната необработка на кораба, управляващите пуснаха група от екипажа да излезе в Дурацо. Бях в листата на втората група за идващия ден, само че наподобява нашите юнаци не са оставили положително усещане и филантропичната демонстрация пропадна. Междувременно корабът бе изместен на нов пристан, докерите минаха на денонощен режим, а за екипажа „ домашният арест “ приключи. Вече имахме право на напредване до „ Интера “ в региона на пристанището. Но първата ми работа бе да си набира ресурс от 40 литра чешмяна вода, вместо да пия преварена битова вода от танковете. Междувременно завърши цикълът моточистки, последната от които бе второ придвижване на основен мотор. Същото цапотене, само че тук е по-тихо, в сравнение с към елементите и мащабът дава по-голяма независимост на придвижванията.
Групата пострадали, която не излезе в Дурацо, получи непредвидена отплата. Автобус до Тирана. Ослепителна майска зеленина през август в подножието на планинска верига, извисена като крепостна стена. Край пътя като гъби са поникнали железобетонни бункери. Из страната те са стотици хиляди. Строени като огневи точки и противоатомни скривалища за цялото население, в действителност са се трансформирали в монумент на безсмислието. Колко по-мъдра е думата на националния воин Скендербег, съгласно който, с цел да се ожени, младият мъж първо би трябвало да засади 20 маслинови дръвчета.
Тирана евентуално е най-тихата европейска столица. Редки рейсове и леки коли, повече мотоциклети и още повече колела, само че за съпоставяне с Изтока и дума не може да става. Паметник на конник в центъра на града – на Скендербег, несъмнено. Джамията е нефункционална, по конституция страната няма публична вяра. Едва ли вечно, въпреки към момента култът към към този момент починалия Енвер Ходжа да не е изживян. Тирана е в долина, добре проличава деленето на икономическа и жилищна зона. Монументът Майка Албания и пантеонът на успеха са на нагорнище. Почетен часовой от четирима бойци. Мемориална плоча с имената на починали партизани от 16 до 24 години. Мемориалът е измежду нисички палми, въпреки всичко тропически фон, откакто брегът на Адриатика е по-топъл от Черноморието. Албанците считат, че са единственият народ, прогонил нацистките окупатори самичък, без непозната помощ. Простено да им е самочувствието, не вреди на никого. Казват, че от птичи взор Тирана наподобява на петолъчка. Похапнахме крепко в добър ресторант с съвсем нашенска кухня и ракия. Търпяха ни до 16,30 часа. Явно тук екскурзиантът, даже моряк да е, още не е бизнес и стока. Платихме с албанската парична единица, която би могла да служи за прилагателно на нашата. Ама че стилна фигура – лек лев. Изненадан бях да видя, че величествената вратата на тоалетната би могла да бъде вход на парламент. Последно усещане – опашката за сладолед, въпреки всичко много по-малобройна, в сравнение с кубинците, подредени пред сладкарница „ Копелия “ в Хавана.
Телевизорът в моряшкия салет лови сигнал от Белград и Скопие. Наслушах се на негатив за българския окупационен корпус през Втората международна война. Има три истини: моята, твоята и самата истина. А за Балканите надали в миналото ще има истина от третия тип. За екранен отдушник – „ Птиците умират сами “. Но се оказа, че историята на Меги и Ралф може да бъде моряшко наказване. За секс може да се приказва с всекиго, само че любовта е тематика табу за мнозина. Всеки с раните си, престанах да използвам изречението „ Любовта няма никаква виновност, че не си я срещнал. “ Вече дремя в теснотията на каютното диванче, в леглото е прекомерно необятно за отшелник. За доста работи става доларът, само че не и за заряд на моряшка възглавница.
На 113-ия ден след отплаването свършиха макароните. Неделната закуска. Малък персонален празник. Мога да възстановя обичая да закусвам в края на седмицата. А в осведомителния бюлетин прочетох, че в България следва прекрояване на окръзите в области. Как в този момент да се видя като публицист в регионален вестник, откакто кожата ми замязя на моряшка фланелка? Следващата радиограмна новина провокира 6-7 по Рихтер. След 20 август всички завръщащи се екипажи подлежат на наложителен СПИН надзор. Неколцина се смеят, много други окахъриха физиономии. След Банкок не се чу някой да има венерически проблеми, само че в този момент знае ли някой коварствата на ХИВ вируса? Мамка им да…, аз може да съм инфектиран, само че да не желая да зная! Изневиделица натискът върху душeвността на моряка набъбна неимоверно, само че животът продължава. Плаваме в регион на несвършващо лято, а домакинска команда подготвя зимнина – буркани с чушки, домати, краставички… Сякаш сме екипаж от ветроходните времена, който взема превантивни ограничения против скорбут. Пък и в посока изток пазарите са по-скъпи.
Вече два дни поддържаме едночасова подготвеност на машината. Завърши товаренето, докерите си играят с изравняването на концентрата. Отплаването отново съответствува с моята вахта. Двама униформени цялостен час ми тропаха из машинното поделение – чак ще заглушат елементите. Не, няма укрити бегълци. Звънят ми от контролния салон да се покажа на открито. На борда съм.
Просъсква пусковият въздух. Старт на втората част на автобуса. И още неотзвучало свистенето, давам си дума да се впиша в екипа на машинното поделение като финален сред равни.
PS Доста години по-късно попаднах в Дурацо и Тирана не като моряк. Албания към този момент бе нещо друго от записките в корабните ми дневници.
Нейко ДАМЯНОВ
19.07. - 21.07.1987 година, Преход Тартус (Сирия) - Дурацо (Албания)
Мъчна вработваща вахта на ход – и за екипа, и за машината. Не ни стигат високите температури на охлаждащата вода, в този момент и паросепараторът на утилизацията прави номера. С ден забавяне с общокорабно заседание въпреки всичко означаваме 150-годишнината от рождението на Апостола. Нямам потребност от подготовка, с цел да приказвам за него, измъкнаха ме от вахта, най-малко бях единственият с дълъг панталон, за разлика от всички останали.
По това трасе на моменти човек може да се почувства съвсем като на круиз. Крит и Итака на хоризонта, италианска телевизия, минибасейн след вахта. В 4,30 часа сутринта, когато съм самичък във водата, това е повече от наслаждение. След Индийския океан, това лято групирам сбирка от морета: Средиземно, Червено, Южнокитайско, Йонийско, Адриатическо, липсва единствено родното Черно море. Пропускам и рождените дни на децата. Свалих от лицето си моряшката брада, само че се чудя какво общо имам с това яйце, което занича към мен от огледалото? Пък и момчетата считат, че не се постъпва по този начин, тъй като крещя неприятното. Никакво бръснене до края на автобуса.
22.07. - 23.07.1987 година, рейда порт Дурацо
Контрола по лист. Три пъти влизаха на оглед в машинното поделение, шетаха и по каюните. Ще се позадържим тук, главното пристанище на Албания. Градът има няколко имена, във вахтения дневник попада като Дурацо. Главният монтьор разгласи цикъл от моточистки. Веднага започваме с дизелгенератор № 3. От казармата излязох безспорен пацифист, тук ще намразя масла, горива и железа.
24.07. – 14.08.1987 година, порт Дурацо – кея
Тясна гърловина на пристанището. Маневра с двама водачи и два влекача. Заставаме на някакъв нов пристан, долу на трапа изниква постови. Нямаме право да стъпваме на албанска земя. Не ми се е случвало да попадна в порт-затвор. Фотоапаратите – под ключ в помещение с щемпел на вратата. В пристанището са два български кораба от 1500-тонните – „ Батак “ и „ Сопот “, техните екипажи имат право да вървят до „ Интера “, само че нямат достъп до нас. Изглежда сме на конфиденциален пристан. Нямам визия какво не би трябвало да виждаме, задоволително е това, което е пред очите ни. Докерите се качват на палубата с ръце в джобовете и желаят лопати от палубния боцман. А той им сочи долу бригада дами, на които е поверена изкопчийска работа с кирки и лопати. Че съм попаднал в европейския Трети свят си помислех, откакто видях по какъв начин наподобяват матросите. Навсякъде по света военните моряци радват окото с униформите си, а тук просто се сливат със сивотата. Състоянието на пристанищните товарни кранове подхожда на продуктивност на час по лъжичка. Концентрат на желязна руда след флотация, в случай че товарят единствено с лопати, в действителност би им споряло повече. Иначе момчета са удовлетворени от щедростта на Адриатика, чепаретата на кърмата закачат добър улов на риба.
Така, както продължава дейната необработка на кораба, управляващите пуснаха група от екипажа да излезе в Дурацо. Бях в листата на втората група за идващия ден, само че наподобява нашите юнаци не са оставили положително усещане и филантропичната демонстрация пропадна. Междувременно корабът бе изместен на нов пристан, докерите минаха на денонощен режим, а за екипажа „ домашният арест “ приключи. Вече имахме право на напредване до „ Интера “ в региона на пристанището. Но първата ми работа бе да си набира ресурс от 40 литра чешмяна вода, вместо да пия преварена битова вода от танковете. Междувременно завърши цикълът моточистки, последната от които бе второ придвижване на основен мотор. Същото цапотене, само че тук е по-тихо, в сравнение с към елементите и мащабът дава по-голяма независимост на придвижванията.
Групата пострадали, която не излезе в Дурацо, получи непредвидена отплата. Автобус до Тирана. Ослепителна майска зеленина през август в подножието на планинска верига, извисена като крепостна стена. Край пътя като гъби са поникнали железобетонни бункери. Из страната те са стотици хиляди. Строени като огневи точки и противоатомни скривалища за цялото население, в действителност са се трансформирали в монумент на безсмислието. Колко по-мъдра е думата на националния воин Скендербег, съгласно който, с цел да се ожени, младият мъж първо би трябвало да засади 20 маслинови дръвчета.
Тирана евентуално е най-тихата европейска столица. Редки рейсове и леки коли, повече мотоциклети и още повече колела, само че за съпоставяне с Изтока и дума не може да става. Паметник на конник в центъра на града – на Скендербег, несъмнено. Джамията е нефункционална, по конституция страната няма публична вяра. Едва ли вечно, въпреки към момента култът към към този момент починалия Енвер Ходжа да не е изживян. Тирана е в долина, добре проличава деленето на икономическа и жилищна зона. Монументът Майка Албания и пантеонът на успеха са на нагорнище. Почетен часовой от четирима бойци. Мемориална плоча с имената на починали партизани от 16 до 24 години. Мемориалът е измежду нисички палми, въпреки всичко тропически фон, откакто брегът на Адриатика е по-топъл от Черноморието. Албанците считат, че са единственият народ, прогонил нацистките окупатори самичък, без непозната помощ. Простено да им е самочувствието, не вреди на никого. Казват, че от птичи взор Тирана наподобява на петолъчка. Похапнахме крепко в добър ресторант с съвсем нашенска кухня и ракия. Търпяха ни до 16,30 часа. Явно тук екскурзиантът, даже моряк да е, още не е бизнес и стока. Платихме с албанската парична единица, която би могла да служи за прилагателно на нашата. Ама че стилна фигура – лек лев. Изненадан бях да видя, че величествената вратата на тоалетната би могла да бъде вход на парламент. Последно усещане – опашката за сладолед, въпреки всичко много по-малобройна, в сравнение с кубинците, подредени пред сладкарница „ Копелия “ в Хавана.
Телевизорът в моряшкия салет лови сигнал от Белград и Скопие. Наслушах се на негатив за българския окупационен корпус през Втората международна война. Има три истини: моята, твоята и самата истина. А за Балканите надали в миналото ще има истина от третия тип. За екранен отдушник – „ Птиците умират сами “. Но се оказа, че историята на Меги и Ралф може да бъде моряшко наказване. За секс може да се приказва с всекиго, само че любовта е тематика табу за мнозина. Всеки с раните си, престанах да използвам изречението „ Любовта няма никаква виновност, че не си я срещнал. “ Вече дремя в теснотията на каютното диванче, в леглото е прекомерно необятно за отшелник. За доста работи става доларът, само че не и за заряд на моряшка възглавница.
На 113-ия ден след отплаването свършиха макароните. Неделната закуска. Малък персонален празник. Мога да възстановя обичая да закусвам в края на седмицата. А в осведомителния бюлетин прочетох, че в България следва прекрояване на окръзите в области. Как в този момент да се видя като публицист в регионален вестник, откакто кожата ми замязя на моряшка фланелка? Следващата радиограмна новина провокира 6-7 по Рихтер. След 20 август всички завръщащи се екипажи подлежат на наложителен СПИН надзор. Неколцина се смеят, много други окахъриха физиономии. След Банкок не се чу някой да има венерически проблеми, само че в този момент знае ли някой коварствата на ХИВ вируса? Мамка им да…, аз може да съм инфектиран, само че да не желая да зная! Изневиделица натискът върху душeвността на моряка набъбна неимоверно, само че животът продължава. Плаваме в регион на несвършващо лято, а домакинска команда подготвя зимнина – буркани с чушки, домати, краставички… Сякаш сме екипаж от ветроходните времена, който взема превантивни ограничения против скорбут. Пък и в посока изток пазарите са по-скъпи.
Вече два дни поддържаме едночасова подготвеност на машината. Завърши товаренето, докерите си играят с изравняването на концентрата. Отплаването отново съответствува с моята вахта. Двама униформени цялостен час ми тропаха из машинното поделение – чак ще заглушат елементите. Не, няма укрити бегълци. Звънят ми от контролния салон да се покажа на открито. На борда съм.
Просъсква пусковият въздух. Старт на втората част на автобуса. И още неотзвучало свистенето, давам си дума да се впиша в екипа на машинното поделение като финален сред равни.
PS Доста години по-късно попаднах в Дурацо и Тирана не като моряк. Албания към този момент бе нещо друго от записките в корабните ми дневници.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ