В Тайван не се идентифицираме със страна, а с континент - Европа и толкоз
ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „ КАРАВЕЛОВ “
13.05.1987 година, порт Каошунг - кея
С опнати нерви качая мазут в отстойна цистерна – хем да е догоре, хем да не прелее. Днес съм вързан за кораба – 24-часово дежурство, което не значи, че не мога да си подам носа отвън машинното поделение.
В организацията на работа виждам една специфичност – докерите на борда и на кея са много повече, в сравнение с в международни пристанища като Ротердам и Анверс. И една уязвимост – не ги бива като кранисти, които боравят с корабната техника. Направо одраха боята на десния ръб и люковите закрития на хамбарите. Ако бяхме някъде на запад, където работят с пристанищните оборудване, до момента щяхме да сме отплавали. Контактите екипаж – докери са съвсем нулеви. Служебно се употребява посредничеството на сътрудника, локален човек. Освен него, никой различен не приказва езика на морето – британски. Какъв британски и какви докери, тук дори таксиметровите водачи не знаят известната дума „ център “ – без значение от произношението това е просто центърът на града. Не практикуват японските поклони, само че излъчват вежливост. Нищо от корабното имущество не изчезна.
14.05.1987 година Никой от екипажа не съжалява за късия престой в Тайван – скъпичко ни идва. От моя позиция единствената ми екстра е таксито. Сравнително на ниска цена и налично. Почти като френски филм с фрагменти от Париж, само че даже не е належащо да вдигаш ръка. В лицеизраза и погледа индивидът зад кормилото към този момент е познал клиента.
Днес триото включва четвъртият монтьор Марин, младо момче, вуйчо (помполитът), който прави почетен автобус преди пенсиониране, и наша невзискателност на Христова възраст. Пасваме си идеално. Решаваме да забележим нещо по-встрани от центъра. Пресичаме лъскаво-активна жп линия, компактно обсадена от сиромашки жилища. Решетки по прозорците и гора от телевизионни антени. Разминаваме се с отзивчиво настроени кучета. Внезапно ни атакуват млади девойки. Влак да беше ни връхлетял, по-малка щеше да е изненадата. Веднага се досещам какво значи усмивката и докосването по носа. И с цел да няма евроазиатско неразбирателство, следва нагъл жест към едно внимателно място. Не мога да зная какъв е мащабът на кварталната проституция, нито каква е цената, само че дрогериите в близост демонстрират с цветни и черно-бели снимки известните венерически провали.
На формалния пазар за купена обич нещата са ясни. Пред хотел агиттабла демонстрират интериора – вана за двама с форма на сърце. Срещу 100 щатски $ за един час. А входът към приземието като че ли води към бар. Храбро тръгваме надолу. Стоп! Две дами посрещат с отворени кутии първокласни цигари. Във фоайето са строени най-малко две дузини момичета в непоколебим дрескод – черна пола, бяла блуза. Войнишки кръгом и се измъкваме невредими.
Има на какво да се диви човек в град с 1,5 милиона население. Атракциони над водни площи, многоетажни кули, големи дракони, изящни мозайки, мраморни стъпала и пътеки – всичко дъхти на непорочност и море… Скромен фундамент, върху който в натурален растеж е стъпила бронзовата фигура на Чан Кай ши. Няма ги величествените монументи на конници, присъщи за Европа и Латинска Америка, коства ми се, че тук индивидът не се вписва в монументалната памет. Автомобилите са със 7-цифрени номера, може би толкоз са и върху светещо белите блузи на униформените ученички със семпли поли в черно, тъмносиво или кафяво. Спретната юноша без намек за чудатост в облекло и държание, без обществени прояви на фамилиарност с европейски волности. Но в този град има един прям нахалник – мотоциклетът. Безкрайно дълга и тясна пазарна улица с какви ли не артикули и ухания, а измежду минувачите изкусно и съвсем тихо се провират мотоциклетисти. Често се срещат и безпардонно паркирани возила таман в средата на теснотията. В дословния смисъл. Ако всички тук по едно и също време застанат с ръце на хълбок и изкрещят своята поръчка за наличие, това би дало визия за свършека на света…
Уж влизаме на кафе или бира, въпреки всичко това чакаме на 16-я етаж, само че попадаме в дискотека. Цветомузика, съвременни танци, децибели по евроамерикански. Веднага против 10 $ ни оферират девойки за танцуване и никакви волности. Нямаме договорка, само че да поседнем и погледаме – може. Да, здрава и в развлеченията си юноша, която танцува стилно, школувано, дори професионално от модерния темп до танго и валс.
Очарователно момиче, на което липсват единствено 10 сантиметра бедра, с цел да бъде конкуренция на участничките в състезанието „ Мис свят “. Чурулика нещо отсреща ни, доста прелестно, само че понятно колкото славеевите трели. Аха, кани ни да се отбием в барчето. И още преди поръчаната тайванска бира, приемане прохладни и влажни ароматизирани кърпи за лице и ръце. Това подготвя да желаяме и гамбари. Изненадващо пада и езиковата преграда – младежи на прилежаща маса приказват британски. Китайци от Сингапур. Интелигентни момчета, дори единият от тях знае за България и София. Иначе тук се идентифицираме не със страна, а с континент. Европа и толкова.
Време е да се връщаме на българска територия – кораба, само че срещаме група от екипажа, която също като нас излиза от заведение. Третият асистент Владик през смях ни споделя по какъв начин сервитьорките се превиват от подсмиване, като ги гледат по какъв начин се хранят с пръчици. Нашите желаят сол, носят им дузина подправки, моряците помирисват и отхвърлят, до момента в който попаднат на натриев хлорид. Следват нескончаеми извинения за недоразумението. Но тематиката за кулинарни подвизи незабавно секва, откакто излиза наяве, че към този момент е известна значимата вест. Кораб „ Ботев “ получава направление Нагоя-Шанхай-Варна, а ние ще вземем от Банкок цялостен товар ориз за Сирия. Което значи и междинно прекъсване в Сингапур. Ех, Владик, имаш такава информация, а ни занимаваш с пръчици.
На пристанищния портал служител на реда занича в паспортите ни, а до него стои боец със затъкнат щик на пушката. Застоявам се пред булба на кораба, неестествено навирен над водата. Почти подготвени сме за отплаване. В този момент ме напуща възприятието, че съм на края на света. Да съм българин, да съм моряк и да съм тук, това е част от естеството на нещата.
Политическа партия В дневника си съм записал: „ Докерите се докачат, в случай че ги назовават китайци, избират географското разбиране тайванци и даже считат, че Тайван е резерват на китайския метод на живот. “ Официален Пекин постоянно е бил на друго мнение и не крие планове да приобщи острова към континенталната част на страната. Тайван принадлежи на веригата вулканични острови – от Нова Гвинея до Курилските, и съставлява самобитен транспортен съд. Макар в микроразмери, островът доближава материка. Дали геологическите процеси не са за предпочитане пред геостратегически цели?
Нейко ДАМЯНОВ
13.05.1987 година, порт Каошунг - кея
С опнати нерви качая мазут в отстойна цистерна – хем да е догоре, хем да не прелее. Днес съм вързан за кораба – 24-часово дежурство, което не значи, че не мога да си подам носа отвън машинното поделение.
В организацията на работа виждам една специфичност – докерите на борда и на кея са много повече, в сравнение с в международни пристанища като Ротердам и Анверс. И една уязвимост – не ги бива като кранисти, които боравят с корабната техника. Направо одраха боята на десния ръб и люковите закрития на хамбарите. Ако бяхме някъде на запад, където работят с пристанищните оборудване, до момента щяхме да сме отплавали. Контактите екипаж – докери са съвсем нулеви. Служебно се употребява посредничеството на сътрудника, локален човек. Освен него, никой различен не приказва езика на морето – британски. Какъв британски и какви докери, тук дори таксиметровите водачи не знаят известната дума „ център “ – без значение от произношението това е просто центърът на града. Не практикуват японските поклони, само че излъчват вежливост. Нищо от корабното имущество не изчезна.
14.05.1987 година Никой от екипажа не съжалява за късия престой в Тайван – скъпичко ни идва. От моя позиция единствената ми екстра е таксито. Сравнително на ниска цена и налично. Почти като френски филм с фрагменти от Париж, само че даже не е належащо да вдигаш ръка. В лицеизраза и погледа индивидът зад кормилото към този момент е познал клиента.
Днес триото включва четвъртият монтьор Марин, младо момче, вуйчо (помполитът), който прави почетен автобус преди пенсиониране, и наша невзискателност на Христова възраст. Пасваме си идеално. Решаваме да забележим нещо по-встрани от центъра. Пресичаме лъскаво-активна жп линия, компактно обсадена от сиромашки жилища. Решетки по прозорците и гора от телевизионни антени. Разминаваме се с отзивчиво настроени кучета. Внезапно ни атакуват млади девойки. Влак да беше ни връхлетял, по-малка щеше да е изненадата. Веднага се досещам какво значи усмивката и докосването по носа. И с цел да няма евроазиатско неразбирателство, следва нагъл жест към едно внимателно място. Не мога да зная какъв е мащабът на кварталната проституция, нито каква е цената, само че дрогериите в близост демонстрират с цветни и черно-бели снимки известните венерически провали.
На формалния пазар за купена обич нещата са ясни. Пред хотел агиттабла демонстрират интериора – вана за двама с форма на сърце. Срещу 100 щатски $ за един час. А входът към приземието като че ли води към бар. Храбро тръгваме надолу. Стоп! Две дами посрещат с отворени кутии първокласни цигари. Във фоайето са строени най-малко две дузини момичета в непоколебим дрескод – черна пола, бяла блуза. Войнишки кръгом и се измъкваме невредими.
Има на какво да се диви човек в град с 1,5 милиона население. Атракциони над водни площи, многоетажни кули, големи дракони, изящни мозайки, мраморни стъпала и пътеки – всичко дъхти на непорочност и море… Скромен фундамент, върху който в натурален растеж е стъпила бронзовата фигура на Чан Кай ши. Няма ги величествените монументи на конници, присъщи за Европа и Латинска Америка, коства ми се, че тук индивидът не се вписва в монументалната памет. Автомобилите са със 7-цифрени номера, може би толкоз са и върху светещо белите блузи на униформените ученички със семпли поли в черно, тъмносиво или кафяво. Спретната юноша без намек за чудатост в облекло и държание, без обществени прояви на фамилиарност с европейски волности. Но в този град има един прям нахалник – мотоциклетът. Безкрайно дълга и тясна пазарна улица с какви ли не артикули и ухания, а измежду минувачите изкусно и съвсем тихо се провират мотоциклетисти. Често се срещат и безпардонно паркирани возила таман в средата на теснотията. В дословния смисъл. Ако всички тук по едно и също време застанат с ръце на хълбок и изкрещят своята поръчка за наличие, това би дало визия за свършека на света…
Уж влизаме на кафе или бира, въпреки всичко това чакаме на 16-я етаж, само че попадаме в дискотека. Цветомузика, съвременни танци, децибели по евроамерикански. Веднага против 10 $ ни оферират девойки за танцуване и никакви волности. Нямаме договорка, само че да поседнем и погледаме – може. Да, здрава и в развлеченията си юноша, която танцува стилно, школувано, дори професионално от модерния темп до танго и валс.
Очарователно момиче, на което липсват единствено 10 сантиметра бедра, с цел да бъде конкуренция на участничките в състезанието „ Мис свят “. Чурулика нещо отсреща ни, доста прелестно, само че понятно колкото славеевите трели. Аха, кани ни да се отбием в барчето. И още преди поръчаната тайванска бира, приемане прохладни и влажни ароматизирани кърпи за лице и ръце. Това подготвя да желаяме и гамбари. Изненадващо пада и езиковата преграда – младежи на прилежаща маса приказват британски. Китайци от Сингапур. Интелигентни момчета, дори единият от тях знае за България и София. Иначе тук се идентифицираме не със страна, а с континент. Европа и толкова.
Време е да се връщаме на българска територия – кораба, само че срещаме група от екипажа, която също като нас излиза от заведение. Третият асистент Владик през смях ни споделя по какъв начин сервитьорките се превиват от подсмиване, като ги гледат по какъв начин се хранят с пръчици. Нашите желаят сол, носят им дузина подправки, моряците помирисват и отхвърлят, до момента в който попаднат на натриев хлорид. Следват нескончаеми извинения за недоразумението. Но тематиката за кулинарни подвизи незабавно секва, откакто излиза наяве, че към този момент е известна значимата вест. Кораб „ Ботев “ получава направление Нагоя-Шанхай-Варна, а ние ще вземем от Банкок цялостен товар ориз за Сирия. Което значи и междинно прекъсване в Сингапур. Ех, Владик, имаш такава информация, а ни занимаваш с пръчици.
На пристанищния портал служител на реда занича в паспортите ни, а до него стои боец със затъкнат щик на пушката. Застоявам се пред булба на кораба, неестествено навирен над водата. Почти подготвени сме за отплаване. В този момент ме напуща възприятието, че съм на края на света. Да съм българин, да съм моряк и да съм тук, това е част от естеството на нещата.
Политическа партия В дневника си съм записал: „ Докерите се докачат, в случай че ги назовават китайци, избират географското разбиране тайванци и даже считат, че Тайван е резерват на китайския метод на живот. “ Официален Пекин постоянно е бил на друго мнение и не крие планове да приобщи острова към континенталната част на страната. Тайван принадлежи на веригата вулканични острови – от Нова Гвинея до Курилските, и съставлява самобитен транспортен съд. Макар в микроразмери, островът доближава материка. Дали геологическите процеси не са за предпочитане пред геостратегически цели?
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ