Да видиш целия си народ, и себе си в него,

„ Да видиш целия си народ, и себе си в него, пренебрегнат край пътищата на историята, да го видиш като бедняк край пътищата на историята, и себе си, като нравствен бедняк измежду сходните си, да се видиш исторически уединен, исторически зарязан, исторически наказан – Господи, каква болежка е това! ”

Владимир Георгиев Николов, Свинтила (1926 ~ 1998)

Към каква общественост принадлежахме ние, българите? Имаше ли такава общественост?
Този въпрос се слага не теоретически, а на практика в живота.
Този въпрос се слага и пред литератора на дребните страни. На тия страни културният продан е необходим, с цел да не се задушат. В модерността ние надалеч не можем да създадем духовното творчество, от което се нуждаем – това не е средновековието. Нужен ни е продан на книги, на хрумвания, необходим ни е един аршин, в който да ревизираме резултатите на своя книжовен труд.
Аз схващах, че въпросът е от огромна значимост, че от този въпрос зависи и моята персонална орис на книжовник, че някак си тук е и въпросът за нашия български атеизъм, който към този момент не можех да претърпявам – той бе една проява на нелепостта и ограничаването.

България, Балканите, Източна Европа не познават социологическото проучване. Културисторията като социология, този аспект на въпроса им е незнаен. Това е даже запретено. Едно социологическо самоизследване е разкриването на културната голота. Това е срещу националното самочувствие.
Както в редица случаи, по този начин и в този момент, трябваше да отида до дъното на въпроса самичък, със свои сили и свои средства. Никакъв ориентиращ труд, никаква книгопис, никакво разбиране по въпроса. Голата тържествуваща емпирика на европейския позитивизъм, станал още по-зловещ на наша почва…
Въпросът ми лиши две десетилетия и истината се оказа в основата си елементарна.
България спада към кръга на византинистичните култури, нещо, което формалната историография е отказала да признае. С рухването на Константинопол стартира нашата културна драма, която се трансформира в национална орис.
Центърът, от който могъщо ирадират концепциите, с които и ние живеем, Константинопол, е мъртъв. Остава по този начин нареченото поствизантийско изкуство – обособени центрове, където въз основата на остарялото завещание се вършат обновления, които не се закрепват в последователност. Самото развиване е деструктуриране.

Пред българина се слага въпросът да се европеизира. Той овреме, най-малко от ХVII век стартира да черпи уроци от европейските култури (картезианството на Партений Павлович и на Евгени Вулгарис), той рано (през ХVI век) заема от немците дървените механизми, движени от силата на водата и вятъра. Но неговото придвижване е нестабилно и на импулси. Пред него се слага въпросът да се откаже от всички свои форми на просвета, от своя византинизъм, даже от своята етнография.
Този контрастност е доста мощен през ХIХ век, най-сетне въпросът се слага късо от прогресизма. Всичко народностно, национално, етнографско е реакционно („ потури ”). Всичко европейско е прогресивно. Европейското, което заемат по-често, това са потпурите, културата на кафаните, оперетата булевардните романи, простите форми на фотографията, вулгарната преса.
В това разделяне религията ни, с нейната произхождаща от Византия архитектура и живопис, с нейния литургичен старобългарски, който калкира гръцкия и към този момент е безусловно неразбираем на необразования човек, религията ни попада в кръга на „ потурите ”.
Тя е измежду изостаналото, реакционното, средновековно-мрачното.
Когато аз изследвах въпроса, семиотиката не беше направила първите си крачки. Но аз схващах, че се касае за една културна драма, за конфликт сред културни видове, които в своето раждане са били противоположни и може би враждебни.

За увеличаване на нашата драма, която бе довела до нашата културна изолираност и самота, помагаше и европейската неприязън към Византия и византинистичната просвета – това е един въпрос, който изложих в едно мое есе: „ Хегел и Византия ”.
Аз схващах към този момент ясно нашата културна, семантическа драма, само че не можех да кажа: ще я преживеем ли? На моменти ми се струваше, а и към момента ми се коства, че ние ще загинем културно и като съзнание – ще останат единствено някакви популации, които елементарно ще бъдат манипулирани от „ американци ”.
За себе си аз към този момент знам пътя и по никакъв начин не се безпокоя от угрозите на времето. Но тогава това бе една мъка на духа.

Да видиш целия си народ, и себе си в него, пренебрегнат край пътищата на историята, да го видиш като бедняк край пътищата на историята, и себе си, като нравствен бедняк измежду сходните си, да се видиш исторически уединен, исторически зарязан, исторически наказан – Господи, каква болежка е това!
Тук аз постоянно ясно виждах наивността на опитите посредством католицизма или посредством протестантството да бъдем „ приобщени ” към западния мир. Това бяха опити да се отхвърли времето – да се отхвърли епохата, протекла от Борис-Михаил до Софроний Врачански. В името на новата просвета – отвод от остарялата, което е и отвод от историята. Възможно ли е това?!
Имаше ли път? Естествено, имаше. Аз овреме го забелязах.
Виждах възникването на един балкански културен вид, в който става синкрезата сред наследството на готиката и наследството на Палеологовата просвета. По-късно аз четох теоретичните писания на Паламас за несъответственост на новогръцката просвета и европейския романтизъм.
В тази синкреза съществена роля играеше християнството, по-точно православното съзерцаване.
Нашата нерелигиозност, това разбрах от тия си занимания, се дължеше на незадълбочено „ европеизирания вид ”, този, с който се занимава и Алеко Константинов, който по-рано е открит в „ Криворазбраната цивилизация ”. Този културен гамен, който пълнеше канцелариите и просветните институции, еволюираше в своята грубост, ставаше все по-опасен.
Моите интелектуални терзания не бяха нищо, спрямо моралните. Разбира се, аз непрестанно виждах по какъв начин един или различен човек от интелектуалните среди се досеща за същността на въпроса, по какъв начин стартира едно постепенно отдръпване от наивистичния материализъм и от вулгарния позитивизъм.
Семантичната преграда ще бъде преодоляна посредством синкретичния културен вид. Но тогава пък ние заставахме самотни и голи пред Бога.
Дотогава кипеше като буря нашата вселенска самота. Изоставили Бога и изоставени от Бога. Забравили Христа и забравени, може би, от Него. Ние, или множеството от нас, се блъскаха в един стеснен кръг проблеми от най-вулгарно естество, духовният ни живот губеше своя растеж и заниманието с литературата или живописта, или даже с музиката, се превръщаше във всекидневна драма, в покруса на съществуването.
Пред всички нас стоеше една невидима преграда, която нищо не можеше да преодолее, която можеше да преодолее единствено вярата. Но ние нямахме религия. И оставахме затворени в самотата като в клопка, в самотата с кристалните стени.
Тази самотност ни бе завещана от глупавите и лимитирани позитивистки генерации. Ние не бяхме отговорни – най-малко по този начин ни се струваше! Ние не бяхме отговорни, само че плащахме за греховете на бащите си, за греховете на към този момент далечни нам хора, които „ бяха убивали пророците с камъни ”. Аз виждах по какъв начин постепенно в нас се образува възприятието за историческа виновност – да си отговорен за нещо, което е станало преди твоето раждане.

Тогава аз взех решение да мебелирам самотата си – една огромна библиотека, без даже една-единствена материалистическа книга в нея, едно живеещо с хрумвания и идеали семейство, неколцина другари, в които живееше непобедена вярата в положителното. Няколко икони…
И поклонничеството в далечни манастири, където живее един-единствен духовник. Той отваря безмълвно необятните манастирски врати, минаваш по калдъръма в двора и се озоваваш пред огромния златен олтар.
Тук твоята вселенска самота свършва и стартира оня монолог пред Христа, който е завършек на мъченията, терзанията, подозренията – чист полет на духа пред Твореца и Създателя, пред Спасителя Христа.

От книгата „ От Маркс до Христа ”, изд. КИБЕА
Снимки: vluhvite.com, muhozoli.com