Какво означава да си богат в България и в Европа?
Да си " богат " в Европа и по-специално в България в края на 2025 година не е нещо еднопосочно, а е цялост от три неща: свободата на времето, стабилността на паричните потоци и устойчивостта на салдото при положение на финансов потрес.
Американските прагове за " топ 10% " - приходи към четвърт милион $ и чисто благосъстояние над два милиона - звучат като далечна планета, само че логиката зад тях е изцяло използвана у нас, стига да се преведе през европейския данъчен модел, обществените системи, жилищната конструкция на благосъстоянието и обстоятелството, че за мнозина " възприятието за благосъстояние " идва много преди статистиката да ги изстреля в горния децил.
В Европа действителният маркер за благосъстояние стартира тогава, когато човек може да финансира мечтаната си житейска рамка от капитал, без да разчита на шеф или страна, и да го прави с безвредна скорост на изтегляне, съобразена с по-дългата дълготрайност на живота и по-ниските, само че по-стабилни доходности.
В американската литература това постоянно е 4% правило; в Европа по-консервативната математика е 3-3.5%, тъй като системата дава обещание базова пенсия и здравна рамка, само че и тъй като избираме по-ниска волатилност. Преведено: капитал от 600-800 хиляди евро, диверсифициран и ликвиден, към този момент купува независимост на времето за средностатистически европейски град; в България този предел може да е с една концепция по-ниско в чисти разноски, само че по-високо като нужна " възглавница " против валутни и структурни опасности на пазара на труда.
Източник:
Проблемът е, че чистата стойност на българското домакинство е прекомерно съсредоточена в един актив - главното жилище. Това е двойно острие: от една страна, имаме висок % благосъстоятелност и невисок дълг по отношение на приход, което дава психическа сигурност; от друга, " благосъстоянието " е неликвидно и мощно циклично. Затова у нас " възприятието за благосъстояние " стартира най-често не когато погасяваме ипотеката, а когато спестяванията и вложенията отвън дома доближат сериозна маса от 5-10 годишни разхода.
Ръст на ипотеките и интерес към парцели в чужбина. Какво още да чакаме на жилищния пазар през 2026-а?
Над 60% от българите купуват парцели
Тогава се случва първокласен скок: появява се emergency-фонд, появява се портфейл от ETF-и или облигации, който носи ваучър без непрекъсната паника, появява се дисциплинираност в застраховането и в последна сметка се появява свободата да кажем " не " на план или шеф.
В български условия това може да значи 150-250 хиляди евро ликвидно благосъстояние за семейство в София или огромен регионален град, разрушено сред депозит, ДЦК/корпоративни облигации и световни индексни фондове. Не е " първокласен " стандарт, само че е прагът, след който парите престават да са източник на всекидневен стрес и стават инфраструктура на живота.
По възрастови стъпала стопанската система ни рисува по-малко блестяща, само че реалистична пътека. Двайсетте са не толкоз за " капитал ", що се касае за създаване на доходовия мотор и на навика за вложение. Европейската система санкционира късното пускане посредством пропусната комплицирана рента, а награждава постоянството посредством автоматизирани вноски, данъчни облекчения по трите стълба на пенсионното обезпечаване и по-евтино финансиране за млади фамилии.
В България шаблонът, който работи, е жестоко логаритмичен: 10% икономисване незабавно след старта на кариерата, преминаващи на 15-20% във втората половина на двадесетте, а след 30-тата - най-малко 20% с автоматизиран трансфер към световни индексни ETF-и и облигации с матуритет към 3-7 години.
Тридесетте са за деликатно вдишване на жилищен риск, който не изяжда капиталовата програма; в случай че размерът на вноската не разрешава да държим спестовния %, това не е " дом ", а " котва ". Четиридесетте са златното десетилетие на натрупването - приходът е най-голям, децата още не са в университет, професионалните рецесии са към този момент познати.
Тук се печели борбата за " възприятието на благосъстояние ": дългът би трябвало да върви към нула, а вложенията - към диверсифицирана, все по-пасивна конструкция. Петдесетте и шейсетте са за нареждане на изходната рамка: прекачване на портфейла към по-ниска волатилност, фиксиране на доходния поток от купони и дивиденти, отсяване на парцели, които са актив, от парцели, които са сантимент.
Седемдесетте и нататък са новата зона на " потенциал " - европейската медицина и обществената система удължават живота и значат, че портфейлите би трябвало да претърпяват 25-30 години изтегляне. Това автоматизирано прави правилото 3% по-валидно от 4% за българския дом.
Парите рядко са " чувство за благосъстояние ", в случай че цената за тях е непрекъсната паника. Европейският модел предлага различен отговор: чувството се появява, когато имаме избори, а изборите идват не от огромни цифри, а от вярна архитектура.
Първият избор е времето - да можем да свалим оборотите за шест месеца, без да смачкаме фамилния бюджет. Вторият е пространството - да можем да сменим град или страна, без да унищожаваме бъдещето си. Третият е рискът - да можем да стартираме нов бизнес, да влезем в просветителна пауза, да сменим специалност. Тези избори не изискват наложително да сме в горния децил по богатство; изискват композиция от невисок дълг, висок пестелив % и ликвидни активи, които носят приход.
Кристин Лагард: Страните, които се интегрират сполучливо в еврозоната, стават по-богати
" Ползите ще са основни както за бизнеса, по този начин и за жителите ", съобщи президентът на ЕЦБ
В България точно тук " еврото " прави разлика. Влизането в еврозоната понижава наградата за риск в дълга, поевтинява ипотеките в дългия край, отваря по-дълбок пазар за корпоративни облигации и прави капиталовите ни портфейли по-съвместими с европейските общоприети артикули. Това не ни " прави богати " за една нощ, само че понижава цената на пътя към благосъстоянието.
Да се съпоставяме със Съединени американски щати е потребно, в случай че разбираме разминаванията. Американското " топ 10% " е постоянно фокусирано върху прихода, бонусната просвета и високи, само че променливи спестовни правила. Европейското благосъстояние е по-бавна крива: по-ниски чисти приходи след налози, само че по-висока предвидимост на главните разноски (здраве, образование), по-голям дял на жилището и спестяванията, натрупвани с дисциплинираност.
Българският вид е още по-специфичен - висока благосъстоятелност, по-скромни приходи, само че с опция за бързо изпреварване посредством ранно вложение, предприемачество и световни пазари. И тук се крие обратът: " чувството за благосъстояние " у нас постоянно идва от откъсването от локалния таван на приходите посредством световна кариера или бизнес, до момента в който разходната база остава българска. Разликата сред евро-доходи и левови разноски, умножена по дисциплинираност, прави повече за благосъстоянието от всяка таблица по перцентили.
Икономията обаче не трябва да прерасне във култ. Европа учи, че " да живееш добре " е цел сама по себе си и че парите са средство за изчерпателен живот, освен за струпване. Добрият финансов проект наложително включва пазаруване на време за себе си и околните, прекарвания и обучение, основаване на буфери за здраве и " черни лебеди ", щедрост и поддръжка на дела.
Ако благосъстоянието не купува успокоение и смисъл, то става единствено таблица. В България постоянно виждаме двойки с висок приход, които живеят в положение на непрекъсната дефицит, тъй като стандартът на живот изяжда целия кешфлоу. И противоположното - фамилии със междинен приход, само че с стоманена конструкция: 20-30% икономисване, автоматизирани вноски, изчистен дълг, базов парцел, дълготраен портфейл. Втората група " се усеща богата " доста преди да го реализира статистически; първата не се усеща богата даже когато е.
През българската призма " да си богат " през двадесетте значи да започнеш в точния момент и да заложиш системата: 10%+ автоматизирано вложение, чист кредитен профил, фокус върху човешкия капитал. През трийсетте благосъстоянието е да купиш дом, който служи на живота, а не да го подчинява; да изградиш фонд от 6-12 месеца разноски и да държиш световен портфейл, който пораства без значение от работодателя ти.
През четиридесетте благосъстоянието е да кажеш " не " на неприятната договорка, тъй като можеш; да финансираш обучение на децата без заем и да знаеш, че в случай че вратата се затвори, имаш различен излаз. През петдесетте благосъстоянието е да си чевръст и ликвиден; да рестартираш риска към по-доходни, само че следени потоци; да подредиш наследяването и да вкараш ред в здравните и животозастрахователни проекти.
След това благосъстоянието е на първо място време - време да останеш потребен, време да учиш, време за хората и идеите, които са ти значими. И да теглиш по 3% годишно от нещо, което си построил с дисциплинираност, а не със спринт.
В последна сметка " топ 10% " е предел на статистиката. Истинската цел е чувството за финансова автономност. В Европа това чувство идва при по-скромни цифри, само че при по-добра архитектура. В България идва, когато обменим апартамент-центрираното успокоение за портфейл-центрирана свобода; когато сменяем " какъв брой коствам на хартия " с " какъв брой избор имам в живота ".
А в случай че през днешния ден сме надалеч от таргета, то не е присъда. Това е маршрут. Еврозоната ще ни даде по-добри пътища и по-евтино гориво. Остава да решим накъде караме.
Материалът е с изчерпателен темперамент и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.
Американските прагове за " топ 10% " - приходи към четвърт милион $ и чисто благосъстояние над два милиона - звучат като далечна планета, само че логиката зад тях е изцяло използвана у нас, стига да се преведе през европейския данъчен модел, обществените системи, жилищната конструкция на благосъстоянието и обстоятелството, че за мнозина " възприятието за благосъстояние " идва много преди статистиката да ги изстреля в горния децил.
В Европа действителният маркер за благосъстояние стартира тогава, когато човек може да финансира мечтаната си житейска рамка от капитал, без да разчита на шеф или страна, и да го прави с безвредна скорост на изтегляне, съобразена с по-дългата дълготрайност на живота и по-ниските, само че по-стабилни доходности.
В американската литература това постоянно е 4% правило; в Европа по-консервативната математика е 3-3.5%, тъй като системата дава обещание базова пенсия и здравна рамка, само че и тъй като избираме по-ниска волатилност. Преведено: капитал от 600-800 хиляди евро, диверсифициран и ликвиден, към този момент купува независимост на времето за средностатистически европейски град; в България този предел може да е с една концепция по-ниско в чисти разноски, само че по-високо като нужна " възглавница " против валутни и структурни опасности на пазара на труда.
Източник:
Проблемът е, че чистата стойност на българското домакинство е прекомерно съсредоточена в един актив - главното жилище. Това е двойно острие: от една страна, имаме висок % благосъстоятелност и невисок дълг по отношение на приход, което дава психическа сигурност; от друга, " благосъстоянието " е неликвидно и мощно циклично. Затова у нас " възприятието за благосъстояние " стартира най-често не когато погасяваме ипотеката, а когато спестяванията и вложенията отвън дома доближат сериозна маса от 5-10 годишни разхода.
Ръст на ипотеките и интерес към парцели в чужбина. Какво още да чакаме на жилищния пазар през 2026-а?
Над 60% от българите купуват парцели
Тогава се случва първокласен скок: появява се emergency-фонд, появява се портфейл от ETF-и или облигации, който носи ваучър без непрекъсната паника, появява се дисциплинираност в застраховането и в последна сметка се появява свободата да кажем " не " на план или шеф.
В български условия това може да значи 150-250 хиляди евро ликвидно благосъстояние за семейство в София или огромен регионален град, разрушено сред депозит, ДЦК/корпоративни облигации и световни индексни фондове. Не е " първокласен " стандарт, само че е прагът, след който парите престават да са източник на всекидневен стрес и стават инфраструктура на живота.
По възрастови стъпала стопанската система ни рисува по-малко блестяща, само че реалистична пътека. Двайсетте са не толкоз за " капитал ", що се касае за създаване на доходовия мотор и на навика за вложение. Европейската система санкционира късното пускане посредством пропусната комплицирана рента, а награждава постоянството посредством автоматизирани вноски, данъчни облекчения по трите стълба на пенсионното обезпечаване и по-евтино финансиране за млади фамилии.
В България шаблонът, който работи, е жестоко логаритмичен: 10% икономисване незабавно след старта на кариерата, преминаващи на 15-20% във втората половина на двадесетте, а след 30-тата - най-малко 20% с автоматизиран трансфер към световни индексни ETF-и и облигации с матуритет към 3-7 години.
Тридесетте са за деликатно вдишване на жилищен риск, който не изяжда капиталовата програма; в случай че размерът на вноската не разрешава да държим спестовния %, това не е " дом ", а " котва ". Четиридесетте са златното десетилетие на натрупването - приходът е най-голям, децата още не са в университет, професионалните рецесии са към този момент познати.
Тук се печели борбата за " възприятието на благосъстояние ": дългът би трябвало да върви към нула, а вложенията - към диверсифицирана, все по-пасивна конструкция. Петдесетте и шейсетте са за нареждане на изходната рамка: прекачване на портфейла към по-ниска волатилност, фиксиране на доходния поток от купони и дивиденти, отсяване на парцели, които са актив, от парцели, които са сантимент.
Седемдесетте и нататък са новата зона на " потенциал " - европейската медицина и обществената система удължават живота и значат, че портфейлите би трябвало да претърпяват 25-30 години изтегляне. Това автоматизирано прави правилото 3% по-валидно от 4% за българския дом.
Парите рядко са " чувство за благосъстояние ", в случай че цената за тях е непрекъсната паника. Европейският модел предлага различен отговор: чувството се появява, когато имаме избори, а изборите идват не от огромни цифри, а от вярна архитектура.
Първият избор е времето - да можем да свалим оборотите за шест месеца, без да смачкаме фамилния бюджет. Вторият е пространството - да можем да сменим град или страна, без да унищожаваме бъдещето си. Третият е рискът - да можем да стартираме нов бизнес, да влезем в просветителна пауза, да сменим специалност. Тези избори не изискват наложително да сме в горния децил по богатство; изискват композиция от невисок дълг, висок пестелив % и ликвидни активи, които носят приход.
Кристин Лагард: Страните, които се интегрират сполучливо в еврозоната, стават по-богати
" Ползите ще са основни както за бизнеса, по този начин и за жителите ", съобщи президентът на ЕЦБ
В България точно тук " еврото " прави разлика. Влизането в еврозоната понижава наградата за риск в дълга, поевтинява ипотеките в дългия край, отваря по-дълбок пазар за корпоративни облигации и прави капиталовите ни портфейли по-съвместими с европейските общоприети артикули. Това не ни " прави богати " за една нощ, само че понижава цената на пътя към благосъстоянието.
Да се съпоставяме със Съединени американски щати е потребно, в случай че разбираме разминаванията. Американското " топ 10% " е постоянно фокусирано върху прихода, бонусната просвета и високи, само че променливи спестовни правила. Европейското благосъстояние е по-бавна крива: по-ниски чисти приходи след налози, само че по-висока предвидимост на главните разноски (здраве, образование), по-голям дял на жилището и спестяванията, натрупвани с дисциплинираност.
Българският вид е още по-специфичен - висока благосъстоятелност, по-скромни приходи, само че с опция за бързо изпреварване посредством ранно вложение, предприемачество и световни пазари. И тук се крие обратът: " чувството за благосъстояние " у нас постоянно идва от откъсването от локалния таван на приходите посредством световна кариера или бизнес, до момента в който разходната база остава българска. Разликата сред евро-доходи и левови разноски, умножена по дисциплинираност, прави повече за благосъстоянието от всяка таблица по перцентили.
Икономията обаче не трябва да прерасне във култ. Европа учи, че " да живееш добре " е цел сама по себе си и че парите са средство за изчерпателен живот, освен за струпване. Добрият финансов проект наложително включва пазаруване на време за себе си и околните, прекарвания и обучение, основаване на буфери за здраве и " черни лебеди ", щедрост и поддръжка на дела.
Ако благосъстоянието не купува успокоение и смисъл, то става единствено таблица. В България постоянно виждаме двойки с висок приход, които живеят в положение на непрекъсната дефицит, тъй като стандартът на живот изяжда целия кешфлоу. И противоположното - фамилии със междинен приход, само че с стоманена конструкция: 20-30% икономисване, автоматизирани вноски, изчистен дълг, базов парцел, дълготраен портфейл. Втората група " се усеща богата " доста преди да го реализира статистически; първата не се усеща богата даже когато е.
През българската призма " да си богат " през двадесетте значи да започнеш в точния момент и да заложиш системата: 10%+ автоматизирано вложение, чист кредитен профил, фокус върху човешкия капитал. През трийсетте благосъстоянието е да купиш дом, който служи на живота, а не да го подчинява; да изградиш фонд от 6-12 месеца разноски и да държиш световен портфейл, който пораства без значение от работодателя ти.
През четиридесетте благосъстоянието е да кажеш " не " на неприятната договорка, тъй като можеш; да финансираш обучение на децата без заем и да знаеш, че в случай че вратата се затвори, имаш различен излаз. През петдесетте благосъстоянието е да си чевръст и ликвиден; да рестартираш риска към по-доходни, само че следени потоци; да подредиш наследяването и да вкараш ред в здравните и животозастрахователни проекти.
След това благосъстоянието е на първо място време - време да останеш потребен, време да учиш, време за хората и идеите, които са ти значими. И да теглиш по 3% годишно от нещо, което си построил с дисциплинираност, а не със спринт.
В последна сметка " топ 10% " е предел на статистиката. Истинската цел е чувството за финансова автономност. В Европа това чувство идва при по-скромни цифри, само че при по-добра архитектура. В България идва, когато обменим апартамент-центрираното успокоение за портфейл-центрирана свобода; когато сменяем " какъв брой коствам на хартия " с " какъв брой избор имам в живота ".
А в случай че през днешния ден сме надалеч от таргета, то не е присъда. Това е маршрут. Еврозоната ще ни даде по-добри пътища и по-евтино гориво. Остава да решим накъде караме.
Материалът е с изчерпателен темперамент и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.
Източник: money.bg
КОМЕНТАРИ