Да обичаме веригите си – те са нашата свобода! Тялото ми

Да обичаме веригите си – те са нашата независимост!

Тялото ми е  прорязано от белези и наподобява като лицата на тези индианци, които са си  раздирали кожата, с цел да наподобяват по-мъжествени.

На глупавия човек дай му дух. И той се оправя. Без дух нищо не става.

Сега притискам зъби и към този момент не диря Бърза помощ, въпреки че душата ми отколе копнее да бъде превързана.

Човек би трябвало да обича ориста си. Иначе ще бъде неправдив. Всеки си има корени, тъкмо както растенията. Ако пренесеш индивида и го посадиш на друго място, би трябвало да преместиш и природата му. Я забучи една палма в Камчатка! Не можеш да търсиш сметка на ориста си. Приятели, неприятели, заболявания, любови, всичко е вътре. Съдбата не зависи от нас, а от Бога, от околните, от случайността, от времето, в което живеем. Хората споделят: времето е неприятно. Не е правилно! Времето постоянно е положително. Представете си, че единствено грее слънце! Или пък единствено да вали дъжд. Ще се побъркам! А какъв брой е хубаво – да вали сняг, след това да изгрее слънце, да задуха вятър, да завали, студено, топло. Времето е гениално.

Едно време, до момента в който бях на 31-32 години, все си мислех какво ще стане, какво ще кажат за мен. После си споделих: „ Я си гледайте работата! Бъди правилен на себе си, работи, пък който каквото ще да приказва. “ Ако мразиш някого, не страда този, който мразиш, а самият ти, тъй като изживяваш неприятните усеща. От нарцисизъм си рекох: „ Няма да пострадвам, ще виждам да се забавлявам, пък който желае да изповядва противоположната вяра, да го прави! “

Настоящото би било доста кофти, в случай че няма мемоари. Без мемоари човек умира прав! Затова се обръщам към читателите: Недейте да пренебрегвате вашите мемоари! Без спомените хората са нищо – отворена врата в полето.

Душата на индивида не е пазар. Човек би трябвало да има една възглавница, да легне – там да сънува, да плаче, какво си желае, това да прави. Но там, на възглавницата!

Има и още нещо, доста е значимо – в случай че с рев можем да оправим човешкото злощастие, тогава да ревне целият български народ. И да се оправим. Ама не става!

Без дамата мъжът е нищо. Мъжът се реализира посредством дамата, освен тъй като се е родил от нея, а тъй като се връща при нея, с цел да продължи рода си. А с цел да роди дамата, все при мъжа се връща.

Живеем в страна, която мирише и която се е разгащила дефинитивно. Всеки ден срещам подритващи се и ядосани хора. Земята ни е обрасла с плевели.

Телевизиите са станали аморални. Сякаш истината е сред краката на дамата и мъжа. Само там я търсят. И поставят едни червени точки. Много обидно е да живееш по този начин. Тъжно, тъжно е!

В бързината си съдбовно пропущаме значими срещи, разминаваме се с другарства, отлагаме през днешния ден за на следващия ден, на следващия ден за вдругиден… Трябва да спим будни, с цел да не осъмнем някоя заран уплашени и отговорни: „ Как? Той умря! Аз през вчерашния ден го видях! Ох, ах! “ С един мой съученик 18 години все си казвахме, на следващия ден, в четвъртък ще се забележим. Цели 18 години. Миналия понеделник се уговорихме още веднъж и се заклехме – тоя път „ майка и татко “! Отидох в ресторанта, където беше нашата среща. Чаках, чаках, той не пристигна. Беше умрял в сряда, един ден преди тоя прокълнат, съдбовен четвъртък. Не отидох на погребението. Беше ми гадно от мен самия, от ориста, отредила ни цели 18 години да се забележим, а вместо това ние нехайно подритвахме времето като парцалена топка, като че ли животът ни е едно безпределно игрище.

Аз върших филми, с цел да дисциплинирам. Какво съм възпитал?! Намигащ народ! Дълбоко видяно, това е истината. Улицата, на която пребивавам, е еднопосочна. А хвърчат по нея едни мерцедеси и набиват спирачки. И аз подрипвам. Един закова гумите си пред мен. Казах му: „ Млади господине, това е еднопосочна улица! “ А той ми извика: „ Искаш ли да те гръмна? “ И извади револвер. Отвърнах му: „ Стреляй! Това заслужавам! Щом сме я докарали до такава степен, по този начин съм те възпитал. “

Всичко ме ядосва. Всичко! Ядосва ме, че светът се е побъркал. И не от в този момент. Обземат ме финални усеща. Светът върви към своя край. Успокоявам се, че не съм единствено аз с това мислене.

Дива работа е войната! Паметниците учат на принуждение. Всички герои възпитават към принуждение. За първи път чух тази „ дива работа “ от дядо, когато бях дете, и все го крънках да ми опише за офанзивата при Люлебургас или за Одрин. Вместо да чуя, че българинът знае по какъв начин да мре героичен, дядо ме гледаше ухилен, но печален. Прегърна ме и отрони: „ Войната, сине, това е дива работа. “ Даде ми един бонбон карамел и безшумно на ухото ми повтори в никакъв случай да не не помни това. После ми сподели: „ Хайде, сине, повтори, що ти споделих “. Повторих го и не го забравих!

Чудя се по какъв начин някой живее с шест тоалетни. Или с шест спални. Влиза от една в друга и какво – разнася си самотата. И държи телефона на ухото си. Егати животът!

Времето, в което живеем, доста се напряга бе, уважаеми! Бърза за някъде! За къде бързате бе, ало?! Страх ви е да не изпуснете влака на някое друго ВРЕМЕ или просто, комплексирани от възприятието за непълноценност, незначителност, фукате се и търсите оправдание да се оправдаете, без да държите сметка, че попаднали един път в тази ера, ще би трябвало да изгълтате всички жаби, змии, гущери… и всички лайна…, преди да вземете последния трен. Разбирате въпреки и късно, че лошотията е толкоз огромна, че сме наказани на всичко от горната страна и да раждаме, да продължаваме рода си, да възпитаваме себе си и децата си на номерата, спретнати от това всемогъщо ВРЕМЕ. Всеки ред от непознатите книги ми потвърждава неналичието на знание, само че въпреки това тая моя книга подозира ли тя, в случай че е доста интелигентна, какво персонално аз знам и какво не знам… и тогава от къде това нейно безсрамие, надраскано върху персоналните и бели листи…

Истината е, че всички сме били по някое време в живота си някакви юнаци, само че с времето сме замълчали и уплашени сме оставили коня самичък да препуска… Сиротен. Оставили сме го да препуска, без да сме разбирали какъв брой конски сили е имал нашият кон.

Да напуснеш живота с горест, значи, че въпреки всичко си го обичал, демон да го вземе! Този живот, обясняван и непонятен.

Не скуби тревата, с цел да узнаеш по какъв начин пораства! Това не е наша работа! Нашата работа е да се учудваме и да отглеждаме земния си ПРЕДГОВОР. Краткия!

Роден е на 12 октомври 1928 година в село Кривина край София. Завършва театрална постановка при професор Боян Дановски във ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов “ (1953). Работи в Студия за игрални филми „ Бояна “ от 1952 година като асистент-режисьор и режисьор. Член е на Европейската кино академия и национален актьор.

Широко известни с оригиналността на художественото му мислене са филмите му „ Инспекторът и нощта “, „ Вълчицата “. От 1970 до 1972 година работи в Чехословакия, където снима „ Лице под маска “ и „ Шанс “.

После още веднъж в България продължава да изненадва с ексцентричните си решения в „ Следователят и гората “, „ Лачените обувки на незнайния боец “, „ За къде пътувате? “, „ А в този момент накъде? “.

През юли 2006 година стартира работа по продължение на кино лентата „ А в този момент накъде? “ със заглавие „ А през днешния ден накъде? “.

Избран е за кино режисьор номер 1 на България през XX век. На 9 октомври 2012 година е определен за автентичен член на Българската академия на науките.

Рангел Вълчанов умира на 30 септември 2013 година.