Да не крием нищо от мъжете ли? Не смятам, че

Да не крием нищо от мъжете ли? Не считам, че би трябвало да се разкриваме всецяло. Защо ли? Защото скоро ще се изчерпим и ще им станем скучни. Особено дами, които непрестанно дърдорят и уморяват мъжа, завърнал се в къщи към този момент изтощен. Трябва да остане в душевността на дамата нещо неразкрито от мъжа – нещо в характера им, нещо в мнението им за някоя негова демонстрация. Да знаем по кое време да премълчим, с цел да оставим на мъжа самичък да разкрие неправилността или даже грозотата на своята постъпка.

Трябва да реализираме дружбата с мъжа. А това не е елементарно. Трябва да се опознаем: мъжете нас и ние тях. Жената да си е жена и мъжът – мъж. Ние сме две разнообразни същества – физически и душевно, само че дружно творим живота.

Много е значимо да схванем кои страни от характера на мъжа не трябва да нападаме, какви негови недостатъци и дефекти да не използуваме, с цел да се чувствуваме победителки.

Победата на дамата нерядко разрушава дружбата и разкрива у дамата инстинкта да отмъщава поради хилядолетните унижения от страна на мъжа. Това освен разрушава другарството, само че подхранва враждата сред дамата и мъжа. Какъв прелестен живот можем да основан дружно, в случай че не забравяме, че дружбата е прегръдката на две същества, които са единствено едно: ЧОВЕКЪТ.

В живота си имам един образец, който ми даде добър урок. Това е моето другарство и другарство с огромния полски стихотворец Ян Каспрович и неговата брачна половинка Маруся. Тя е от съветски генезис, близка родственица на писателя Иван Бунин. Срещнали се двамата в Италия и се влюбили в миг, когато Каспрович изстрадвал разрива с жена си, която му оставила две невръстни дечица и го напуснала. Като се срещнали, Маруся била 16-годишна. Той бил удивен от лицето и мъдростта на едно толкоз младо момиче, от неговата искреност, откровеност. Нейното наличие го трансформирало от злощастник в благополучен човек.

Запознах се с Маруся, когато започнах да превеждам неговите „ Химни “. Те двамата бяха живели дружно към този момент 30 години. И в тези 30 години, макар огромната разлика във възрастта им, не бяха почувствували да понижава любовта им. А бяха напълно разнообразни по темперамент. Всичко се дължеше на нейния такт, на умеенето й да пробужда най-хубавите качества на мозъка и сърцето му. Всеки мъж, мисля си аз, би бил благополучен, в случай че една жена съумее да разсъни у него освен любовта, а и това, което той самичък не подозира, че има.

Попитах я веднаж: „ Маруся, какво правиш, та този човек толкоз години като юноша да е влюбен в теб? “

– Много просто – отговори ми тя, – в никакъв случай не съм му разказвала по какъв начин ме огорчават неговите две дъщери, които непрестанно ме пъдят от къщи, с цел да може майка им да се върне.

И след това друго – аз зная кое го нервира. Разбирам го още като го погледна в лицето. Знаех още от началото, че с цел да задържа този мъж, в нашите диалози не трябва да има дребнавост… И една детайлност – ние с Ян постоянно имахме обособени стаи. Сутрин знаех по кое време ще стане и в никакъв случай не пренебрегвах външността си. Моите домашни рокли са по-хубави, в сравнение с тези, с които вървя на открито. Щом отвори вратата, аз му се усмихвам. И той ми споделя, че съм като слънцето, олеквало му, когато му е тежко и мъчително. А Ян изживяваше сложни дни – 10 години не можа да напише нищо, беше изгубил религия в себе си и като създател. Често освен съм си мислила, само че и откровено съм желала да се влюби в друга жена. Може би ще се вдъхнови… Аз съм единствено едно постоянно повтаряне в живота му… Но той не е чакал помощ отвън нас двамата. Преди гибелта си, полупарализиран, ми продиктува най-хубавата си творба…

Умна беше Маруся, душевно богата.

Какво значи душевно благосъстояние? Потребност от възвишени усеща, от хубост, любов към хората, към човека…

Има нещо детско у мъжете. И би трябвало да проумеем това. Да разбираш мъжете, е творчество. Твориш дете, твориш човек – това е нещо огромно, велико. Жената е родителка, самата природа я задължава не да разрушава, а да създава…

Познавам дами, които непрестанно нервират мъжете си. Той се връща изтощен. На виновна работа е, мозъкът му е на всякакви страни, мъчат го проблеми, грешки… И вместо да откри мека, топла атмосфера и брачна половинка, която го милее и обича, той среща съвсем зложелател. Такива дами мислят единствено за себе си. Няма я дружбата у тях…

Не са малко и нетактичните, грубите мъже.

Какво се желае от мъжа ли? Нежност. И освен това. Да бъде персона, да извиква почитание! И още нещо: храброст, безспорна почтеност! Да умее да одухотворява цялата си физическа мощ…

А от дамата? Когато види минусите на мъжа, да не ги показва напряко, жестоко, безтактно, а търпеливо… Мъжът не трябва да бъде унижаван.

Най-грозното обаче е, когато мъжът унижава жената… тя е по-чувствителна от него.

А и множеството от мъжете не са трансформирали своето властническо отношение към нас… Мен ми е тъжно и мъчно да приказвам в тоя към момента доста размесен свят… Едно е ясно: дамите не могат сами себе си да родят, като би трябвало да се основават взаимно и да си оказват помощ един други.

Най-ценното в индивида е неговата психика. Тя остава с епохи, другото изчезва. Тя няма граници. Тя е във безконечната човешка мисъл и в устрема на индивида да опознае света. Тя е неизчерпаема!…

Из архивите на сп. „ Жената през днешния ден ”,,