Да благодарим на българския президент през 1997 г., спести ни

Да благодарим на българския президент през 1997 година, спести ни призрачен сън, подготвян от една развратена партия

Защото не сме се освободили от балканизма, освобождението ни от комунизма е по този начин официално, по този начин незадълбочено и неубедително, споделя пред Faktor.bg писателят, мъдрец и хуманист

Интервю на Мая Георгиева

- Г-н Бочев, през днешния ден е 4 февруари, само че аз желая да ви върна на този ден през 1997 година. Напоследък в публичното пространство преднамерено пробутват мита, че Георги Първанов и Николай Добрев от Българска социалистическа партия надали не са избавили България от революция като се отказали съставянето на второ алено държавно управление след неуспеха на Жан Виденов. Защо се подменя и фалшифицира ролята на младия президент Петър Стоянов, който в действителност отхвърля да вземе досието с имената в новия кабинет?

- Няма да е пресилено, в случай че кажем, че първите февруарски дни на 1997 година бяха най-критичните за младата ни и неукрепнала тогава (неукрепнала е тя и до ден сегашен – макар възрастта си) народна власт. Критични бяха тези времена освен за демокрацията, а и за целокупната ни национална орис. Колкото до героизма на Георги Първанов и на Николай Добрев, той е подозрителен. Бих споделил даже, че този съчинен в пропагандните централи на неокомунизма подвиг е плод на безграничното пустославие и славолюбие на Българска социалистическа партия. Ако не герои, то най-малко политици, загрижени за богатството на Отечеството, щяха да бъдат Първанов и Добрев, единствено в случай че се бяха отказали непринудено, по лично решение от мандата си. Тогава (и единствено тогава!) Българска социалистическа партия щеше да има съображение да претендира, че нейните водачи избират богатството на страната пред държавната власт. Собствено решение Българска социалистическа партия обаче нямаше - имаше единствено упоритостта да господства, против която се изправи президентът и макар окастрените си от конституцията компетенции предреши изхода от дуела. А откакто мандата им не беше признат, откакто беше върнат от президент Стоянов и мандатоносителите изведнъж се откриха в небрано лозе, за какъв героизъм, за каква всеотдайност, защо мъжество, защо достойнство, защо родолюбие можем да приказваме? Връщайки мандата в качеството си на държавен глава, посредством изпреварващия си ход Стоянов просто не им остави различен излаз, с изключение на да си вземат назад скалъпената папчица и да се приберат като мокри пудели в партийната си централа. Ако в оня съдбоносен за нацията час президентът не бе намерил куража да върне мандата, неокомунистите щяха да яхнат, както си знаят, държавната власт и деструктивният ни път назад към дебрите на тоталитаризма щеше да бъде в това време извървян. Злокобният комунистически лозунг „ с кръв сме я взели – с кръв ще я дадем!” щеше да се трансформира в злокобна гражданска процедура. За мен няма и капка подозрение, че по същия героичен метод щеше да постъпи и предшественикът на Стоянов - президент Желев, само че (случайно или закономерно) историческият миг разпореди тази задача на Петър Стоянов. Така че в случай че би трябвало да благодарим като българи на някого за спестения призрачен сън, това е на тогавашния ни държавен глава, а не на една развратена партия, преименувала се от кумова срама от комунистическа на социалистическа.

- Можеше ли Стоянов да постъпи по различен метод?

- Той е израснал в семейство на грубо потърпевши от цинизма на комунистическия тоталитаризъм родители и осъзнавайки рисковете на личното си политическо държание Стоянов ясно разбираше, че да одобри мандата на Българска социалистическа партия значи да резервира президентството си, само че да се себеопозори и да опозори страната ни. Колкото до героизирането на Първанов и Добрев, то не ме учудва – наследниците на комунистическата идея имат потребност от героизиране, грандоманията, театралниченето, и героическата мимимкрия са техен древен запас. Само себегероизирайки и себеглорифицирайки се неокомунистите могат да прикрият зад мантията на високопарните приказки личните си безчинства. Техният симпатизант Брехт писа преди време: „ Тежко на една нация, която има потребност от герои.” Тежко и на една сходна партия. Партия, която и до през днешния ден оправдава морално незаконния Народен съд като историческа нужда. Какво да се прави – най-сигурният метод да узакониш едно безвластие е като го провъзгласиш за добродетел.

- В тези повратни дни действителни ли бяха опасенията да се стигне до революция, каква цена щяхме да платим?

- В тези кънтящи от митинги дни и нощи гражданската война не просто чукаше на вратата, тя беше към този момент пламнала с пожарищата в Народното събрание. Ако съединението прави силата, разединението ни прави безсилни пред насилието на разярените маси. И това разцепление бе налице. Цената (морална, политическа, само че и екзистенциална), която всички ние щяхме да платим, бе най-високата - реки от кръв и сълзи. Петър Стоянов осъзна недопустимостта на тази цена и я отхвърли. Първанов и Добрев, както и Българска социалистическа партия като цяло, също осъзнаха тази цена, само че бяха подготвени да я одобряват, единствено и единствено с цел да господстват. А морално видяно, това е една доста сериозна разлика, нали? Разлика на живот и гибел – на гибел разлика.

- Реално ли е героизирането на Първанов и Добре, вторият надали не е канонизиран в Българска социалистическа партия?

- Всяка недемократична, всяка тоталитарна партия изпитва насъщна и ненаситна нужда от възвеличаване, от герои, героизми и догми – по този начин, както всеки изверг се нуждае от морално оправдание за аморала си. Разместването, преобръщането на нравствените понятия е органиката на всяка порочност. Така че нищо учудващо няма – канонът, фасадата, преливащата от фукане еднопартийна идеология закономерно бяха превърнати в легитимация на безчестието.

- Защо обаче в средите на разрушените десни се подценява ролята на Стоянов и Съюз на демократичните сили, и като че ли тези значими за демокрацията дни, които се оказаха решаващи за евроатлантическото бъдеще на България, са избутани в давност?

- Ще кажа нещо, за което масите, които в никакъв случай не са ми били обичани, могат и да ме линчуват. В тези размирни години публичното ни схващане не беше съзряло за народна власт - не е съзряло, както подсказва и настоящата политическа обстановка, то и до ден сегашен. Съзрели бяха единствено броени политически персони или (в най-хубавия случай) кръгове. Това съзряване не става с въодушевени пориви за един исторически момент или по ведомствен път - с цел да бъде солидно и трайно, съзнанието за народна власт би трябвало да е плод не на краткосрочна гражданска война, а на дългогодишна, на вековна, на хилядолетна еволюция. Когато един път, малко преди смъртоносния атентат на моста Ватерлоо над Темза, разисквах с Георги Марков Бога и света в този смисъл, той ми сподели: „ Митко, че ще се освободим един предстоящ ден от комунизма, за мен няма и капка подозрение. Кога и по какъв начин обаче ще се освободим от балканизма, акълът ми не стига.” Не стига и моят – по-умен от Георги не съм. Въпреки всички недоумения обаче, едно е ясно като ден - точно тъй като не сме се освободили от балканизма, освобождението ни от комунизма е по този начин официално, по този начин незадълбочено и неубедително. Дълбоката и невидима с просто око причина се корени в събитието, че цяла една хилядолетна история ние, българите, все сме били освобождавани и в никакъв случай себеосвободили се. Ние сме си по традиция освободим народ – по тази причина не сме и народ свободен. Защото всяко едно привнесено избавление, всяко едно освобождение извън крие опасности от ново, модифицирано иго. Истинско освобождение може да бъде единствено себеосвобождаването. Но това е друга тематика. Казаното е косвен отговор на въпроса Ви, тъй като е подценявана ролята на Съюз на демократичните сили и на Петър Стоянов в одобряването на националния ни развой на демократизиране. Ами тъй като заради недостиг на схващане за историчност, по зловредна традиция у нас днешният ден е не, както би трябвало да бъде, възпитаник на вчерашния, а негов главорез. Казано по-общо, ролята на Съюз на демократичните сили и на Петър Стоянов се подценява, тъй като се подценява и самата народна власт – става дума за едно и също подценяване, подценяването на демократите формалнологически значи подценяване и на демокрацията като събитие. А това й подценяване неизбежно и постоянно е предвестител на идни беди, то става безспорно за сметка на диктатурата и нейното владичество – както физическата и политическата природа не търпи празно пространство, всяка опразнена там от една теза ниша се запълва начаса от нейната антитеза. Дори да е невидима сега, дремещата в подполието тирания е безспорно налична като евентуална заплаха за националното ни бъдеще. Бъдеще, в което въпросната директория на мандатоносителя може и да бъде призната, може и да не се откри един предстоящ Петър Стоянов, който да я върне. Какво да се прави – човек е по този начин организиран естествено, че рефлексът му за иго е не по-малко насъщ, не по-малко безсънен и жизнен от рефлекса му за независимост. Ще победи оня от двата рефлекса, който самите ние подхраним. И още нещо в този проект: Нито Иван Костов, нито хората към него имаха екзистенциалния формат, притежаваха широтата и кръгозора да понесат известността на Стоянов на родна земя и афинитета на западните водачи към него. Не единствено съперниците - и последователите на президент Стоянов

не се радваха нито на едното, нито на другото. А както знаем от историята, за която все не ни доближава и не ни доближава схващане, у нас завистта е велика национална мощ.

- Вие бяхте в екипа на предходния президент Желю Желев, имаше ли опция големия скок във външната политика, който реализира Стоянов - внасяне на българската кандидатура за участие в НАТО-17.02.1997 г, подготовка за сключване на съглашението с МВФ и въвеждане на Валутен ръб, заставането на български общественик паралелно да международни водачи като Бил Клинтън и Тони Блеър?

- Знаете ли, и без да съм марксически детерминист, коства ми се, че всяко време излъчва и образува личните си политически и държавни водачи. Между обстановка и водителство съществува една причинност, една колкото невидима, толкоз и несъмнена диалектическа взаимосвързаност, както сред флаг и байрактар – те са освен съотносими, а и съответстващи. Желю Желев си тежеше по собствен метод на мястото си като президент, на мястото си тежеше по своя си метод и президент Стоянов. Въпреки формалните им разлики, двамата бяха, двамата са органиката на една и съща идея – идеята на демокрацията и просперитета, на обезпечените човешки права и цивилен свободи, на цивилизоваността и на националното ни благоденствие. Малко неестествено е по този начин да приказвам таман аз, който съм физически участник в предизборната акция на Желю против Петър Стоянов – понамирисва сякаш на фасадност. Фасада обаче няма – в тази ситуация фасада е и същността, аз съм откровен до кокал. На моите насъбрани години човек би трябвало да внимава какво изрича – ориста може и да не му даде, да не му даде време да се поправя. Късно, късничко ми е към този момент, както споделяше един мой талантлив другар и брат по перо малко преди гибелта си, да се покварям. Бих споделил даже, че упоменатите предпрезидентски избори бяха освен неуместни, а и ненужни, до момента в който разликите сред двамата претенденти бяха по-скоро официални – тях ги разединяваха несъществености, а ги обединяваха съществености. Сам Желю напусна този свят с най-хубави усеща към Стоянов – и последният хранеше (жив очевидец съм, че ги храни и до днес) сходни усеща към предшественика си. С ясното схващане, че ролята на Желю в прехода ни към народна власт е незаменима, неповторима. Без ни минимум до кокетира, в тези трагични и несигурни времена през края на 80-те и началото на 90-те Желю ми споделяше, че в най-кошмарните си показа се е виждал нееднократно изправен пред изпълнителен взвод. Той бе доблестен в желанията си и почтен даже в и заблудите си – неслучайно в едно свое мемоарно есе го нарекох рицарят без ризница. Явно националното ни политическо схващане нямаше потенциала да понесе толкоз почтеност – таман по тази причина мандатът на Желю завърши прибързано, прибързано завърши мандатът и на Петър Стоянов. Задачата на Желю като държавен глава бе да предотврати задаващите се цивилен безредици, да сплоти нацията, да консолидира и активизира вътрешнополитическата обстановка на път от робството към свободата. И той го стори с доста несметни опасности, влагайки цялата си същина в тази си доблестна задача. Това го трансформира още приживе в историческа фигура. Петър Стоянов пое и продължи щафетата, само че дилемите, пред които той бе изправен, бяха и старите, и нови, малко по-различни. Бяха непредсказуеми и динамични времена – гражданските реалии бяха по-скоротечни и непредсказуеми и от гражданските ни копнежи. Годините, в които Стоянов президентстваше, сложиха на дневен ред с историческа безпощадност нелеката задача не единствено да излезем от суровата сянка на имперски Кремъл, а и да се приобщим към цивилизования свят – първото към момента не значи второто.

Тук пък се оказа незаменима ролята на Петър Стоянов. Разкрепостен и осъзнал новото ни място в новата политическа карта на света, безпогрешно доловил и последвал светския дух на времената, той направи неимоверно доста за приобщаването ни към Евроатлантическата общественост, без чиято защита и без чиято протекция бяха немислими освен одобряването на демократическите полезности, а и, както подсказа последвалата агресия на великоруския национализъм, опазването на националната ни сигурност. Бих споделил даже, че неговият персонален принос, неговите персонални старания ни трансфораха в членове на НАТО – едно участие, което на фона на днешните кремълски попълзновения се оказа съдбовно за суверенитета ни. И едно участие, което можеше и да не се състои – президент Стоянов го инициира, с цел да не кажа наложи, против съпротивата даже на доста от личните си съотборници в управлението на Съюз на демократичните сили. Същевременно Стоянов способства доста и за еманципиране на страната ни на интернационалния паркет – доста от най-именитите международни водачи като Бил Клинтън, Тони Блеър и доста други западни държавници и конгресмени от първата фаланга станаха негови персонални другари, а оттова – другари и на страната ни, и на всички нас, жителите на тази страна, радетели за националната ни идея в превратностите на огромната политика. Едно скъпоценно завещание, което през днешния ден под президентството на Радев и под вицепремиерството на Нинова може да бъде и обезценено и пропиляно. За зла орис на всички ни…