Да бъдеш хронично болен звучи почти като доживотна присъда и

Да бъдеш хронично болен звучи съвсем като доживотна присъда и доста постоянно страдащите от хронични болести се усещат точно по този начин – като наказани да страдат и да влачат със себе си заболяването, като тежък и неминуем товар. Но има един тъничък детайл, който лекарите нерядко пропущат или подценяват, а точно това, че когато чуем „ присъдата “, неизбежно всичко се трансформира и потегля внезапно надолу, тъй като освен тялото ни е променено...

Светът ни се прекатурва, преосмисляме целите и задачите си. Разбираме кое е същински значимото. Възможно е да се активизираме да променим доста неща в живота си, да правим нещо от дълго време планувано и отсрочено във времето, или да си сложим нови цели, да отделяме повече време на околните, фамилията и приятелите си, в случай че сме били прекомерно заети с работа или пък да бъдем още по-упорити в начинанията си, като отплата на влошеното си здраве, с цел да потвърдим, че към момента има за какво да живеем и че имаме какво да дадем. Можем да открием неподозирани страни у себе си, да станем по-добри, по-човечни и по-състрадателни, по-благородни и раздаващи се. Това е единият, несъмнено по-добър вид, като реакция на протичащото се.

Също по този начин обаче е допустимо и да се депресираме или даже да се сринем душевен.... да се усещаме непълноценни и да ни се коства, че сме обречени. Бихме могли да драматизираме даже не доста сериозната си и страшна диагноза, в случай че се поддадем на отчаянието или в случай че в никакъв случай до момента не сме се сблъсквали с хронични заболявания и не можем да приемем, че животът ни към този момент ще е различен – че ще изпитваме болки, че ще се постанова да съблюдаваме режими и ограничавания, че ще би трябвало да се откажем от някои обичани занимания или в най-лошия случай – ще сме неработоспособни и статични (ако сме лежащо заболели, изключително в болнична обстановка)… Трудно е да приемеш, че през вчерашния ден си бил един, а на следващия ден различен, тъй като на процедура не знаеш кой е този различен – той се явява чужд, с който искаш или не, би трябвало да се примириш.

Най-трудно е да приемем. Да приемем съществуването на заболяването като неизменима част от нас се оказва най-сложната задача и изисква време, с цел да свикнем и да се примирим. Докато това стане обаче, можем да се гневим на себе си, на ориста, на докторите, на околните и въобще на целия неправдив и неприятен свят, който ни е предизвикал това. Можем да се питаме с какво сме го заслужили тъкмо ние и за какво доста други, по-лоши от нас, нямат такива проблеми и са си живи и здрави, до момента в който вие страдате.

Самата смяна в всекидневието ни, престоят ни вкъщи, заболели и самотни, може да ни изолира до степен, в която нещастието да бъде наш непрекъснат сателит.
Преди да приемем заболяването си и това, че тя няма да отмине през целия ни живот, би трябвало да преминем през личния си яд и настървение. Трябва да спрем да се ненавиждаме и да ненавиждаме всичко и всички – здравите, които не ни схващат, неприятните, на които се случва положително, Бог, че е позволил това да ни се случи, докторите, че не могат да ни излекуват и най-много самите себе си поради това, че сме заболели.

В новата обстановка. В последна сметка примирението в един миг идва и акомодацията се случва, както и осъзнаването, че път обратно няма и това е ориста ни. Оттам нататък от нас зависи по какъв начин ще гледаме на заболяването си – дали като на божие наказване, или като на опция да преразгледаме живота си, дали като късмет да се променим към по-добро, дали като възмездие на някаква виновност и отплата на минали неточности, или просто като на случайност, като нещо, което „ по този начин ни е писано “ и по този начин би трябвало да бъде. Че в този живот е отредено да страдаме и толкоз.

Адаптацията е точно в това да приемем, че какъвто и да е бил животът и ритъмът ни до момента, към този момент ще е различен и въпреки да я стряскащо, е допустимо някои неща да се подобрят – можем да стартираме да си обръщаме повече внимание, откакто дълго сме се пренебрегвали, да се храним по-здравословно и да се грижим за здравето си, да отделяме повече време за отмора и сън, да не се претрупваме със отговорности и работа, да отделим и отличим значимото от маловажното и да не пилеем времето и напъните си на вятъра, а да ги вложим в нещо стойностно и носещо ни задоволство.

Понякога човек не подозира на какво е кадърен, до момента в който животът не го изправи пред тестване и не му отнеме нещо, което постоянно е имал. Виждали сме доста такива образци в клипчета с хора без крайници и ръце, със съществени болести, лежащо заболели, които рисуват и вършат изложения, които вземат участие в надпревари и реализират толкоз, колкото доста здрави хора не съумяват. Те безусловно сътворяват чудеса и надвишават личните си благоприятни условия, като откриват нещо, в което са специфични – качество или гений, които са спели надълбоко в тях и са очаквали подобаващият миг да се проявят. Губим едно, печелим друго, стига да успеем да забележим извоюваното.

И въпреки всичко, на доктрина е елементарно да се каже – „ Не се отчайвай “, „ Не мрънкай “, „ Не се самосъжалявай “, само че единствено хронично болните си знаят какво изпитват всеки ден. Затова би трябвало да бъдем толерантни към настроенията им, към насъбрания от болката яд и да се опитаме да разберем за какво са такива. Да осъзнаем, че зад експанзията стои стаена болежка, а зад депресивността – боязън от бъдещето или неналичието на такова, както и некадърност за адаптиране.

Представете си състезател, поставял върхове, който внезапно се озовава в инвалидна количка, или хирург, който губи дясната си ръка... или диагноза, която вечно бележи живота ти и дефинира всичко отсега нататък... плашещо е и сигурно боли да спреш да бъдеш това, което постоянно си бил и с което си се разпознал. Боли да виждаш по какъв начин другите излизат и се забавляват, до момента в който ти лежиш в болница, да виждаш майки, бутащи колички, до момента в който ти не можеш да имаш деца по медицински рекомендации или поради медицински нерешим проблем... да виждаш по какъв начин другите тичат, до момента в който ти си прикрепен на стол или легло... боли да съпоставяш „ преди “ със „ в този момент “ и да знаеш, че занапред нататък ще е по този начин.

Можем да затънем във всичко, което към този момент не сме и не можем да бъдем, или пък да забележим какви бихме могли да станем...