Съюзници или васали? Неудобно за евро-американските отношения
" Да бъдем съдружници не значи да бъдем васали ... Само тъй като сме съдружници, единствено тъй като вършим неща, които сме решили да вършим дружно, не значи, че нямаме правото да мислим сами и че ще следваме най-крайните хора в страна, която е наш съдружник. "
Думите са на френския президент Еманюел Макрон, по време на взаимна конференция с премиера Марк Рюте. Контекстът е решението на Париж да изпрати фрегата в помощ на Тайван, поради в Южнокитайско море.
Очевидните планове на, изразяващи се и в демонстративни военни учения, извадиха на показ освен упоритостите на Пекин за световна надмощие (или най-малкото, за сриване на актуалното геополитическо статукво), само че и дълго замитаните под килима несъгласия сред Европа и Америка - двете страни на (все още) преобладаващия евроатлантически блок. Някак си по табиет бяхме привикнали да преглеждаме Съединени американски щати и Европейски Съюз като едно цяло в интернационалните връзки, без да обръщаме изключително внимание на различията по сред им. И - което е доста по-важното - на другите им ползи.
Европейският съюз и Съединените щати са " дружно " на интернационалния терен дотолкоз, доколкото имат общи съперници или съперници - Русия, Китай, Иран, арабските страни, в значително връзки към този момент и Турция... Глобалната доминация на Запада все по-често е оспорвана от разнообразни геополитически играчи, добили самочувствие както от своя напредък, по този начин и от слабостите на самия Запад. И това принуждава силите от двете страни на Атлантическия океан постоянно да работят координирано (в рамките на НАТО, само че не само). Което подхранва тезата за " васалните връзки " - по какъв начин Европа била нищо повече от " придатък " на световния хегемон Съединени американски щати, до момента в който страни като Русия и Китай, видиш ли, се съпротивлявали на наложения от демократичния глобализъм " международен ред ". Тази теза доста старателно се постанова от Кремъл и нейните европейски " проксита ", като очевидната цел е всяване на разкол в редиците на нашия лагер.
Трябва да признаем, че през последните години доста постоянно европейските политици - и с посланията, и с дейностите си - повече я затвърждават, нежели да я опровергават. Но постоянно ли е било по този начин?
Исторически видяно Европа е световен хегемон в продължение на епохи - от Великите географски открития до края на Втората международна война несъмнено може да се приказва за неоспорим " европоцентризъм ". Краят на опустошителната за Стария континент война отваря опция за Съединени американски щати да се трансфорат в първостепенна международна мощ. А Студената война трансформира Вашингтон в натурален водач на " свободния свят ".
Тук обаче следва един факт, който мнозина не помнят: с какви претекстове се стартира обединяването на Европа? В какво са вярвали " бащите на Обединена Европа " - Конрад Аденауер, Робер Шуман, Алчиде де Гаспери? Европейската икономическа общественост (предтеча на ЕС) е образувана не просто с цел да канализира в една посока напъните за следвоенното възобновяване на европейските стопански системи. А и с цел да трансформира зоната на " Общия пазар " в сериозен стопански (а оттова и политически) съперник на Съединени американски щати. Обединението за въглища и стомана се основава точно с цел да не бъде Европа " просто придатък " на Америка. А Шарл де Гол отива даже по-далеч, чертаейки границите на бъдеща единна Европа " от Атлантик до Урал "...
Европа обаче залага главно на икономическата страна и някак си неглижира военната. До степен да се трансформира в " стопански колос, политическо джудже и боен червей ", по думите на белгийския външен министър и за малко министър председател Марк Ейскенс при започване на 90-те години. И когато Съюз на съветските социалистически републики и Варшавският контракт се разпаднаха, не Запада, а еднолично Съединени американски щати бяха възприемани като " международен служител на реда ".
По всичко проличава, че Макрон се пробва да образува втори, европейски център в границите на НАТО. Нещо като смекчена версия на предшественика си Шарл дьо Гол, който вади Франция от Алианса. Е, Макрон не дава чак такива сигнали, само че несъмнено му се желае да понижи зависимостта на Европа от Съединени американски щати.
Само че към този момент не му се получава. За да вземем за пример, се оказа, че съюзът със Съединените щати е " безспорна основа " на европейската сигурност. А (естествено, засяга се Франция) към Китай бил " непредвидлив ". Става дума обаче за същата Полша, която се отнася извънредно съществено към своите отбранителни качества и има упоритостта до 2 години да има.
Опитите за " равноправност " на Европа от Съединени американски щати са похвални, само че следва да бъдат подкрепени с съответни дейности. Като начало, европейските страни членки на НАТО да стартират стабилно, а не случайно да съблюдават договореностите от Уелс 2014 от година - да отделят най-малко 2% от Брутният вътрешен продукт за защита. С други думи, да спрат да се държат за пешовете на Чичо Сам и да поемат своите отговорности.
Любопитното в тази ситуация е, че тъкмо Китай стана причина евро-американските търкания да излязат нескрито. Търкания, които бяха относително сполучливо прикривани повече от година около военната експанзия на Русия в Украйна.
Защото главната опасност за Запада (и за Европейски Съюз, и за САЩ) идва не от Русия, а от Китай. Няма по какъв начин една да бъде опасност за каквото и да било. " Втората най-могъща войска в света " може най-вече да изтласка границата на " руский мир " няколкостотин километра на запад (като към този момент продължава да се мъчи с Бахмут). Но с оскъдния си софтуерен и деморализирания си човешки запас, Русия не може да " стъпи на врата на Запада " по метод, по който би могъл Китай. Отделен въпрос е, че дискретно, само че непреклонно, Китай към този момент на Русия.
Китай е напълно " различен бира " - индустриална и софтуерна мощност (благодарение и на недалновидността на Запада, който години наред си изнасяше заводите там), голям, дипломиран и порядъчен човешки запас, плюс все по-модернизираща се войска. Като прибавим и дипломатическите обичаи, мощно повлияни от Конфуций и Сун Дзъ, крайният резултат е един в действителност рисков съперник. Който освен би ни подчинил стопански (инвестиционната инвазия в Африка го доказва), а и би направил на пух и прахуляк обществено-политическите ни системи. Защото философията там е радикално друга от европейската (и американската).
Бившият президент на Съединени американски щати Доналд Тръмп осъзна тази заплаха. Да забележим дали ще я осъзнаят и актуалните водачи от двете страни на Атлантическия океан. И дали ще си разрешат да " се заиграват " с Пекин, затваряйки си очите за огромната картина.
От всички евентуални претенденти за световен хегемон, Китай е най-сериозният. Но към момента превъзходството е в ръцете на Запада. Целта на Съединени американски щати е да я запази, явно. А задачата на Европа е да измести Съединени американски щати от водещата позиция, само че с цел да я заеме тя, а не да я съобщи на различен. Което няма по какъв начин да се случи, в случай че Европа продължава да играе " против себе си " - като си.
Думите са на френския президент Еманюел Макрон, по време на взаимна конференция с премиера Марк Рюте. Контекстът е решението на Париж да изпрати фрегата в помощ на Тайван, поради в Южнокитайско море.
Очевидните планове на, изразяващи се и в демонстративни военни учения, извадиха на показ освен упоритостите на Пекин за световна надмощие (или най-малкото, за сриване на актуалното геополитическо статукво), само че и дълго замитаните под килима несъгласия сред Европа и Америка - двете страни на (все още) преобладаващия евроатлантически блок. Някак си по табиет бяхме привикнали да преглеждаме Съединени американски щати и Европейски Съюз като едно цяло в интернационалните връзки, без да обръщаме изключително внимание на различията по сред им. И - което е доста по-важното - на другите им ползи.
Европейският съюз и Съединените щати са " дружно " на интернационалния терен дотолкоз, доколкото имат общи съперници или съперници - Русия, Китай, Иран, арабските страни, в значително връзки към този момент и Турция... Глобалната доминация на Запада все по-често е оспорвана от разнообразни геополитически играчи, добили самочувствие както от своя напредък, по този начин и от слабостите на самия Запад. И това принуждава силите от двете страни на Атлантическия океан постоянно да работят координирано (в рамките на НАТО, само че не само). Което подхранва тезата за " васалните връзки " - по какъв начин Европа била нищо повече от " придатък " на световния хегемон Съединени американски щати, до момента в който страни като Русия и Китай, видиш ли, се съпротивлявали на наложения от демократичния глобализъм " международен ред ". Тази теза доста старателно се постанова от Кремъл и нейните европейски " проксита ", като очевидната цел е всяване на разкол в редиците на нашия лагер.
Трябва да признаем, че през последните години доста постоянно европейските политици - и с посланията, и с дейностите си - повече я затвърждават, нежели да я опровергават. Но постоянно ли е било по този начин?
Исторически видяно Европа е световен хегемон в продължение на епохи - от Великите географски открития до края на Втората международна война несъмнено може да се приказва за неоспорим " европоцентризъм ". Краят на опустошителната за Стария континент война отваря опция за Съединени американски щати да се трансфорат в първостепенна международна мощ. А Студената война трансформира Вашингтон в натурален водач на " свободния свят ".
Тук обаче следва един факт, който мнозина не помнят: с какви претекстове се стартира обединяването на Европа? В какво са вярвали " бащите на Обединена Европа " - Конрад Аденауер, Робер Шуман, Алчиде де Гаспери? Европейската икономическа общественост (предтеча на ЕС) е образувана не просто с цел да канализира в една посока напъните за следвоенното възобновяване на европейските стопански системи. А и с цел да трансформира зоната на " Общия пазар " в сериозен стопански (а оттова и политически) съперник на Съединени американски щати. Обединението за въглища и стомана се основава точно с цел да не бъде Европа " просто придатък " на Америка. А Шарл де Гол отива даже по-далеч, чертаейки границите на бъдеща единна Европа " от Атлантик до Урал "...
Европа обаче залага главно на икономическата страна и някак си неглижира военната. До степен да се трансформира в " стопански колос, политическо джудже и боен червей ", по думите на белгийския външен министър и за малко министър председател Марк Ейскенс при започване на 90-те години. И когато Съюз на съветските социалистически републики и Варшавският контракт се разпаднаха, не Запада, а еднолично Съединени американски щати бяха възприемани като " международен служител на реда ".
По всичко проличава, че Макрон се пробва да образува втори, европейски център в границите на НАТО. Нещо като смекчена версия на предшественика си Шарл дьо Гол, който вади Франция от Алианса. Е, Макрон не дава чак такива сигнали, само че несъмнено му се желае да понижи зависимостта на Европа от Съединени американски щати.
Само че към този момент не му се получава. За да вземем за пример, се оказа, че съюзът със Съединените щати е " безспорна основа " на европейската сигурност. А (естествено, засяга се Франция) към Китай бил " непредвидлив ". Става дума обаче за същата Полша, която се отнася извънредно съществено към своите отбранителни качества и има упоритостта до 2 години да има.
Опитите за " равноправност " на Европа от Съединени американски щати са похвални, само че следва да бъдат подкрепени с съответни дейности. Като начало, европейските страни членки на НАТО да стартират стабилно, а не случайно да съблюдават договореностите от Уелс 2014 от година - да отделят най-малко 2% от Брутният вътрешен продукт за защита. С други думи, да спрат да се държат за пешовете на Чичо Сам и да поемат своите отговорности.
Любопитното в тази ситуация е, че тъкмо Китай стана причина евро-американските търкания да излязат нескрито. Търкания, които бяха относително сполучливо прикривани повече от година около военната експанзия на Русия в Украйна.
Защото главната опасност за Запада (и за Европейски Съюз, и за САЩ) идва не от Русия, а от Китай. Няма по какъв начин една да бъде опасност за каквото и да било. " Втората най-могъща войска в света " може най-вече да изтласка границата на " руский мир " няколкостотин километра на запад (като към този момент продължава да се мъчи с Бахмут). Но с оскъдния си софтуерен и деморализирания си човешки запас, Русия не може да " стъпи на врата на Запада " по метод, по който би могъл Китай. Отделен въпрос е, че дискретно, само че непреклонно, Китай към този момент на Русия.
Китай е напълно " различен бира " - индустриална и софтуерна мощност (благодарение и на недалновидността на Запада, който години наред си изнасяше заводите там), голям, дипломиран и порядъчен човешки запас, плюс все по-модернизираща се войска. Като прибавим и дипломатическите обичаи, мощно повлияни от Конфуций и Сун Дзъ, крайният резултат е един в действителност рисков съперник. Който освен би ни подчинил стопански (инвестиционната инвазия в Африка го доказва), а и би направил на пух и прахуляк обществено-политическите ни системи. Защото философията там е радикално друга от европейската (и американската).
Бившият президент на Съединени американски щати Доналд Тръмп осъзна тази заплаха. Да забележим дали ще я осъзнаят и актуалните водачи от двете страни на Атлантическия океан. И дали ще си разрешат да " се заиграват " с Пекин, затваряйки си очите за огромната картина.
От всички евентуални претенденти за световен хегемон, Китай е най-сериозният. Но към момента превъзходството е в ръцете на Запада. Целта на Съединени американски щати е да я запази, явно. А задачата на Европа е да измести Съединени американски щати от водещата позиция, само че с цел да я заеме тя, а не да я съобщи на различен. Което няма по какъв начин да се случи, в случай че Европа продължава да играе " против себе си " - като си.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ