Неудобна рецензия за една неудобна книга - „Солта на пейзажа“
Д-р Йордан Нанчев
Преди година под № 81 в авторитетната библиотечна поредност „ Българска колекция “ на книгоиздателство „ Литературен конгрес “ се появи посмъртна книга с определени стихотворения, поеми, размишления, писмовни фрагменти и стихотворни преводи на Иван Николов. Тя е озаглавена „ Солта на пейзажа “*, формирана е от поета Маргарит Жеков, и впечатлява с прецизността на подбора, душевното предусещане и почитта му към паметта и креативното завещание на починалия създател.
Тази книга не е пръв опит да се възкреси името и поетичното дело на Иван Николов, само че ми се коства, че за разлика от предходни сходни издания, изявления в печата и възпоменателни празнувания го показва по достолепие и на художествената висота, която без никакво подозрение той е заслужил.
Кой знае за какво обаче „ Солта на пейзажа “ сякаш си остава някак си неогласена обществено и както показа поетът и белетристът доктор Ясен Калайджиев, финансирал със лични средства издаването й, тиражът отлежава в неговия дом. Липсва каквото и да било предпочитание за нейното разпространяване и разпространение. Малцина са тези от многочислените сякаш другари и фенове на Иван Николов, коитo знаят за книгата и сигурно биха желали да се снабдят с нея. Даже в Хасково -града, в който той издаваше литературния сборник „ Юг “ в продължение на 10 години и където приключи земният му път. Или в Пловдив, където живя и беше работил преди този момент.
Впрочем наподобява, че всичко това не трябва да изненадва никого. Особено откакто е прочел неговото „ Четиво за нискочели “ в последната брошура на „ Юг “, издадена след гибелта му. Този показателен текст, въпреки и под друго заглавие, изключително успешно е включен в новия алманах като встъпление и като самобитно „ пояснение “ за същността и душевната настройка на поета и индивида Иван Николов.
„ …А Иван Николов е забележителен български стихотворец.-писа преди време на друго място и по различен мотив неговият другар по перо Павел Матев. И продължава: „ Ще ми се да имам вяра, че ще се откри заслужен български книжовник, който ще събере в един том най-съществените и най-характерните му поетични творения и тогава ще забележим растежа на едно от най-талантливите песенни рожби на Тракия ”.
Едва ли когато е изричал това благопожелание да се събере в един том най-хубавото и най-представителното от творчеството на Иван Николов, Матев е подозирал, че то към този момент е осъществено.
И тъкмо това в този момент ме връща към 1995 година. Книгата трябваше да излезе като № 4 от издателската поредност на Литературния музей в Хасково, oнасловена „ Паметна библиотека „ Александър Паскалев ”. Самият Маргарит Жеков отпечата в тукашния в. ”Кръг ”, а след това и в „ Литературен конгрес ” своя „ Послепис към посмъртната книга на Иван Николов ”, озаглавена тъкмо и, както към този момент се оказа, оракулски – „ Неудобна поема ”. Но за това по-късно.
Четейки още по това време неговия ръкопис, бях респектиран както от
висотата на гения и от нравствеността на починалия стихотворец,
по този начин и от естетическите внушения на подбора. Или в случай че мога отново да си послужа с горецитираното, видях „ растежа “ както “на едно от най-талантливите песенни рожби на Тракия ”, по този начин и на един от най-чистите български поети. Затова съвсем по същото време някъде бях писал, че в тези условия беше единствено въпрос на време да издадем книгата. Не на пари, което държа да подчертая.
И освен тома на Иван Николов. Ние вярвахме, че ще забележим час по-скоро отпечатана и книгата „ Утринно благовестие ” от Емануил Попдимитров – третия номер от поредицата, който трябваше да предхожда „ Неудобна поема ”…
Времето не ни стигна обаче. На 13 ноември 1995 година бе определен нов кмет на Хасково. Предстоеше назначението на други хора в общинския отдел „ Култура ”, нова „ по-усъвършенствана ” конструкция на кметската администрация и мероприятията към нея, едно от които беше и нашият Литературен музей…
Така освен издателските планове, само че и цялата ни работа се блокира. Макар да са завладяващи, детайлностите по отношение на това няма за какво тъкмо в този момент обществено да се огласяват. По-важно е да се осветли историята на въпросния ръкопис, въпреки и с риска тя също да се окаже неуместна.
През май на идната 1996 година Маргарит Жеков бе противоправно уволнен. Напускайки музея той взел със себе си и ръкописа. Вече не е моя работа с късна дата да проучвам този му жест, само че в полза на истината не трябва да скрия, че бях отчаян. Не смятах още, че възможностите книгата да бъде отпечатана са до дъно изчерпани. Замислих се върху това по-късно, когато даже сестрата на Иван Николов не я издаде. След като в мое наличие откровено се ангажира да беседва персонално с Маргарит за това. Въпреки че, както загатна, се учудвала на един откъс от неговия послепис. Изкушавам се и в този момент да изтъквам „ противоречивия ” текст, само че дано не плащаме дан на модата и на сензациите. Пък и изведен от цялостния подтекст, той може в действителност да смущава, само че другояче е напълно на мястото си. И не внушава нищо повече с изключение на визията на един стихотворец за неговия другар по перо и изразеното му откровено съпричастие. Един глас на съвестта, в случай че щете, на общата ни съвест, осъзнала личното си изтощение. Още повече откакто и самият Жеков в диалог показа, че е подготвен да се откаже от тия фрази в името на крайната цел – книгата да види бял свят. Тодорка Николова обаче единствено му дала обещание да се срещнат и…толкова.
Темата за неуместната книга стана настояща и в дните на Иван-Николовата шестдесетгодишнина. За жал, както разбрах, и тогава властимащите нямали „ никаква опция “ да я издадат. Те не подкрепиха дори издаването на квалифицирания от поета Петър Василев юбилеен вестник, за който с изключение на всичко останало, свои мемоари изпратиха писатели от цялата страна, другари на Иван Николов! А другояче, на думи, всички в Кметството се прекланяха пред паметта му.
Впрочем и без водевилната респект на локалните админи сривът на духовността в нашия град към този момент беше блестящо изразен. И сигурно предстоеше още да се задълбочава.
Но и Иван Николов не беше пристигнал в Хасково само по своя воля. И не съм сигурен до каква степен е бил благополучен с назначението си за основен редактор на тукашния сборник „ Юг “. Макар намерено да не го е показвал. Самият факт, че не заживя в Хасково, а пътуваше от Пловдив го удостоверява.
При това той несъмнено е знаел какъв брой сериозна е била съпротивата против неговото предопределение от страна на виновните фактори в София. Написа ми за това Николай Христозов и в писмото си показа, че единствено общите им старания със Слав Хр. Караславов- единият партиен секретар на Съюз на българските писатели, а другият основен секретар, са можели да я преодолеят. В името на бъдещия хасковски сборник и с цел да опазят въпреки всичко достолепието на поета. А не на последно място и поради „ спокойствието “ на тези, които са били срещу възможното определяне на Иван Николов в столицата, откакто оставането му в Пловдив за локалната върхушка към този момент е било недокрай задоволително.
Впрочем нещо сходно се случи пред очите ми и в Хасково още в първите месеци след 1989-та, когато без необикновен звук и себеизтъкване за разлика от други, поетът Иван Николов „ замрази “ участието си в Българска комунистическа партия. Помня по какъв начин на няколко пъти той особено пристигаше от Пловдив за авансово уговорена среща на високо управническо равнище и още веднъж трябваше да си отпътува, защото съответният партиен „ фактор “ се оказваше или прекомерно ангажиран или оправданието беше, че му се е наложило по неотложност да отсъства! Удивително е по какъв начин всичко това е разказано по неподражаемия Иван-Николовски метод в „ През зъби “ и „ Големият дребен човек “.
Всичко това поетът го е бил претърпял и по-рано, та доста добре познаваше подмолните ходове на властта, която е
„ отмъстителна като камила “
Тогава пристигна ред и на интригата към гибелта му, настъпила минути след следващото му потегляне от редакцията на път за автогарата.
„ Иван Николов издъхна в ръцете ми “-твърдеше някогашният следовател Иван Жеков, инцидентно оказал се край него преди сърцето на поета да се взриви от „ последната метафора “. Какво друго можеше да се чака в духа на настъпващия безпорядък и повсеместната мимикрия. Но тогава още насладата от новото време и пробудените очаквания пречеха да се вникне по-ясно в протичащото се към нас. Днес пък към този момент е безнадеждно късно…
И ето, нелепата орис на оня бивш несбъднат ръкопис и на издадения преди година от „ Литературен конгрес “ настоящ алманах „ Солта на пейзажа “, мимикрирал под новото си заглавие, с нов издателски знак и прередактиран послепис, също свидетелства за някаква мъчно обяснима двоякост.
От кого, по какъв начин и по кое време е издадена тази забележителна книга несъмнено не е толкоз значимо. По-важно е да се каже и да се повтори, че поезията, прозаичните текстове и преводите на Иван Николов, определени от Маргарит Жеков, в действителност си коства да бъдат прочетени и осмислени. За да не остане и капчица подозрение у никого за мирогледа, за качествата и цената на поета Иван Николов, за това, че „ Иван беше точно огромен и това занапред ще се разбере ”. Цитирам поетесата Станка Пенчева.
А от себе си мога да прибавя, че ще го разбере и още в този момент всеки, стига да откри и да прочете „ Солта на пейзажа “ -вече от дълго време издадената посмъртна книга на Иван Николов, която без никаква забележима причина, към момента си остава „ скрита “, неуместна и публично непредставена на вниманието на публиката. „ Неудобна “ в този смисъл ще се окаже и моята „ критика “ може би…
*НИКОЛОВ, Иван. Солта на пейзажа. Избрани стихотворения, поеми, размишления, писмовни фрагменти и стихотворни преводи. Съставител Маргарит Жеков. Издателство “Литературен конгрес “.
София, 2022,184 с.
Преди година под № 81 в авторитетната библиотечна поредност „ Българска колекция “ на книгоиздателство „ Литературен конгрес “ се появи посмъртна книга с определени стихотворения, поеми, размишления, писмовни фрагменти и стихотворни преводи на Иван Николов. Тя е озаглавена „ Солта на пейзажа “*, формирана е от поета Маргарит Жеков, и впечатлява с прецизността на подбора, душевното предусещане и почитта му към паметта и креативното завещание на починалия създател.
Тази книга не е пръв опит да се възкреси името и поетичното дело на Иван Николов, само че ми се коства, че за разлика от предходни сходни издания, изявления в печата и възпоменателни празнувания го показва по достолепие и на художествената висота, която без никакво подозрение той е заслужил.
Кой знае за какво обаче „ Солта на пейзажа “ сякаш си остава някак си неогласена обществено и както показа поетът и белетристът доктор Ясен Калайджиев, финансирал със лични средства издаването й, тиражът отлежава в неговия дом. Липсва каквото и да било предпочитание за нейното разпространяване и разпространение. Малцина са тези от многочислените сякаш другари и фенове на Иван Николов, коитo знаят за книгата и сигурно биха желали да се снабдят с нея. Даже в Хасково -града, в който той издаваше литературния сборник „ Юг “ в продължение на 10 години и където приключи земният му път. Или в Пловдив, където живя и беше работил преди този момент.
Впрочем наподобява, че всичко това не трябва да изненадва никого. Особено откакто е прочел неговото „ Четиво за нискочели “ в последната брошура на „ Юг “, издадена след гибелта му. Този показателен текст, въпреки и под друго заглавие, изключително успешно е включен в новия алманах като встъпление и като самобитно „ пояснение “ за същността и душевната настройка на поета и индивида Иван Николов.
„ …А Иван Николов е забележителен български стихотворец.-писа преди време на друго място и по различен мотив неговият другар по перо Павел Матев. И продължава: „ Ще ми се да имам вяра, че ще се откри заслужен български книжовник, който ще събере в един том най-съществените и най-характерните му поетични творения и тогава ще забележим растежа на едно от най-талантливите песенни рожби на Тракия ”.
Едва ли когато е изричал това благопожелание да се събере в един том най-хубавото и най-представителното от творчеството на Иван Николов, Матев е подозирал, че то към този момент е осъществено.
И тъкмо това в този момент ме връща към 1995 година. Книгата трябваше да излезе като № 4 от издателската поредност на Литературния музей в Хасково, oнасловена „ Паметна библиотека „ Александър Паскалев ”. Самият Маргарит Жеков отпечата в тукашния в. ”Кръг ”, а след това и в „ Литературен конгрес ” своя „ Послепис към посмъртната книга на Иван Николов ”, озаглавена тъкмо и, както към този момент се оказа, оракулски – „ Неудобна поема ”. Но за това по-късно.
Четейки още по това време неговия ръкопис, бях респектиран както от
висотата на гения и от нравствеността на починалия стихотворец,
по този начин и от естетическите внушения на подбора. Или в случай че мога отново да си послужа с горецитираното, видях „ растежа “ както “на едно от най-талантливите песенни рожби на Тракия ”, по този начин и на един от най-чистите български поети. Затова съвсем по същото време някъде бях писал, че в тези условия беше единствено въпрос на време да издадем книгата. Не на пари, което държа да подчертая.
И освен тома на Иван Николов. Ние вярвахме, че ще забележим час по-скоро отпечатана и книгата „ Утринно благовестие ” от Емануил Попдимитров – третия номер от поредицата, който трябваше да предхожда „ Неудобна поема ”…
Времето не ни стигна обаче. На 13 ноември 1995 година бе определен нов кмет на Хасково. Предстоеше назначението на други хора в общинския отдел „ Култура ”, нова „ по-усъвършенствана ” конструкция на кметската администрация и мероприятията към нея, едно от които беше и нашият Литературен музей…
Така освен издателските планове, само че и цялата ни работа се блокира. Макар да са завладяващи, детайлностите по отношение на това няма за какво тъкмо в този момент обществено да се огласяват. По-важно е да се осветли историята на въпросния ръкопис, въпреки и с риска тя също да се окаже неуместна.
През май на идната 1996 година Маргарит Жеков бе противоправно уволнен. Напускайки музея той взел със себе си и ръкописа. Вече не е моя работа с късна дата да проучвам този му жест, само че в полза на истината не трябва да скрия, че бях отчаян. Не смятах още, че възможностите книгата да бъде отпечатана са до дъно изчерпани. Замислих се върху това по-късно, когато даже сестрата на Иван Николов не я издаде. След като в мое наличие откровено се ангажира да беседва персонално с Маргарит за това. Въпреки че, както загатна, се учудвала на един откъс от неговия послепис. Изкушавам се и в този момент да изтъквам „ противоречивия ” текст, само че дано не плащаме дан на модата и на сензациите. Пък и изведен от цялостния подтекст, той може в действителност да смущава, само че другояче е напълно на мястото си. И не внушава нищо повече с изключение на визията на един стихотворец за неговия другар по перо и изразеното му откровено съпричастие. Един глас на съвестта, в случай че щете, на общата ни съвест, осъзнала личното си изтощение. Още повече откакто и самият Жеков в диалог показа, че е подготвен да се откаже от тия фрази в името на крайната цел – книгата да види бял свят. Тодорка Николова обаче единствено му дала обещание да се срещнат и…толкова.
Темата за неуместната книга стана настояща и в дните на Иван-Николовата шестдесетгодишнина. За жал, както разбрах, и тогава властимащите нямали „ никаква опция “ да я издадат. Те не подкрепиха дори издаването на квалифицирания от поета Петър Василев юбилеен вестник, за който с изключение на всичко останало, свои мемоари изпратиха писатели от цялата страна, другари на Иван Николов! А другояче, на думи, всички в Кметството се прекланяха пред паметта му.
Впрочем и без водевилната респект на локалните админи сривът на духовността в нашия град към този момент беше блестящо изразен. И сигурно предстоеше още да се задълбочава.
Но и Иван Николов не беше пристигнал в Хасково само по своя воля. И не съм сигурен до каква степен е бил благополучен с назначението си за основен редактор на тукашния сборник „ Юг “. Макар намерено да не го е показвал. Самият факт, че не заживя в Хасково, а пътуваше от Пловдив го удостоверява.
При това той несъмнено е знаел какъв брой сериозна е била съпротивата против неговото предопределение от страна на виновните фактори в София. Написа ми за това Николай Христозов и в писмото си показа, че единствено общите им старания със Слав Хр. Караславов- единият партиен секретар на Съюз на българските писатели, а другият основен секретар, са можели да я преодолеят. В името на бъдещия хасковски сборник и с цел да опазят въпреки всичко достолепието на поета. А не на последно място и поради „ спокойствието “ на тези, които са били срещу възможното определяне на Иван Николов в столицата, откакто оставането му в Пловдив за локалната върхушка към този момент е било недокрай задоволително.
Впрочем нещо сходно се случи пред очите ми и в Хасково още в първите месеци след 1989-та, когато без необикновен звук и себеизтъкване за разлика от други, поетът Иван Николов „ замрази “ участието си в Българска комунистическа партия. Помня по какъв начин на няколко пъти той особено пристигаше от Пловдив за авансово уговорена среща на високо управническо равнище и още веднъж трябваше да си отпътува, защото съответният партиен „ фактор “ се оказваше или прекомерно ангажиран или оправданието беше, че му се е наложило по неотложност да отсъства! Удивително е по какъв начин всичко това е разказано по неподражаемия Иван-Николовски метод в „ През зъби “ и „ Големият дребен човек “.
Всичко това поетът го е бил претърпял и по-рано, та доста добре познаваше подмолните ходове на властта, която е
„ отмъстителна като камила “
Тогава пристигна ред и на интригата към гибелта му, настъпила минути след следващото му потегляне от редакцията на път за автогарата.
„ Иван Николов издъхна в ръцете ми “-твърдеше някогашният следовател Иван Жеков, инцидентно оказал се край него преди сърцето на поета да се взриви от „ последната метафора “. Какво друго можеше да се чака в духа на настъпващия безпорядък и повсеместната мимикрия. Но тогава още насладата от новото време и пробудените очаквания пречеха да се вникне по-ясно в протичащото се към нас. Днес пък към този момент е безнадеждно късно…
И ето, нелепата орис на оня бивш несбъднат ръкопис и на издадения преди година от „ Литературен конгрес “ настоящ алманах „ Солта на пейзажа “, мимикрирал под новото си заглавие, с нов издателски знак и прередактиран послепис, също свидетелства за някаква мъчно обяснима двоякост.
От кого, по какъв начин и по кое време е издадена тази забележителна книга несъмнено не е толкоз значимо. По-важно е да се каже и да се повтори, че поезията, прозаичните текстове и преводите на Иван Николов, определени от Маргарит Жеков, в действителност си коства да бъдат прочетени и осмислени. За да не остане и капчица подозрение у никого за мирогледа, за качествата и цената на поета Иван Николов, за това, че „ Иван беше точно огромен и това занапред ще се разбере ”. Цитирам поетесата Станка Пенчева.
А от себе си мога да прибавя, че ще го разбере и още в този момент всеки, стига да откри и да прочете „ Солта на пейзажа “ -вече от дълго време издадената посмъртна книга на Иван Николов, която без никаква забележима причина, към момента си остава „ скрита “, неуместна и публично непредставена на вниманието на публиката. „ Неудобна “ в този смисъл ще се окаже и моята „ критика “ може би…
*НИКОЛОВ, Иван. Солта на пейзажа. Избрани стихотворения, поеми, размишления, писмовни фрагменти и стихотворни преводи. Съставител Маргарит Жеков. Издателство “Литературен конгрес “.
София, 2022,184 с.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ