Д-р Неделя Щонова направи разтърсваш разказ за лекар, който, за

Д-р Неделя Щонова направи разтърсваш роман за доктор, който, с цел да може да се оправя със напрежението в специалността, му се постанова да се дрогира. Ето какво споделия тя във фейсбук:

Устойчивост в бяло

Прибрах се от болничното заведение късно. Животът е това... редица дребни драми, които не избират времето си. Влизам, оставям чантата на стола, откопчавам якето. Чувствам по какъв начин умората се врязва с костите ми. Обгръща ме като вятър, който идва от далечни земи. А зная, че би трябвало да пиша. Книгата ми ме чака.

Всяка заран си върша лист със задания - сред 11 и 17.

80% би трябвало да бъдат изпълнени. Това е закон. Няма значение дали съм изтощена, гладна, разочарована. Днес се пада да пиша за съня.

Колко е значим, какъв брой е основополагащ, какъв брой е заветен.

Пиша. Текстът се лее. Става превъзходен. Часът е съвсем четири сутринта, а аз - неврологът, който проповядва смисъла на положителния сън заставам будна и работя.

Каква подигравка.

Но има и друга.

Днес разбрах. За сътрудник. Лекар. Изключително добър. Спасил хиляди животи. Разбрах, че се дрогира. Онемях. Никога ме съм предполагала. Отидох при него, открих го, видях го, почувствах го:

- Знаеш... че това убива?!

Той ме погледна. Очите му бяха море от мрак и светлина... надълбоко в тях имаше нещо, което не може да бъде посочено. Димът от цигарата му се плъзна сред нас, като път, по който няма връщане.

- Знаеш ли... междинното ми време за сериозно решение е под 30 секунди? - сподели той, гласът му беше муден и неминуем. - Тези секунди дефинират всичко... дали индивидът ще живее, дали ще почине, дали ще се инвалидизира. И такива 30 секунди... имам по доста дневно. Сещаш ли се...?!

Сещах се. Мълча, тъй като знам, че е истина.

- Чувам последните думи на толкоз хора. Чувам ги и ги нося със себе си. Всяка стъпка е тежка. Адреналинът е опиат. Той те владее. Отговорността пред околните на умрелия... също...

Не зная какво да кажа. Няма думи.

- Ти го разбираш... Сълзи. Болка. Безсилие. Отговорност. Времето за сън е разкош. Не съм ял. Днес обаче спасих една бременна жена и нейното дете. Това е всичко, което ми остава!

Тишина.

- Трябва ми опиоид, с цел да оставам жив. Ако не го взема, ще се изгубя. Трябва да изключа, да релаксирам. Иначе обезумявам.

- Няма ли различен метод?

Погледът му угасна.

- Жена ми ме напусна... не устоя все да не присъствам. Отдавна няма различен метод. Знаеш... процентът самоубийства, пристрастявания към опиати, алкохолизъм, разводи... при нас са повече от два пъти по-високи спрямо другите хора... несъмнено... мелатонин, ашваганда, жълт кантарион и магнезии... ще ми оказват помощ, а?!... Ти нали все си... преди медикаментите...?! Но медикаментите не лекуват всичко, нали.. доктор Щонова?!

Тишина.

Погледнах го.

Тялото му... лицето.. разказваха история на безсилие, която не може да се скрие. Нито можеше да се скрие насладата в очите му... тъй като през днешния ден той бе избавил една бременна жена и нейното бебе.

Часът е съвсем 4:00. В хладилника имам бутилка бяло вино, скъпо, Тоскана - Vernaccia di San Gimignano. На масата, кутия ореховки. Меки. Топящи се. Сладки. Разкошни.

Толкова съм изтощена. И надълбоко размислена. Мога да изпия бутилката. Да изям всичко. Мога да изям цялата кутия с ореховки. Да притъпя болката. Преумората. Да изгладя ръбовете на деня.

Но не го върша. Никога не го върша. Страхувам се. Винаги извънредно съм се страхувала от пагубните дългосточните последствия на краткотрайните, моментни сласти.

Наливам си единствено половин чаша, с доста лед. Жажда съм. Взимам една ореховка. И стартирам да пиша.

За съня. За устойчивостта.

За тези, които се чупят, с цел да избавят другите.

И за тези, които отхвърлят да се счупят.

Господи, тази тематика ме вълнува безпределно. Как лекарите, тези, които се учат да лекуват рани и да избавят животи, постоянно се унищожават, до момента в който се пробват да избавят другите. Преди месец един прелестен доктор направи инфаркт... тъй като стресът в незабавното му пристигна прекалено много.

А и освен лекарите, в действителност доста хора вършат същото.

Искаш да окажеш помощ, да бъдеш потребен... Да разтваряш душата си за света и да раздаваш своето най-хубаво в името на другите... и въпреки всичко някак да съхраниш целостта си?! Това е елементарно да се каже, само че, от време на време, безусловно невероятно да се реализира.

И идва миг на въпроса - по какъв начин да балансираме сред себе си и всички тези, които търсят частичка от нас?

Как да не се губим и поболяваме в устрема да бъдем потребни?

Балансът, това неуловимо положение, което множеството търсят, само че малко на брой откриват, е в действителност най-голямо изкуство. Да умееш да дариш и да останеш себе си, да се отдадеш безусловно... само че и да се съхраниш по едно и също време...

А дали въобще това е допустимо? Как мислите?

Може би най-голямото изкуство в живота е да разбираме по кое време да се отдаваме и по кое време да се отдръпваме с благородна сдържаност...

... и в този изискан синхрон да откриваме най-чистата форма на себеотдаване.