Недоверието между Държава и Гражданин навлиза във все по-дълбоката тиня на безизходицата
Д-р Любомир Канов
Държавата в никакъв случай не е вярвала на българите и назад — те в никакъв случай не са ѝ вярвали. При социализма ставаше дума за взаимно надхитряне, за превземки, взаимни неистини, подправен възторг, лозунги за добруването на “човека ”, подправени апели към “всенароден ударен труд ”, петилетки и ярко бъдеще.
Реалността беше противоположна
Взаимното съмнение, граничещо с злост и ненавист продължи, изключително откакто страната вместо да бъде призната като всенародна и обща вяра за независимост, народна власт и разцвет през 1989 г, се мафиотизира, оправдава репресивните си органи трансформирайки ги в притежатели на заграбено национално благосъстояние и в милионери съюзени с криминалитета.
Недоверието към Държавата има исторически корени в многовековната липса на лична такава и в спотаеното чувство за неприязън към друговерска армия, език, администрация и данъчно облагане. Връзката сред народ и страна е била скъсана епохи наред и не е известно дали и в средновековната българска страна слабата, неорганизирана опозиция против завоевателя, не се е дължала на неприятно ръководство от тогавашната национална страна.
Подемът след началото на Третата Българска Държава е бил извънреден и свръхестествен и доста тъпо, че е бил не след дълго потънал в безумни политически решения и произшествия с големи жертви, загуби на територии, репарации и унижения, войнишки въстания, болшевишки метежи, помръкване на националните идеали, политически неточности и финално завършен от окупацията на Съветската Империя на 9.9.1944.
Сегашната многодишна фаза на взаимно съмнение сред Държава и Гражданин в България, навлиза във
все по-дълбоката кал на безизходицата
Тя се усеща в отхвърли от гласоподаване, в цялостното съмнение към парламент, държавно управление и политически престижи. Всъщност, към всевъзможни престижи и даже всеобщо у нашите сънародници един към различен.
При такова разцепление и то провъзгласено със вдигнат като “Рот фронт ” пестник от Държавния Глава Румен Радев, вместо да води нацията напред към Европа я срутва към Евразия и към едноличното му ръководство.
Нашият народ е доста лъган и травматизиран от лъжливи обещания на демагози. Всяка, даже най-дребната неистина от страна на Държавата, го прави съвсем параноиден, ядосан и безверен в нищо. Като резултат той се затваря в себе си, отдръпва се в политическа резигнация и псувайки, отхвърля да взе участие в политическия развой. Той не има вяра в каквито и да било бюлетини и форми на гласоподаване, само че в същото време се доверява на следващите месиански обещания заради възприятие на беззащитност и заради загуба на податливост да мисли със личната си глава. Той упреква за всичко Държавата, само че изисква все пак, тя да носи неговите отговорности. Очаква от нея тя да се грижи за него, а я ненавижда и не желае да способства в нейното създаване. Презира обществено своята страна ( “няма такава страна! ”), не взе участие в нейното поддържане, непорочност или грижа за природата ѝ.
Това не може да продължи другояче, с изключение на като
цялостен народен неуспех
А той може да се предотврати единствено в случай че сериозен брой от българите стартират да се държат и мислят по друг метод. Мненията им за еврото, Русия, Украйна, за “хамериканците ”, както и броят на последователите на маргинали като Копейкин, Янев, Слави и прочие не вещае нищо положително.
Моята вяра е, че въпреки всичко поколенията се сменят с нови неувредени от предишното хора.
Ще помогне ненапълно и неуспеха на Путинската Империя на Злото.
Дай Боже!
Държавата в никакъв случай не е вярвала на българите и назад — те в никакъв случай не са ѝ вярвали. При социализма ставаше дума за взаимно надхитряне, за превземки, взаимни неистини, подправен възторг, лозунги за добруването на “човека ”, подправени апели към “всенароден ударен труд ”, петилетки и ярко бъдеще.
Реалността беше противоположна
Взаимното съмнение, граничещо с злост и ненавист продължи, изключително откакто страната вместо да бъде призната като всенародна и обща вяра за независимост, народна власт и разцвет през 1989 г, се мафиотизира, оправдава репресивните си органи трансформирайки ги в притежатели на заграбено национално благосъстояние и в милионери съюзени с криминалитета.
Недоверието към Държавата има исторически корени в многовековната липса на лична такава и в спотаеното чувство за неприязън към друговерска армия, език, администрация и данъчно облагане. Връзката сред народ и страна е била скъсана епохи наред и не е известно дали и в средновековната българска страна слабата, неорганизирана опозиция против завоевателя, не се е дължала на неприятно ръководство от тогавашната национална страна.
Подемът след началото на Третата Българска Държава е бил извънреден и свръхестествен и доста тъпо, че е бил не след дълго потънал в безумни политически решения и произшествия с големи жертви, загуби на територии, репарации и унижения, войнишки въстания, болшевишки метежи, помръкване на националните идеали, политически неточности и финално завършен от окупацията на Съветската Империя на 9.9.1944.
Сегашната многодишна фаза на взаимно съмнение сред Държава и Гражданин в България, навлиза във
все по-дълбоката кал на безизходицата
Тя се усеща в отхвърли от гласоподаване, в цялостното съмнение към парламент, държавно управление и политически престижи. Всъщност, към всевъзможни престижи и даже всеобщо у нашите сънародници един към различен.
При такова разцепление и то провъзгласено със вдигнат като “Рот фронт ” пестник от Държавния Глава Румен Радев, вместо да води нацията напред към Европа я срутва към Евразия и към едноличното му ръководство.
Нашият народ е доста лъган и травматизиран от лъжливи обещания на демагози. Всяка, даже най-дребната неистина от страна на Държавата, го прави съвсем параноиден, ядосан и безверен в нищо. Като резултат той се затваря в себе си, отдръпва се в политическа резигнация и псувайки, отхвърля да взе участие в политическия развой. Той не има вяра в каквито и да било бюлетини и форми на гласоподаване, само че в същото време се доверява на следващите месиански обещания заради възприятие на беззащитност и заради загуба на податливост да мисли със личната си глава. Той упреква за всичко Държавата, само че изисква все пак, тя да носи неговите отговорности. Очаква от нея тя да се грижи за него, а я ненавижда и не желае да способства в нейното създаване. Презира обществено своята страна ( “няма такава страна! ”), не взе участие в нейното поддържане, непорочност или грижа за природата ѝ.
Това не може да продължи другояче, с изключение на като
цялостен народен неуспех
А той може да се предотврати единствено в случай че сериозен брой от българите стартират да се държат и мислят по друг метод. Мненията им за еврото, Русия, Украйна, за “хамериканците ”, както и броят на последователите на маргинали като Копейкин, Янев, Слави и прочие не вещае нищо положително.
Моята вяра е, че въпреки всичко поколенията се сменят с нови неувредени от предишното хора.
Ще помогне ненапълно и неуспеха на Путинската Империя на Злото.
Дай Боже!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ