Д-р Любомир Канов* Не съм политолог и не умея да

Д-р Любомир Канов*

Не съм политолог и не умея да пиша дълги и засукани текстове, ровещи се във византийските тънкости и междуличностните връзки в българската политика. Те имат дълга история обратно в предишното, с всичките метаморфози на политическите играчи и чудодейните им превъплъщения от една идеология в противоположната, без това да остави някаква диря в груповата памет на така наречен електорат. Има по-знаещи от мен и тази територия е тяхна, а също така, това им е главното занятие. Това което мога аз да кажа, по-скоро от психическа позиция, в този повратен за България миг на политически безпорядък, на гневни офанзиви по путинска линия целящ евразийски завой на външната политика, на активация на всички спящи и будни кафези и фактори на Петата кремълска колона, отпред с Президента и присъдружните му партии, е следното:

В България сега

се чува мощен под земята екот и ропот

на голямо голям брой от европейски, десни, консервативни, образовани, градски и продуктивни хора, които схващат или най-малко инстинктивно усещат, че страната е застрашена от регресия назад в някакъв недъгав режим по путинско сходство и отделяне от европейската ни траектория. Тези хора жадуват огромно, мощно, дясно политическо обединяване, което да спре тази разрушителна наклонност и да направи всичките неосъществени за 30 години до момента промени. Аз мисля, че всеки десен човек схваща кои са те, само че ще ги отбележа в резюме:

1. Лустрация и елиминиране от власт, публичен запас, медийно въздействие, наличие в правосъдната система, просветителната система, системата на сигурност и защита или управление на държавни институции на всички тези, загнездени от десетилетия след началото на “Прехода” фрагменти и техните наследници, от оповестената със закон за незаконна Комунистическа партия, Комсомола и репресивните органи отпред с Държавна сигурност и ГРУ, осъществявали политиката на гнет върху българското население 45 години.

2. Категорично отменяне на модела “социална”, “раздаваща”, “преразпределяща” или квазисоциалистическа страна, чиято единствена функционалност се свежда до това да толерира “своите”, да поражда обществена злоба, вместо разцвет и да основава корупция в точките, където се реализира “даването”. Смисленият модел на обществото е работлив капитализъм от меритократичен вид, изразен по най-верен метод от Васил Левски — Свобода и всекиму своето!

3. Ликвидиране на всички зависимости, московски агентури, газови и петролни връзки, съветски анклави на българска територия и непрестанен информативен и идеологически поток от хибридни източници, масажиращ в необразованите и зле осведомени мозъци примитивната проруска настройка, даже в изискванията на явна путинска експанзия против свободата на Украйна. Московията, би трябвало да бъде разобличена, с цялата истина за нейната роля в ориста на България и на Света в учебниците, медиите и политическите дейности на всички институции от българската страна, която е пълновръстен член на Европейски Съюз и НАТО. Освен това, всичките подправени и унизителни монументи, издигнати по време на руското владичество в възхвала на окупатора, наложително би трябвало да бъдат отстранени или преместени в музей на комунизма.

4. Всички държавни регулации, данъчната система и публичният контракт сред страната, бизнеса и обособеният субект, както и законодателството би трябвало да са на първо място в полза на работещите и спазващите закона жители, в интерес на тези, които основават националното благосъстояние, които изповядват нашите национални, фамилни и обичайни полезности, а не да насърчават тези, които разчитат на иззетият от страната непознат труд, вместо на своите старания.

5.Традицията в “либералното” правораздаване, което оневинява и нежно толерира причинителите на закононарушения, само че е безразлично към страданията на жертвите, би трябвало да бъде преобърната в интерес на обществото, а не в “грижа” за тези, които го унищожават.

Тези съществени положения за дясната визия за бъдещето на страната в идните смутни месеци на вероятни и евентуално безплодни избори и мъчителните опити за структуриране на политическата посока, в която да поеме страната, са според мен сериозно значими, наред с още много други, които не е нужно да се изброяват тук. Мисля, че хората с дясно мислене биха могли и сами да ги прибавят. Подземното предпочитание за дясно обединяване и за отпор против олевяването и завоя в посока Москва е на път да излезе на повърхността и да се излее в някаква форма, която би била безсмислена и неправилна, в случай че просто се трансформира в привечерна разходка по улиците с вувузел и в викове против постройките. Импулсът, който се заражда в дълбочина би трябвало

да получи израз като огромно дясно обединяване

на всички, които мислят сходно, само че в този момент са разграничени от партийни граници, егоистични упоритости и червени линии. Преодоляването на междуличностните вражди, разбирането, че прошката и смирението, въпреки и забравени, само че въпреки всичко остават християнски и български добродетели, схващането, че има по-високи национални цели от ината да бъде безусловно ”твоята” и да останеш ням за други причини, грижата за това, че България през днешния ден е уязвима, а левите са подготвени още веднъж да я срутен, както постоянно до момента са правили, прави императивно едно Голямо, Дясно Обединение.

Време е за пробуждане от дребнавите просташки кавги, злословието на всеки против всеки, лепенето на прякори и изобретяването на унизителни етикети. Когато един народ е злобен, той е несполучлив, безпаричен и неизбежно се проваля. Надявам се, че българите няма да се провалят. Надявам се!