Д-р Кръстьо Кръстев и критичният му текст Има ли у

Д-р Кръстьо Кръстев и сериозният му текст „ Има ли у нас публично мнение? ”, оповестен в сп. „ Мисъл ”, 1895 (със съкращения)

Има ли у нас обществено мнение? Често наистина думите публично мнение ни идват на езика, само че всеки път единствено с цел да пожалим, че самото нещо отсъствува в нашата страна. А тоя въпрос заслужава да бъде изучен по-внимателно и времето е, коства ми се, прекомерно удобно за това проучване...

Преди всичко, едно обикновено съпоставяне, с цел да покажем по какъв начин се мамим ний нормално по този въпрос. Най-примитивните, или, в случай че щете, най-дивите нации, имат публично мнение, - припомнете си да вземем за пример единствено за табу, тоя, може би, най-фрапантен знак на публично мнение. На другия завършек на лестницата, най-напредналите, или, в случай че желаете, най-цивилизованите нации, тоже имат публично мнение. Допустимо ли е - единствено ний, които стоим посред, да нямаме?

Не! Въпросът е единствено: какво е това публично мнение? Защото сравнението, което направихме, ни демонстрира, че не може да има подозрение за самото битие на публично мнение у нас, а само за формата, в която се демонстрира.

Какво е, на първо място, публично мнение?

Както самото наименование демонстрира, публично мнение в действителност не е друго нищо, с изключение на мнението на обществото. Следователно публичното мнение ще бъде такова, каквото бъде обществото. Но самото общество какво е! Това не е така елементарно да се каже. Има нации, в които тоя въпрос не съществува: у дивата орда обществото е цялост от индивидуумите, които образуват ордата, въпреки и тук в действителност да би трябвало да разграничаваме обществото на мъжете от обществото на дамите. Но за други нации въпросът извънредно се усложнява. Кой е представител на публичното мнение в Германия да вземем за пример: колибите ли, или фабриките, служителите ли, или търговците, учителите ли, или офицерите, протестантите ли, или католиците, жителите от крайбрежията на Елба, или на Рейн? - все въпроси, които огромната аудитория не си задава, само че на които въпреки всичко би трябвало да отговорим. А за тая цел би трябвало да хвърлим един незадълбочен взор върху политическото развиване на человечеството.

В първобитното положение на обществото, общественото мнение е суверенно и заменява позитивните закони. В тях е осъществен мечтаният блян на анархистите с тая основна разлика в действителност, че в дивото племе самото публично мнение е плебей на традицията, когато в анархистическата страна то ще почива върху познанието на естествените закони. У негъра, у индианеца, у полинеза, няма писан закон. Но това не ще каже, че у тях няма напълно никакви закони, както мислят нормално. Именно публичното мнение, представител на традицията, постанова пазенето на закона. Главатарят може да тиранизира своите жители единствено в случай че почита традицията, по този начин, както тя се пояснява от публичното мнение. Той може да прави най-ужасните жестокости, додето публичното мнение ги сматря за законни; само че той не може безвредно да прави най-малката несправедливост, когато публичното мнение я смята за непозволена. В това положение на обществото публичното мнение е просто в същата степен, както е елементарен и народът: всички са равни, с изключение на главатаря, с дребните ония разлики, които води подире си естественото, физическо или интелектуално, неравноправие сред хората. И колкото обществото е просто, толкоз повече власт имат неговите присъди, защото не повдигат спор, нито затова митинги.

***

Ами у нас???

Да предположим невъзможното, че на следващия ден българският народ ще избере едно неподкупно национално заседание и че това национално заседание ще впише в конституцията параграфите: запретено е на министрите да лъжат: наказване - 10 година затвор; запретено е на министрите да нарушават законите: наказване - затвор доживот. Ще ли възпре това най-малко една неистина, най-малко едно безвластие? Не! Твърде е за поверие, в противен случай, че туй ще накара министрите да умножат лъжите и беззаконията, с цел да скрият осъществените. Но да имаше едно публично мнение, което споделя на нашите министри: излъжи единствено веднъж, извърши най-малкото безвластие и всеки ще те сочи с пръст на улицата, и няма един почтен човек да ти подаде ръка, а твоите деца ще носят леке на челата си даже до второ и трето коляно, и вий ще видите, какви ангели ще имаме за министри!...

Англия няма писана конституция. Но тя има нещо по-добро: чувство на дълг в сърцата на всичките свои деца, това възприятие, което е предиздвикало елементарния моряк да разбере своя адмирал, когато той пред очите на гибелта е отправял към своята флота тая елементарна и привидно студена разгласа: Англия чака от всяко свое чадо да извърши своята служба!

***

Всеки народ се развива под двойното въздействие на наследените от прадедите особености и на средата, в която живее.

До Освобождението нашият народ образуваше, с дребни изключения, една бедна и елементарна маса, която не можеше да има друго публично мнение, с изключение на това, което й бе обещано директно от изискванията, в които вегетираше. Тия условия имаха едно съвсем естествено следствие за публичната морал. Поставено под едно ръководство като турското, единственото публично мнение, което можеше да се образува по отношение на политиката, не можеше да има друго с изключение на чисто негативен характер; точно неефикасно и дори рисково бе да се занимава човек с публичните работи и изключително да недоволства или единствено да се удивява на безбройните злоупотребления, вършени от служителите. Впрочем под турското робство българинът не взимаше никакво присъединяване в общото ръководство, или, в случай че взимаше, то нормално със своите най-лоши детайли. Администрацията беше нещо непознато за него. Той виждаше в нея страшна разруха и естествено се приучи да смята тая разруха като неизбежна в политическата администрация. Нему се е втълпила в главата тая концепция и през днешния ден той гледа на българската администрация по този начин, както е гледал на турската. Оттам произтича това, дето през днешния ден публичното мнение умерено гледа и на най-големите безстидства, вършени от управляващите, и въпреки това - сматря за неуместно донкихотство всяка доблестна съпротива срещу държавните своеволия.

Нека към това прибавим, че, по злополучие, по този начин наречената интелигенция не прави нищо, - и за дълго време не ще може нищо да направи - за филтриране на публичните нрави. Па и тя сама в действителност образува най-болната точка на нашия обществен живот. Това обаче е напълно естествено. Нашата страна, основана на другия ден след Руско-турската война, се нуждаеше от една администрация. По едни или по други аргументи, които би било прекомерно дълго да посрамвам тука, тая администрация скоро стана изключително комплицирана и многочислена. Но за тая администрация не съществуваше никакъв квалифициран личен състав, нито дори някакъв клас от популацията, из който да би могло да се рекрутира елементарно тоя личен състав. Трябваше впрочем да се импровизира, както и самата страна. Всички, които знаеха почти да четат и да пишат, се нахвърлиха на чиновничество, като на някоя лесна плячка. Най-жестока битка за места начена да се води нескрито, а още повече в тъмнината, по канцелариите.

В народа се извърши едно гибелно разединение. От една страна стои една по този начин наречена интелигенция, която живее от кървавия пот на елементарния народ; от друга - грамадната работлива и бедна маса, която съвсем по никакъв начин не се любува от благодеянията на националната самостоятелност. Бърже се образуваха две съсловия, с темперамент и ползи напълно разнообразни, от които нито едната, нито другата не може да има едно потребно за страната публично мнение.

От една страна - работната маса, селяни, дребни занаятчии или търговци, маса работлива, економна, скромна, елементарна, само че и бедна и невежествена. Тая класа има в действителност своето публично мнение. Но това мнение няма никаква значимост за целокупния публичен живот на страната. Тая маса биде ненадейно извикана за самостоятелен народен живот, без да е била ни минимум приготвена за тая велика и сложна задача. Тя се интересува единствено за своята църква, донейде и за своето учебно заведение и община, - а вий желаете от нея да се занимава с ползите на една страна от 100,000 кв. километра и на едно тримилионно население. Това не й е допустимо. Тя се губи в нашата прелестна конституция и в нашите хубави закони и става жертва на една претенциозна администрация и на безсъвестни пропагандатори.

Срещу тая безпомощна маса стои един административен личен състав, мързелив, разсипнически, придирчив и луксозен. Блянът на всеки юноша, който има нужните средства или разполага с задоволителна защита, е да постъпи на някоя административна работа, да прекарва там приятни дни, без да се труди и без непрекъснати материални грижи. Тая администрация няма сама по себе никаква морална мощност. Самото й вербуване е неприятно, а в резултат на неочакваното изникване на страната, тя е плебей на още по-лоши навици. Никой служител, бил той писар или министър, не е обезпечен за утрешния ден. Днеска писар, на следващия ден той може да бъде шеф на поделение, с цел да бъде на третия ден изхвърлен на пътя и на четвъртия да се разсъни може би като министър. Никакво почитание към извоюваните права. Всяка година се вършат закони, с цел да се унищожат на следующата и т.н, и така нататък Неизбежното разследване от туй е, че оная класа, която би могла, със своята относително по-голяма просветеност, да има едно потребно за страната публично мнение, е наказана от събитията да се занимава единствено със своите най-близки персонални ползи. При тия условия, не се колебаем да го изречем, е берекет, дето тя няма обществено мнение.

Де би могло, затова, след всичко казано, да има у нас едно публично мнение?

Да се сложи тоя въпрос, ще рече да се позволи. У нас няма и за дълго време още не може да има публично мнение.

Толкова по-свята е за всеки откровен родолюбец, за всеки почтен жител, длъжността да не гледа с кръстосани ръце, като въздържан фен, на вървежа на публичните работи! Ако, за злополучие, у нас няма едно публично мнение, каквото трябваше да има, наша служба е да работим всички, всеки съгласно своите сили, за да го създадем.

Искаме ли впрочем да работим откровено за напредването на нашия народ, има единствено едно-единствено средство за реализиране на тая цел: това средство е да работим с всичките си сили за развиването на едно същинско публично мнение. Общественото мнение е най-хубавата от всичките вероятни конституции, то е единствената фактически добра конституция, защото тя е едничката, която не може да се нарушава. Общественото мнение е всемогъщо. То постанова волята си на държавните управления, то ги моделира по собствен облик и сходство като восък, чупи ги като стъкло, щом се опитат да му се противят.

Да не ни отвръща никой, че и в доста други страни, дето има публично мнение, то отново не отстранява злоупотребленията. Да, само че единствено тъй като публичното мнение в тия страни не е още такова, каквото би трябвало да бъде. Ако в Русия цари деспотизмът и чиновнишкий разврат; в случай че ний пред един буен деспот сме треперали цели 8 години, то е било по тази причина, тъй като нашият народ, т.е. ний сами сме го желали, т.е. търпели. Дайте на съветския цар и на неговите чиновници, дайте на Стамболова британското публично мнение и вий ще видите, по какъв начин ще станат те всички демократични и почтени! Пренесете демократичната британска кралица с нейните най-хубави министри в България и вий ще видите по какъв начин скоро те ще се научат да ръководят по своето вътрешно разбиране и да гасят свещите! Дайте на най-безкористния човек безспорна власт и той ще я злоупотреби. Поставете един най-користолюбив човек измежду едно почтено общество, и той или ще постъпва най-честно, или ще изчезне в един ден.

И така, единствено контролът, или по-добре страхът от контрола, може да ни избави от едно морално съсипване. Но под думата надзор аз не разбирам тука оня малоумен надзор, който ни е така добре прочут и който състои в управление един служител от други, тоест вълка от тигъра! Този надзор би трябвало да бъде надзор на всички. Тежко и горко на оня народ, който гледа с кръстосани ръце безсъвестните каузи на ония, на които той заплаща със своя кървясъл пот, с цел да му вардят ползите: той ще бъде тъпкан с крайници и той заслужава да бъде тъпкан. Колко е вярна французката сентенция, повторена за наша сметка преди година, от едно високопоставено лице: Chaque peuple n’a que le gouvernement qu’il mérite. ( " Всеки народ има такова държавно управление, каквото заслужава ".)

Източник: 
Снимка: Портретна фотография на българския книжовен критик и писател Кръстьо Кръстев (1866 ~ 1919)