При Бай Тошо нямаше престъпления....
© LostBulgaria Андрей Янкулов е прокурор в Софийската градска прокуратура. През 2014 година е длъжностен зам.-министър на вътрешните работи, а от края на 2014 година до февруари 2016 година е зам.-министър на правораздаването, където дава отговор за местата за отнемане от независимост. Работата му в тази сфера е високо ценена от Съвета на Европа. Публикуваме негов коментар във facebook. Заглавието е на редакцията.
В всеобщото модерно схващане престъпност през комунизма като че съвсем е нямало, а сигурността, в която живеели хората, била едно от огромните преимущества на " това време ", поради която човек е бил податлив да преглътне лишението от тази или онази самостоятелна независимост. Прилаганото смъртно наказване, от което безразсъдно сме се отказали, пипащите крепко институции и прочие, се грижели добре за отбраната на елементарния човек от нарушителите, пък въпреки и всичко в страната напълно да не е било каквото е трябвало да бъде.
Обратно, в днешно време усещаме, че престъпността е не просто с покъртителни размери, само че и пораства лавинообразно. Ежедневно ставаме очевидци на брутални закононарушения, кое от кое по-страшни и " без аналог " до идващото още по-зловещо.
Абонирайте се за Капитал Получавате цялостен достъп до всички публикации и целия списък Какво обаче споделят обективните цифри, а не персоналните опит и чувство? Ако съпоставим данните от 80-те и настоящето десетилетие (чувствителна разлика няма, която и година да се избере) за най-същественото - загубата на живот:
През 1985г. умишлените убийства в България са 2.1 на 100 000 души (данни от изследване за престъпността на Центъра за проучване на демокрацията), през 2016г. - 1.8 на 100 000 души (Евростат). През 1985г. починалите при ПТП са 1113 (МВР), през 2016г. - 708 (пак МВР).
Безпристрастният прочит на наличните данни за престъпността в България за последните към 30 години демонстрира, че положението към днешна дата, след маркирания пик през 90-те години на предишния век, се е върнало до сходно с това през 80-те.
Кое тогава изяснява разликата в публичните настройки?
Едно нещо е доста друго в средата в този момент спрямо преди 30 години - достъпът до информация за осъществяваните закононарушения.
Всяко тежко закононарушение в днешно време се отразява като първа вест в масмедиите. Със обществените медии пък навлезе различен феномен - дават не просто опция на потребителите си (на процедура дейните хора) да споделят между тях за всяко публично значимо закононарушение, само че и да трансфорат в публично значима някоя преживелица, която ги е засегнала персонално. Да си представим по кое време различен път в историята дребно сборичкване на улицата, приключило с оцапан с кръв нос или няколко драскотини, би могло да бъде значима тематика, която да вълнува забележителен % от хората за нескончаем интервал от време и от която да се генерализира за полезности, народопсихология и прочие
Точно противоположното е било в сравнявания интервал. Почти никаква всеобщо популяризирана информация, изключително пък за тежки закононарушения. Каквито случаи е имало доста, само че в никакъв случай не са необятно оповестявани, а камо ли с всяка смразяваща детайлност - съвсем изцяло незнайни са документални свидетелства за всеобщи убийства, да вземем за пример в армията от отбиващи постоянната военна работа. В книгата си " Моят живот " дългогодишният шеф на пандизите в Пазарджик и София Ангел Топкаров разказва няколко случая на точно такива всеобщи убийства, както и доста други истории за жестоки закононарушения, които биха се сторили на съвременниците му като художествена литература, тъй като не са живели всекидневно с тези разкази.
Личните опит и чувства на хората биха отхвърлили всяко такова изказване като лъжа: " аз или околните ми не сме виждали или знаели за сходни неща, т.е. не са се случвали ". А през днешния ден " аз виждам непрекъснато сходни неща, т.е. случват се ".
Не би трябвало да се подминава с лека ръка и различен мит - за съществуването на директна връзка сред тежестта на налаганите санкции и намаляването на престъпността при равни други условия. Огромен % от хората биха отхвърлили като неолиберална химера самото подлагане на подозрение на това изказване, просто тъй като им се коства необикновено. Но обстоятелствата споделят, че през 80-те, в съпоставяне със настоящето десетилетие, са се налагали доста по-тежки санкции, в това число и смъртното, само че това по никакъв метод не подхожда на по-малко тежки насилствени закононарушения, спрямо днешно време, когато наказателната политика е сензитивно либерализирана. А с огромна степен на сигурност може да се твърди, че броят на пандизчии, отвеян към общия брой на популацията, е бил най-малко два пъти по-висок, в сравнение с е в този момент.
Изследването на факторите, които въздействат върху равнищата на престъпност, без подозрение е една от най-сложните задания в обществените науки, напълно не всичко е толкоз ясно, колкото наподобява на пръв взор.
Така че, малко повече сериозно отношение към популисткото предложение на лесни решения за комплицирани, изначално даже не напълно дефинирани, проблеми, никак не би навредило.
В всеобщото модерно схващане престъпност през комунизма като че съвсем е нямало, а сигурността, в която живеели хората, била едно от огромните преимущества на " това време ", поради която човек е бил податлив да преглътне лишението от тази или онази самостоятелна независимост. Прилаганото смъртно наказване, от което безразсъдно сме се отказали, пипащите крепко институции и прочие, се грижели добре за отбраната на елементарния човек от нарушителите, пък въпреки и всичко в страната напълно да не е било каквото е трябвало да бъде.
Обратно, в днешно време усещаме, че престъпността е не просто с покъртителни размери, само че и пораства лавинообразно. Ежедневно ставаме очевидци на брутални закононарушения, кое от кое по-страшни и " без аналог " до идващото още по-зловещо.
Абонирайте се за Капитал Получавате цялостен достъп до всички публикации и целия списък Какво обаче споделят обективните цифри, а не персоналните опит и чувство? Ако съпоставим данните от 80-те и настоящето десетилетие (чувствителна разлика няма, която и година да се избере) за най-същественото - загубата на живот:
През 1985г. умишлените убийства в България са 2.1 на 100 000 души (данни от изследване за престъпността на Центъра за проучване на демокрацията), през 2016г. - 1.8 на 100 000 души (Евростат). През 1985г. починалите при ПТП са 1113 (МВР), през 2016г. - 708 (пак МВР).
Безпристрастният прочит на наличните данни за престъпността в България за последните към 30 години демонстрира, че положението към днешна дата, след маркирания пик през 90-те години на предишния век, се е върнало до сходно с това през 80-те.
Кое тогава изяснява разликата в публичните настройки?
Едно нещо е доста друго в средата в този момент спрямо преди 30 години - достъпът до информация за осъществяваните закононарушения.
Всяко тежко закононарушение в днешно време се отразява като първа вест в масмедиите. Със обществените медии пък навлезе различен феномен - дават не просто опция на потребителите си (на процедура дейните хора) да споделят между тях за всяко публично значимо закононарушение, само че и да трансфорат в публично значима някоя преживелица, която ги е засегнала персонално. Да си представим по кое време различен път в историята дребно сборичкване на улицата, приключило с оцапан с кръв нос или няколко драскотини, би могло да бъде значима тематика, която да вълнува забележителен % от хората за нескончаем интервал от време и от която да се генерализира за полезности, народопсихология и прочие
Точно противоположното е било в сравнявания интервал. Почти никаква всеобщо популяризирана информация, изключително пък за тежки закононарушения. Каквито случаи е имало доста, само че в никакъв случай не са необятно оповестявани, а камо ли с всяка смразяваща детайлност - съвсем изцяло незнайни са документални свидетелства за всеобщи убийства, да вземем за пример в армията от отбиващи постоянната военна работа. В книгата си " Моят живот " дългогодишният шеф на пандизите в Пазарджик и София Ангел Топкаров разказва няколко случая на точно такива всеобщи убийства, както и доста други истории за жестоки закононарушения, които биха се сторили на съвременниците му като художествена литература, тъй като не са живели всекидневно с тези разкази.
Личните опит и чувства на хората биха отхвърлили всяко такова изказване като лъжа: " аз или околните ми не сме виждали или знаели за сходни неща, т.е. не са се случвали ". А през днешния ден " аз виждам непрекъснато сходни неща, т.е. случват се ".
Не би трябвало да се подминава с лека ръка и различен мит - за съществуването на директна връзка сред тежестта на налаганите санкции и намаляването на престъпността при равни други условия. Огромен % от хората биха отхвърлили като неолиберална химера самото подлагане на подозрение на това изказване, просто тъй като им се коства необикновено. Но обстоятелствата споделят, че през 80-те, в съпоставяне със настоящето десетилетие, са се налагали доста по-тежки санкции, в това число и смъртното, само че това по никакъв метод не подхожда на по-малко тежки насилствени закононарушения, спрямо днешно време, когато наказателната политика е сензитивно либерализирана. А с огромна степен на сигурност може да се твърди, че броят на пандизчии, отвеян към общия брой на популацията, е бил най-малко два пъти по-висок, в сравнение с е в този момент.
Изследването на факторите, които въздействат върху равнищата на престъпност, без подозрение е една от най-сложните задания в обществените науки, напълно не всичко е толкоз ясно, колкото наподобява на пръв взор.
Така че, малко повече сериозно отношение към популисткото предложение на лесни решения за комплицирани, изначално даже не напълно дефинирани, проблеми, никак не би навредило.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ