(Congregation leaving the reformed church in nuenen, Vincent van Gogh,

(Congregation leaving the reformed church in nuenen, Vincent van Gogh, 1884-1885)

╫ Само Бог знае тайната на всеки човек

Преди да поеме по пътя на църковното служение, митрополит Николай приключва астрофизика в Харвард и в Масачузетския софтуерен институт, за прочут интервал работи като академик помощник на НАСА. През 1993 година става създател на първия Център по биоетика в Гърция. Споделяме част от полемиката на Месогейския митрополит Николай с група младежи, скептично настроени към вярата.

...

Съвременният човек е разкъсван в себе си – едно желае, друго прави. Вижда нещо положително по пътя си, само че го отблъсква, без да може да си изясни за какво. В себе си чувствам като че ли е зейнала някаква черна дупка. В епохата на властващ рационализъм, в която живеем, са ни по-близки понятията от сферата на логиката на психиката (например възприятието за вина), в сравнение с от сферата на православния нравствен опит (например смирението). При тези условия наподобява изключително мъчно човек да се съкруши вътрешно и да се покае. Как може да се заличи чувството за тази черна дупка?

Митрополит Николай: Добре е да се научим да усещаме наслада от това да си финален, да си най-после. Това е най-хубавата и дълбока наслада. Тя носи печата на любовта и най-много на свободата. Това е достоверното примирение и няма никаква връзка с триумфа на оня, който е станал първи в нещо.

Веднъж попитах един протестантски свещеник кое е най-хубавото място в парадайса и той автоматизирано ми отговори: „ Близо до нашия Господ ”. Всъщност най-хубавото място в парадайса е мястото на последния. Не съществува по-чиста наслада от това да се наслаждаваш на славата на твоя брат като на твоя персонална популярност. Смиреният в никакъв случай не пада. Защото не може да падне оня, който се е сложил под всички останали. По-скоро по този начин изчезват черните дупки и вините, за които приказваш. Някак по този начин разбирам тайната на живота.

От предходните ни наши диалози с Вас разбрах, че най-голямата спънка е егоизмът, изключително откакто всичко към нас е устроено по този начин, че да го подхранва. Но това, което наричате примирение, елементарно би могло да бъде и беднотия, егоистично самобичуване като това на Ставрогин в „ Бесове ”, и по този начин човек да загуби чувството, че, макар личния си хал, продължава да бъде драгоценен в очите на Бога и е обичан от Него. Как човек може да разграничи и да вкуси същинското примирение от нарцистичното самобичуване?

М.Н. Егоистичното възприятие за виновност и другите неща, които ти разказа, са патологични придвижвания на егото. Смиреният има мир и се надява. Без вътрешна наслада, вяра и мир, не съществува примирение. Сега се намираме в скита на признателния бандит. Той имал в себе си вяра и по тази причина помолил за място в царството Божие. Ако беше презрян човек и се самобичуваше, нито той щеше да бъде в парадайса, нито ние щяхме да имаме манастир, отдаден на неговото име.

Има ли съответни духовни стадии, през които минава персоналният път към търсенето на Бога?

М.Н. Първо, търсенето на Бога не е цел. Целта е срещата с Бога. Неговото търсене е пътят. От друга страна, най-много Бог върви към нас, не толкоз ние към Него. Той се движи към нас посредством събития, благоприятни условия, хора, знамения и т. н. Ние чакаме срещата и просто бдим. Това, което би трябвало да вършим, е да чакаме и очите ни да бъдат необятно отворени, с цел да Го разпознаем. Срещата с Бога не е наше достижение, а отзоваване на Неговата берекет. Затова нейното опитно прекарване не е съпроводено с горделивост, а с още по-голямо примирение.

Подготовката за срещата стартира от нашите старания за ликвидиране, т.е. освобождение от пристрастеностите, съкрушаване на егоизма, обработване на добродетелите, подсилване на вярата, мир на помислите. След това идва просветлението на мозъка и най-после – единението и общението с Бога. Ние се подвизаваме за първото, другите неща са дело на Бога. Това е едно непрекъснато пътешестване, изпълнено с рухвания и ставания. Благословено пътешестване!

Въпросът ми е обвързван със самосъзнанието за нашето положение в това пътешестване. Тоест заниманието с това къде се намирам, до каква степен съм здрав духовно и до каква степен съм неверен.

М.Н. Разбрах те, само че това, което желая да кажа, е, че ние не се занимаваме нито със себе си, нито с другите. Човешката душа е загадка, която не сме способни да разбулим изцяло. Често в изповедта желаеме да проучваме надълбоко себе си пред духовника. Това е неточност. Също по този начин, незабавно щом духовникът си намерения, че изцяло ни познава, че сме му ясни, той губи познанието, което е придобил за нашата същина. Както и ние от момента, в който си помислим, че към този момент прелестно познаваме личния си вътрешен свят. Затова дублирам, че единствено Бог знае тайната на всеки човек. И Той я открива на Своите.

Това, от което имаме потребност в нашето пътешестване към Бога, е непоколебимо да държим смирено съзнанието си и възприятието на смирение. Трябва непрекъснато да копнеем за нашето единство с Христос и да се надяваме на Неговата благосклонност, смятайки всеки наш близък за брат. Именно това има поради св. Силуан Атонски с думите: „ Дръж мозъка си в пъкъла и не се отчайвай! ”. Как по-късно да се появи фанатизъм, безсърдечие или пренебрежителност?!

Казах Ви, че не желая да пребивавам, а Вие ми казахте да изпълвам с живот всеки момент от живота си. Какво значи това? Около себе си виждам несправедливост, заболявания, принуждение, в този момент и безработица, един свят, изпаднал в положение на цялостно безумство.

М.Н. Проблемът е, че гледаш към теб, а не в теб. Виновните са другите, изискванията на живот, политиците, светът, а не ние (така си мислим). Един съветски светец в пустинята – св. Серафим Саровски, споделя: „ Придобий кротичък дух и хиляди към тебе ще се спасят ”. Тук е решението. Затова ти споделих да дадеш живот на всеки твой момент живот. Света няма да го промениш. Себе си обаче можеш да промениш.

Откъде да почерпя тази наслада, с която да извърша всеки момент от живота си, откакто не виждам и диря от нея към себе си?

М.Н. И да видиш насладата към себе си, няма да можеш да почерпиш от нея, в случай че вътрешно не се промениш. Тази дискусия например, която водим ние с теб в този момент, би могла да отвори нови пътища и за теб, и за мен. Но тя би могла и да не даде отражение в нас. Нашите предубеждения, въздействия от близките, привички, придържане към съответни възгледи, прикрит нарцисизъм, може да ни заслепяват толкоз доста, че да не съумяваме да забележим истината и да се освободим. Трябва да открием смелостта на нашата независимост. Ще ти го кажа, макар че терминът може да те подразни: нужно е смирение. Не да бъдем откровени към другите, а да се осмелим да съзрем истината за самите себе си. И за това е нужно двояко примирение: смирението да съзрем нашето окаяно положение, и смирението да потърсим помощ.

Откъде да потърсим помощ? Къде е този, който може да поправи света? Не ми казвайте, че това е Бог! Той е направил света подобен, какъвто е!

М.Н. Естествено, че ще ти кажа Бог. Това дали Той е направил подобен света, дали може да го промени или за какво не го прави, това е различен въпрос Но това, което сигурно може да прави, е да ни помогне ние да се променим; не да ни промени принудително. Това Той няма да направи без единодушието на нашата воля. За да ни помогне, Той желае да Му се доверим, а това доверие се реализира посредством примирение, би трябвало да се смирим. Помисли малко и ще видиш това примирение какви сили освобождава в нас.

Нима не мога самичък? Защо да диря помощ?

М.Н. Това „ мога ” и „ самичък ” точно ни унищожава. Красиво е, че не съм самичък и се нуждая от помощ. Това основава общение. Ето за какво вярата желае примирение. Осъзнаването, че не можеш самичък, не е позор, а мощ.

Бихте ли ни дали образец за това по какъв начин, променяйки себе си, се трансформира и светът към нас?

М.Н. Вътрешната конфигурация трансформира цялостното пояснение на света. Ще ти дам образец от персоналния си опит. Занимавах се с теоретична астрофизика, не си падах по опитите и емпиричните наблюдения. Спадах към учените на мисълта, а не на сетивата. Един ден, мисля, че беше през ноември 1980 година, няколко мои другари, които правеха наблюдения в една огромна астрономическа станция на север от Бостън, в обсерваторията Хейстек, ме поканиха да прекарам една вечер с тях, и имах опция да видя с телескоп тези неща, които до тогава бях разглеждал единствено на доктрина. Имаше един огромен радиотелескоп с диаметър почти 41 м, с който наблюдавахме радиогалактика на разстояние 5,5 милиарда светлинни години.

Накрая към 5 ч. сутринта седнахме и дискутирахме. Разбрах какъв брой мощно нещо са сетивата и непосредственото наблюдаване. Затова ги попитах по какъв начин се усещат, преживявайки тази умелост като чаках да ми кажат нещо поразително, сходно на това, което аз претърпях. За огромна моя изненада, те ми дадоха отговор, че от време на време ги обзема полуда, различен път – отчаяние, а от време на време – даже и чувството, че животът не коства нищо. Всичко това, тъй като (според тях) живеем в една доста мрачна галактика с доста малко фотони – празна, гола, а ние сме извънредно дребни и трагично самотни в безкрайния космос.
Дойде и моят ред да приказвам. Моето чувство обаче бе тъкмо противоположното на тяхното – при наблюдението аз почувствах, че вселената е доста светла, макар че имаше малко фотони; че е доста топла, макар че нейната температура е толкоз ниска; че е изпълнена с естетика, хубост и мъдрост. Да, почувствах се дребен, незабележим, без това обаче да ме подразни, тъй като осъзнавах, че можех да съзра това великолепие и да му се насладя. Не се почувствах ни минимум уединен, откакто мъдростта и хубостта на вселената имаха живот и лице. Осмелих се и им го споделих. Те се разочароваха, попитаха ме дали съм религиозен. Аз им отговорих негативно. Те се объркаха. Но им споделих, че през онази вечер се изпълних с насладата на божественото наличие. Разговорът завърши.

Един и същи дразнител тях накара да потънат в безсмислието, а мен освободи и ме извърши със смисъл. Разликата беше в нас. Не бях по-добър от тях. Не. Но имах религия. Това ме накара да популяризира Бога, Който живееше в мен. Без вярата нямаше да мога нито да обясня, нито да схвана, нито да понеса този свят. Онази нощ и до момента дава живот на моя живот.

Ако е по този начин, тогава животът си коства. Ако съществува живот, желая да пребивавам!

Превод: Константин Константинов
Източник (със съкращения):
Картина: Congregation leaving the reformed church in nuenen, Vincent van Gogh, 1884-1885; chinaoilpaintinggallery