„CODA: Дете на глухи родители” (за кратко нататък ще го

„ CODA: Дете на глухи родители” (за малко нататък ще го назовавам просто CODA, което единствено по себе си е абревиатура точно от Child of Deaf Adults) споделя история, която сте гледали, чували и чели безчет пъти. Дори безчет безброй пъти. Допреди 7-8 години, когато щерка ми беше още при започване на тийнейджърството си, постоянно гледахме дружно сходни филми по Disney Channel – момиче или момче, което желае да стане певица/ певец/ артист и така нататък, само че е вътрешно несигурно, среща някакъв чалнат преподавател и се влюбва в някакво положително момче/момиче и най-после реализира фантазиите си, т.е. одобряват го в някаква школа или университет или известна тайфа и светът е пред него, тъй като има куража да следва фантазиите си и така нататък Тийнвариация на приказката за Пепеляшка. Това е и CODA. (В момента се сетих и за филм, който напълно не е дисниченъловски и също извънредно припомня CODA – „ Грозна като смъртта”/ Coyote ugly от 2000 година да вземем за пример, само че има и още доста, много). Тоест можем да кажем, че тази година Оскар статуетката за най-хубав филм бе извоюван от една изцяло шаблонизирана творба. Абсолютно факсимиле! Обаче аз си поплаках.Разбира се, дамите в действителност си плачат на всевъзможни филми, доста от тях даже на български (или най-малко по този начин твърдят). Лично аз не плача по този начин елементарно. CODA е факсимиле, обаче направено по онази към момента неразгадаема за нас нас формула, която поддържа клишето живо. Понеже – ще се съгласите – има ужасно доста филми с претенцията да са извънредно реформаторски като кинематографичен език и обръщение, които са просто мъртвородени и надали някой в миналото ще почувства нещо от до момента си с тях. Да придадеш плът и живот на положителната прастара скица – ето това в действителност го умеят и американците, и англичаните, доколкото те са мощно свързани в кинобизнеса.Оскар академията (или по тъкмо Американската кино академия) постоянно е била и очевидно към момента е по-скоро консервативна и постоянно е подкрепяла класическата кино форма, без опити, без опасности, със завладяваща история, с добре построен и разпрострат сюжет, с органични актьорски превъплъщения. Не си пада доста по екстравагантни или реформаторски сюжети, киноезик или актьорски осъществявания. От време на време, несъмнено, си разрешава да пристъпи оттатък тези рамки (последните сходни „ престъпления” бяха да вземем за пример миналогодишния победител „ Земя на номади” Клои Жао или пък „ Формата на водата” на Гийермо дел Торо отпреди няколко години, като и двата бяха доста по-артистични и необикновени), само че постоянно по-късно се връща назад към простотата, към чистата, човешка история, трагична или пък мелодраматична, към прочувствения роман. „ CODA” съставлява точно сходно завръщане.Руби Роуз (Емилия Джоунс) е тийнейджърка, в чието семейство всички са глухи – майка й (в ролята е незабравимата Марли Матлин от кино лентата „ Деца, забравени от Бога” от 1986 година, която тогава се трансформира в първата глуха актриса, спечелила „ Оскар”), татко й (Трой Коцур), брат й (Даниел Дюран), без самата нея. Руби е връзката на своите хора със света. Тя „ превежда” във всички вероятни случаи, даже и в леко неуместни такива (например когато на майка й и татко й им се постанова да вземем за пример да посетят доктор, обвързван с венерическа инфекция). Семейството си изкарва прехраната с лов на риба и Руби оказва помощ на татко си и брат си, само че огромната й фантазия е да пее. От тук нататък сюжетът се разплита в много предвидима посока. Камерата е деликатна, съвсем невидима и в нито един миг не си разрешава да надскочи елементарното, даже леко монотонно следене на персонажите. Същото се отнася и за монтажа. Малък, с нищо неосезаем филм. Обикновена история, делнична, леко поизносена даже, поизбеляла... И тъкмо тук се случва магията. Защото при цялата му елементарност и обикновеност, този филм е кондензиран с толкоз топлокръвно, прочувствено, дълбокочовешко, нежно обръщение. Дори бих споделила библейско, в смисъл – вехтозаветно, изначално, като че ли разбиращо се от единствено себе си. Библейско, споделям, освен поради символичното значение на рибата, обвързвано с християнството, само че и поради тематиката за фамилията и любовта в фамилията. Насъщната обич, без която в действителност не можем. Мисля си, че CODA завоюва не като поклон към Apple TV, каквито отзиви прочетох, не толкоз поради идеята на глухите хора, което и сама си го помислих, несъмнено, само че и поради това, че след две години пандемия, в която преживяхме същински смут – някои от заболяването и гибелта, други – от рестриктивните мерки, и в изискванията на врящи кипящи като пъклен котел новинарски излъчвания, филмът ни върна към най-простичките човешки истини, към това какво е да сме хора и да можем да обичаме. Толкова доста яд и ненавист и опълчване, насъбрани в човечеството и внезапно един филм, чист и транспарантен като чаша чиста бистра вода. Това е CODA – чаша вода. Нищо повече.Убедена съм, че Емилия Джоунс я чака удивително бъдеще. Тя е сърцето, пулсът на кино лентата, чистотата, диханието, усмивката му. Лекотата на актьорското й наличие е забележителна. Сцената, в която тя се пробва да изясни на учителя си за какво обича музиката и внезапно схваща, че не може да откри думи за това и, въпреки че и двамата са чуващи и говорещи, тя просто минава на езика на жестовете – оня, с който поддържа връзка със фамилията си! Изключително добре измислена, открита, вярна! Понякога една сцена дава смисъл на цялостен един филм. За мен тази сцена беше филмът. Човечеството има потребност, зверска потребност от катарзис. Да избухне в сълзи. Цялото човечество! CODA се пробва да го разплаче и при мен съумя. Опитайте и вие.