Свежо поточе мое, с бели камъчета и пееща вода, любима моя… ♥ Любовно от ЕКЗЮПЕРИ
„ Човекът е просто възел от връзки. И единствено връзките са значими за индивида. В нашите щастливи дни, ние вкусваме чудото на същинските човешки връзки – и в тях е нашата истина. ” & Антоан дьо Сент-ЕКЗЮПЕРИ
Седем сантиментални писма до обичаната му Натали Палей, 1942 година
Архивите са съхранили седем писма на Антоан дьо Сент-Екзюпери до Натали Палей – неустоимата хубавица, внучка на съветския император Александър II, муза и обичана на надарените Кокто и Ремарк. Романът й с създателя на „ Малкият принц ” е ослепителен, само че къс. Писателят казвал, че тя излъчва „ светлина от мляко и мед ”.
През април и май, 1942 година, Екзюпери пътува до Монреал по покана на канадския издател Бернар Валикет. Той се готви да изнесе лекция за присъединяване си във войната, отстоявайки и защитавайки от нападки своята обичана мисъл – нуждата, Франция да бъде обединена. Първоначалният проект да остане в Канада единствено два дни, е провален поради проблеми с визата му, което го принуждава да прекара съвсем половин година в Канада. Изнервен от опасения, че не желаят да го пуснат в Америка, той страда от пристъпи на холецистит, които лекува с беладона. В тази прекомерно неподходяща конюнктура, настанен в хотел „ Уинздор ”, Екзюпери написа своите влюбени писма до Натали. В тях сияе неговата чиста душа и не е мъчно за читателите да отгатнат, че „ Малкият принц ” е същински автопортрет. Принцът, който откровено обича своята далечна роза и живее насочен към нея.
♥ Първо писмо
Аз имам вяра в архангел Гавраил. Но, знаеш ли… той ми се яви в друг образ. И усетих – като че ли някой ме хвана за ръката. За пръв път от доста години, аз затворих очите си. Усетих покой в сърцето си. Вече не ми беше нужно да следа път.
Винаги, когато съм благополучен, затварям очи. Така се затварят портите на житниците. Препълнените житници. Ти за мен си плодороден самун.
Да, вероятно ще те нараня. Да, вероятно ти ще ме нараниш. Да, ние ще се изтезаваме. Но такава е човешката орис. Да посрещнем пролетта, значи да приемем и зимата. Да се открием един за различен – значи след това да страдаме в самотност. (колко са нелепи телефонните позвънявания, телеграми, завръщанията със самолети, хората се отучиха да живеят с чувството за присъствие). През XIII век, моряците бретонци нито за момент не се разделяли с обичаните си, нито са ги карали да чакат на брега. Те просто са били с тях. И аз, като не се опасявам да изпитам непоправима тъга, се предавам на насладата.
Блажена е идващата зима. И аз не я апелирам да ме избави от скръбта. Моля я, да ме избави от съня, който окова в мен любовта. Не желая повече равни дни, които не ми споделят нищо за сезоните, не желая безсмислено въртене на Земята, което не води при никого и от никого не води. Накарай ме да обичам. Стани за мен нужна като светлината.
Зная, какъв брой доста ограничавания има пред мен, зная, какъв брой постоянно се топвам в небитието, скръбта. Зная, какъв брой доста отговорности, спънки и несъгласия имам. Само несъвършенство. Но нищо, че в този момент всичко е в разпад. Ще има светлина, ще израсте дърво. Любима моя, толкоз от дълго време не съм произнасял такива думи. За мен те са сладки, като новогодишен подарък. Знаеш ли, през вчерашния ден вечерта се почувствах като черен служащ със сажди от предградията, който внезапно видя пред себе си полянка и бързей с бели камъчета. И аз затворих очи, с цел да задържа чудното привидение.
Свежо поточе мое, с бели камъчета и пееща вода, обичана моя…
Източник и фотоси:
