Човек на име УВЕ и любовта, облечена в думите на

„ Човек на име УВЕ ” и любовта, облечена в думите на Фредрик БАКМАН – споделено от едноименния му бестселър (Изд. Сиела)

(„ Човек на име Уве ”, © изд. Сиела)

♥ Тя в никакъв случай не попита по какъв начин е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.

♥ Той по този начин и не можа да разбере за какво тя избра него. Тя обичаше нереални неща като музика, книги и странни думи. Уве пък предпочиташе това, което може да допре. Харесваше отвертки или маслени филтри. Крачеше през живота, пъхнал надълбоко ръце в джобовете. Тя танцуваше.

♥ Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше потребност.

♥ Какви странни неща ти липсват, когато изгубиш някого. Дребни неща. Усмивки. Начинът, по който тя се обръща насън. Дори пребоядисването на стаята поради нея.

♥ От всичко, което най-вече му липсва от нея, това, което копнее да направи още веднъж, е да държи ръката й в своята. Тя свиваше показалеца си в дланта му, криеше го там. Когато го правеше, той усещаше, че на този свят няма нищо невероятно. От всичко това му липсва най-вече.

♥ Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща – споделяше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка заран се удивяваш, че нещата са твои, като че ли се страхуваш, че някой ненадейно ще се втурне вътре и ще изясни каква ужасна неточност е станала, че няма метод да живееш на това прелестно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, към този момент обичаш къщата не толкоз поради съвършенството й, а поради минусите. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш по какъв начин да накараш ключа да не заяжда, когато на открито е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, по какъв начин да отвориш вратата на дрешника, без да скърца. Това са дребните секрети, които трансформират дома ти в същински дом.

♥ Никога не беше чувал нещо толкоз необикновено като гласа ѝ. Тя говореше по този начин, като че ли бе на ръба да избухне в смях. Когато се кискаше, звукът приличаше на бълбукане на шампанско, в случай че шампанското може да се киска.

♥ Когато Уве се възмути, тя се усмихна, пое едрите му ръце в своите и ги целуна, изясни, че когато човек дава на различен човек, освен получателят е блажен. Също и оня, който дава.

♥ Тя обичаше да приказва, а Уве обичаше да си мълчи. Като си припомняше, Уве допусна, че таман това имат поради хората, когато споделят, че двама души са съвместими.

♥ Тя се усмихна, изясни, че обичала книгите повече от всичко и стартира да му споделя защо ставало въпрос в томчетата в скута ѝ. Уве осъзна, че желае да я слуша по какъв начин изяснява за нещата, които обича, до края на живота си.

♥ Нямаше да чуе смеха ѝ, който до края на живота му щеше да го кара да се усеща по този начин, като че ли някой тича необут вътре в гърдите му. Тя постоянно споделяше, че „ всички пътища водят към предопределеното ти място “. За нея това беше нещо. За Уве обаче това бе някой.

Избрано от: „ Човек на име Уве ”, Фредрик Бакман, изд. Сиела
Снимка: Fredrik Backman/twitter