Тайланд без травестити и червени фенери
Чианг Май е вторият по величина град в Тайланд, само че на фона на многомилионния Банкок си е напряко мирен квартал със своите към 200 хиляди поданици. Той е културното сърце на Страната на усмивките, отдалечено на 700 км от столицата. Сгушен в подножието на Хималаите в долината на река Пинг, Чианг Май е строга диаметралност на всеобщата визия за Тайланд – няма нито копринени плажове, нито квартали с червени фенери, нито толкоз „ пипнати ” травестити, че биха могли да заблудят и най-прецизния мачо.
До там може да стигнете по два метода – през който и да било международен град до Банкок, където да извършите къса опознавателна спирка, или през Доха. От София до катарската столица полетът е към пет часа, а оттова до Чианг Май се лети малко над 6.
Чианг Май значи нов град и през 1296 година в действителност е бил подобен, когато крал Менграй взема решение да придвижи столицата на кралство Ланна от Чианг Рай. По това време в неговия храм Уат Чеди Луанг е и местожителството на изумрудения Буда, край който през днешния ден се тълпят туристите в кралския замък на Банкок.
В момента гигантската ступа, чието строителство е почнало през 1391 година, е
полуразрушена от земетресение
Посетителите могат единствено отдалеко да снимат заместниците на изумрудения Буда, без да си счупят някой крак. Процесията по какъв начин 14-годишни момчета отиват под строй да бъдат обръснати за монаси, до момента в който майките им носят оранжевите им одежди на лами и ронят сълзи, на която присъствах, в действителност е затрогваща.
Старият град, където са струпани множеството забележителности, е заключен зад мощни и непристъпни крепостни стени, издигнати във тип на квадратна мандала с пет врати. До началото на ХХ век селището е било изолирано от външния свят, тъй като до него е можело да се стигне единствено по реката или върху слонове.
С риск да засегна възприятията на будистите, ще вметна, че съгласно мен божеството приживе е имало най-малко десетина глави, няколко реда зъби, водопад от коси и безброй крака, съдейки по останките от тялото му, които се съхраняват в хиляди храмове из Азия. С сходни реликви се гордее
щедро декорираният със злато Уат Пра Тат Дои Сутхеп
– храм, до който се стига по 309 стъпала, охранявани от обилно инкрустирани змейове, окупирани от дечица в обичайни носии, които се снимат с туристите против дребни стотинки.
Будистката обител е част от светата троица на екскурзианта в Чианг Май – златния, сребърния и белия храм, наложителни за любопитния чуждоземец.
Според легендата монахът Сукхотая получил привидение къде измежду руините да открие урна с праха на Буда. Там намерил и разполовена костичка от рамото му. По-малката част вградили в светилище, а по-голямата сложили на гърба на бял слон, който пуснали в джунглата с концепцията да им покаже къде да построят храм. Той дълго бродил, до момента в който не почнал да тръби и да рие земята, след което се строполил мъртъв. Това бил знак свише да построят Пра Тат Дои Сутхеп – миролюбив комплекс, в който с изключение на пред скулптури на Буда, се кланят и на индийския господ Ганеша.
Сребърният храм не е пищен
като златния си другар, само че внушава изтънченост и поразява въображението. Отвън и от вътрешната страна Уат Шри Супхан е затрупан с посребрени металопластики и релефни картини. Дори да попаднете там в тъмен ден, постройката превзема с дискретния си лунен искра. А може би чувството идва от стаената, само че осезаема сила на мястото, чийто градеж е почнал през 1495 година. По това време бил построен от чисто сребро, само че при бирманските нашествия бил разграбен неколкократно.
За жал, влизането на дами вътре в храма е неразрешено, само че даже и презреният пол може да види филигранно изпълнените посребрени картини, покрили стените от покрива до пода. Благородният метал въплъщава лунната сила Ин –родоначалничка на всичко. Фриз с имена на международни столици опасва долната част на храма. С горделивост и изненада видях името на София сред Лисабон и Рим.
И до момента в който сме на храмова вълна, не мога да пропусна Уат Ронг Кун – на към 150 км в Чианг Рай. В съпоставяне с побратимите си
Белият храм е пренебрежително млад
само че до момента в който сребърният наподобява на сандъче за бижута, този е като сцена от „ Замръзналото кралство ”. Особено на фотография – изящни фигури, сходни на дантела кули и арки, като че ли излети от тънко стъкло. Нищо сходно. Материалите са цимент и пластмаса.
Решил художникът и ваятел Чалемчай са издигне частно светилище по личен усет и през 1997 година прерязал лентата за гости. Авантюрата му коствала 40 млн. бата – към 1 млн. евро. Идеята му била да върне тайландците в будисткия храм, във всевъзможен смисъл, да сътвори място за медитация, размисъл и проучване на свещени текстове. Може би по тази причина още от входа посетителите са посрещнати от личните им грехове – от земята стърчат ръцете на хора от пъкъла, подават се крака на чудовища, а от клоните на дърветата висят отрязани глави. Плюс заветите на художника, които са къса версия на десетте Божи заповеди – да не пият, пушат, убиват и изневеряват.
В храма е неразрешено да се снима, само че екскурзоводите драговолно показват в очите на Буда облиците на Осама и Буш. Класическите сюжети са съчетани със модерни знаци. Преобладава огнено аленото – знак на живота и на желанията. В главната постройка се влиза по мост, преход, който изобразява гибелта. Ако преодолееш егоистичните си стремежи, можеш да преминеш. В края те чакат духовете, които вземат решение към пъкъла или към парадайса да те пренасочат.
Белият храм внушава великолепие и покой – водоскоци, бухнали туфи зеленина и цветя. Дори тоалетните са направени без да се жали материала – в тази ситуация са… златни. Основното обръщение е, че пъкълът за човешката душа са страданията, които претърпяваме в актуалния свят – боязън, обезсърчение, съблазни, само че и вътрешният огън, който опустошава всичката нечистотия, срещната по пътя. Само той може да докара до преобразуването на душата в бяла и чиста – като Белия храм.
Жените-жирафи мъкнат по 15 кг желязо
Недалеч от Белия храм живеят жените-жирафи. Всички сме ахкали пред фотосите на дамите, които удължават вратовете си с железни пръстени, и сме ожалвали сложната им орис. Племената, за които форма на хубост и извисяване до бога са безкрайните шии, живеят в Мианмар, Тайланд и Африка. За Черния континент се колебая, само че се оказа, че падонг от Бирма и палонг от Тайланд са извънредно близки родственици – просто част от народа пресякъл границата в търсене на независимост, само че от десетилетия преселниците не престават да живеят без паспорти и да се препитават от набезите на туристите, продажбата на сувенири и подаянията на една фондация.
Според легендата, в началото дамите слагали железни пръстени на шиите си, с цел да се предпазят от ухапвания на тигри. Друг мит раздипля, че племето произлиза от женитбата сред женски змей и вятъра. Когато той разбрал, че брачната половинка му е бременна, почнал да кръжи към нея, до момента в който тя не родила пашкул, от който излязъл първият представител на племето. В чест на щастливото кръжене палонките поставили на шиите си спираловидни пръстени. Друга версия твърди, че по този начин ставали непривлекателни за противников племена и се спасявали от иго.
Факт е, че на правилото „ трай, бабо, за красота ” травмират тялото си с по 15 кг метал – освен към врата, ами на ръцете до лактите и под коленете. Рентгенови фотоси, които могат да се видят и в селището на Акха до Чианг Рай, демонстрират, че не толкоз вратовете се удължават, колкото гръдният панер се сляга от тежестта. В началото изпитвах стеснение по какъв начин ще оглеждам жените-жирафи в естествената им среда като питомци в зоопарк, те обаче бяха приветливи, тихи и ненатрапчиви в желанието си да продадат по някой сувенир.
Първите си пръстени момиченцата получават на пет годинки. Първоначално са необятни 1 см и могат да се смъкват. После през избран интервал от време прибавят по още няколко. Почувствах се сюрреалистично, когато едно дете дотича от учебно заведение с съвременна раница на гърба и железни кръгове на шията. Въпреки металната тежест, никаква къщна работа не им е спестена – носят вода от далечен бунар, хранят черни и космати свине с замърсен взор, тъкат на станове и не се жалват от ориста си. Казват, че в случай че мъжът им ги хване в невярност, просто реже пръстените и брачната половинка умира от постепенно и трудно задушаване, тъй като мускулите на шията са атрофирали и не могат да държат главата изправена. С оскъдния си британски те гневно отричаха, само че кое от двете не е правилно, не стана ясно.
При възрастните жени-жирафи броят кръгове може да доближи двадесетина. Само металът на врата тежи до 6 кг. Поставянето на пръстени престава на 25 години или когато палонката се омъжи. По същото време скелетът престава да пораства. Най-внушителният регистриран шиен пръстен е наброявал 25 кръга и тежал 8 кг. Най-дългата шия, вписана в върховете на Гинес е висока 40 см.
В последните години девойките отхвърлят традициите и смъкват пръстените от вратовете си. Дори една 40-годишна дама се отказала от тях. В течение на няколко дни изпитвала дискомфорт, само че след това влезнала във форма, а след няколко години шията й възвърнала предходния си тип.
До там може да стигнете по два метода – през който и да било международен град до Банкок, където да извършите къса опознавателна спирка, или през Доха. От София до катарската столица полетът е към пет часа, а оттова до Чианг Май се лети малко над 6.
Чианг Май значи нов град и през 1296 година в действителност е бил подобен, когато крал Менграй взема решение да придвижи столицата на кралство Ланна от Чианг Рай. По това време в неговия храм Уат Чеди Луанг е и местожителството на изумрудения Буда, край който през днешния ден се тълпят туристите в кралския замък на Банкок.
В момента гигантската ступа, чието строителство е почнало през 1391 година, е
полуразрушена от земетресение
Посетителите могат единствено отдалеко да снимат заместниците на изумрудения Буда, без да си счупят някой крак. Процесията по какъв начин 14-годишни момчета отиват под строй да бъдат обръснати за монаси, до момента в който майките им носят оранжевите им одежди на лами и ронят сълзи, на която присъствах, в действителност е затрогваща.
Старият град, където са струпани множеството забележителности, е заключен зад мощни и непристъпни крепостни стени, издигнати във тип на квадратна мандала с пет врати. До началото на ХХ век селището е било изолирано от външния свят, тъй като до него е можело да се стигне единствено по реката или върху слонове.
С риск да засегна възприятията на будистите, ще вметна, че съгласно мен божеството приживе е имало най-малко десетина глави, няколко реда зъби, водопад от коси и безброй крака, съдейки по останките от тялото му, които се съхраняват в хиляди храмове из Азия. С сходни реликви се гордее
щедро декорираният със злато Уат Пра Тат Дои Сутхеп
– храм, до който се стига по 309 стъпала, охранявани от обилно инкрустирани змейове, окупирани от дечица в обичайни носии, които се снимат с туристите против дребни стотинки.
Будистката обител е част от светата троица на екскурзианта в Чианг Май – златния, сребърния и белия храм, наложителни за любопитния чуждоземец.
Според легендата монахът Сукхотая получил привидение къде измежду руините да открие урна с праха на Буда. Там намерил и разполовена костичка от рамото му. По-малката част вградили в светилище, а по-голямата сложили на гърба на бял слон, който пуснали в джунглата с концепцията да им покаже къде да построят храм. Той дълго бродил, до момента в който не почнал да тръби и да рие земята, след което се строполил мъртъв. Това бил знак свише да построят Пра Тат Дои Сутхеп – миролюбив комплекс, в който с изключение на пред скулптури на Буда, се кланят и на индийския господ Ганеша.
Сребърният храм не е пищен
като златния си другар, само че внушава изтънченост и поразява въображението. Отвън и от вътрешната страна Уат Шри Супхан е затрупан с посребрени металопластики и релефни картини. Дори да попаднете там в тъмен ден, постройката превзема с дискретния си лунен искра. А може би чувството идва от стаената, само че осезаема сила на мястото, чийто градеж е почнал през 1495 година. По това време бил построен от чисто сребро, само че при бирманските нашествия бил разграбен неколкократно.
За жал, влизането на дами вътре в храма е неразрешено, само че даже и презреният пол може да види филигранно изпълнените посребрени картини, покрили стените от покрива до пода. Благородният метал въплъщава лунната сила Ин –родоначалничка на всичко. Фриз с имена на международни столици опасва долната част на храма. С горделивост и изненада видях името на София сред Лисабон и Рим.
И до момента в който сме на храмова вълна, не мога да пропусна Уат Ронг Кун – на към 150 км в Чианг Рай. В съпоставяне с побратимите си
Белият храм е пренебрежително млад
само че до момента в който сребърният наподобява на сандъче за бижута, този е като сцена от „ Замръзналото кралство ”. Особено на фотография – изящни фигури, сходни на дантела кули и арки, като че ли излети от тънко стъкло. Нищо сходно. Материалите са цимент и пластмаса.
Решил художникът и ваятел Чалемчай са издигне частно светилище по личен усет и през 1997 година прерязал лентата за гости. Авантюрата му коствала 40 млн. бата – към 1 млн. евро. Идеята му била да върне тайландците в будисткия храм, във всевъзможен смисъл, да сътвори място за медитация, размисъл и проучване на свещени текстове. Може би по тази причина още от входа посетителите са посрещнати от личните им грехове – от земята стърчат ръцете на хора от пъкъла, подават се крака на чудовища, а от клоните на дърветата висят отрязани глави. Плюс заветите на художника, които са къса версия на десетте Божи заповеди – да не пият, пушат, убиват и изневеряват.
В храма е неразрешено да се снима, само че екскурзоводите драговолно показват в очите на Буда облиците на Осама и Буш. Класическите сюжети са съчетани със модерни знаци. Преобладава огнено аленото – знак на живота и на желанията. В главната постройка се влиза по мост, преход, който изобразява гибелта. Ако преодолееш егоистичните си стремежи, можеш да преминеш. В края те чакат духовете, които вземат решение към пъкъла или към парадайса да те пренасочат.
Белият храм внушава великолепие и покой – водоскоци, бухнали туфи зеленина и цветя. Дори тоалетните са направени без да се жали материала – в тази ситуация са… златни. Основното обръщение е, че пъкълът за човешката душа са страданията, които претърпяваме в актуалния свят – боязън, обезсърчение, съблазни, само че и вътрешният огън, който опустошава всичката нечистотия, срещната по пътя. Само той може да докара до преобразуването на душата в бяла и чиста – като Белия храм.
Жените-жирафи мъкнат по 15 кг желязо
Недалеч от Белия храм живеят жените-жирафи. Всички сме ахкали пред фотосите на дамите, които удължават вратовете си с железни пръстени, и сме ожалвали сложната им орис. Племената, за които форма на хубост и извисяване до бога са безкрайните шии, живеят в Мианмар, Тайланд и Африка. За Черния континент се колебая, само че се оказа, че падонг от Бирма и палонг от Тайланд са извънредно близки родственици – просто част от народа пресякъл границата в търсене на независимост, само че от десетилетия преселниците не престават да живеят без паспорти и да се препитават от набезите на туристите, продажбата на сувенири и подаянията на една фондация.
Според легендата, в началото дамите слагали железни пръстени на шиите си, с цел да се предпазят от ухапвания на тигри. Друг мит раздипля, че племето произлиза от женитбата сред женски змей и вятъра. Когато той разбрал, че брачната половинка му е бременна, почнал да кръжи към нея, до момента в който тя не родила пашкул, от който излязъл първият представител на племето. В чест на щастливото кръжене палонките поставили на шиите си спираловидни пръстени. Друга версия твърди, че по този начин ставали непривлекателни за противников племена и се спасявали от иго.
Факт е, че на правилото „ трай, бабо, за красота ” травмират тялото си с по 15 кг метал – освен към врата, ами на ръцете до лактите и под коленете. Рентгенови фотоси, които могат да се видят и в селището на Акха до Чианг Рай, демонстрират, че не толкоз вратовете се удължават, колкото гръдният панер се сляга от тежестта. В началото изпитвах стеснение по какъв начин ще оглеждам жените-жирафи в естествената им среда като питомци в зоопарк, те обаче бяха приветливи, тихи и ненатрапчиви в желанието си да продадат по някой сувенир.
Първите си пръстени момиченцата получават на пет годинки. Първоначално са необятни 1 см и могат да се смъкват. После през избран интервал от време прибавят по още няколко. Почувствах се сюрреалистично, когато едно дете дотича от учебно заведение с съвременна раница на гърба и железни кръгове на шията. Въпреки металната тежест, никаква къщна работа не им е спестена – носят вода от далечен бунар, хранят черни и космати свине с замърсен взор, тъкат на станове и не се жалват от ориста си. Казват, че в случай че мъжът им ги хване в невярност, просто реже пръстените и брачната половинка умира от постепенно и трудно задушаване, тъй като мускулите на шията са атрофирали и не могат да държат главата изправена. С оскъдния си британски те гневно отричаха, само че кое от двете не е правилно, не стана ясно.
При възрастните жени-жирафи броят кръгове може да доближи двадесетина. Само металът на врата тежи до 6 кг. Поставянето на пръстени престава на 25 години или когато палонката се омъжи. По същото време скелетът престава да пораства. Най-внушителният регистриран шиен пръстен е наброявал 25 кръга и тежал 8 кг. Най-дългата шия, вписана в върховете на Гинес е висока 40 см.
В последните години девойките отхвърлят традициите и смъкват пръстените от вратовете си. Дори една 40-годишна дама се отказала от тях. В течение на няколко дни изпитвала дискомфорт, само че след това влезнала във форма, а след няколко години шията й възвърнала предходния си тип.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ