Защо Свети Бенедикт изостави люлката на цивилизацията и остана в историята като основоположник на монашеството
Често можем да открием историята на отшелници, които се откъсват от света, който познаваме и експлоатираме през днешния ден. Истината е, че тази процедура се трансформира все по-често в мода, изключително откакто видим задоволително забавните прекарвания и благоприятни условия. В Япония се счита, че когато човек доближи до избрана възраст, би трябвало да прекарва времето си допустимо по-дълго измежду природата, изоставяйки уютния и към този момент издигнат живот.
Изненадата постоянно идва от обстоятелството, че въпросните отцепници остават под радара и за техният живот можем да знаем относително малко. Може би един от позабравените хора в това отношение е точно Бенедикт Нурсийски. За него не се знае доста, прочее даже съществуването му остава под въпрос. Смята се, че е роден към 480 година в Нурсия – покрай Перуджа. Някои скромни доказателства могат да бъдат открити в къса поема в манастира в Монтекасино, до момента в който другото по-сериозно доказателство идва от папа Григорий I и неговите мемоари.
Бенедикт живее във време, в което Западната Римска империя претърпява своя заключителен провал. Роден в благородническо семейство, бъдещият светец се оказва изпратен в Рим, където би трябвало да учи изкуство и да живее пищно. По това време Рим е мегаполис, който предлага разнороден и хубав живот на всеки, който пожелае да го потърси. Мнозина мечтаят да стигнат и да зърнат тази цивилизация, само че не и младият римски аристократ.
Решава да се отдръпна от Рим, с цел да се радва на спокойствието и опциите, които се дават в тази платформа. Когато се открива в Енфиде, Бенедикт съумява да се срещне с човек, който прекатурва живота му – Романус от Субиако. Манастирът, който обитавал въпросният свещеник, се намирал на върха на планината наоколо до града, извисявайки се на канара и постоянно създавал усещане в близките, че всеки миг може да се сгромоляса в подножието. След къс диалог, двамата разискват по-сериозно метода на живот и позитивните страни на животът в изолираност. Опознавайки по-сериозно опциите за живот, Бенедикт се отдава на новите порядки. Отказва се от всичко, което има и в идващите години живее в пещера, като не се знае дали въобще е срещал хора.
В тези години се приказва, че е живеел повече като наследник на Бог, в сравнение с като наследник на човек. Монасите нормално го посещавали и оставяли хранителни дажби. Времето не е изгубено или пропиляно, някогашният създател почнал да опознава повече себе си, както и да обръща внимание на индивидът въобще в природата. Мнозина го уважавали, само че никой не можел даже да разбере кой е този човек – връзката с предишното е била прекратена и заличена точно с постоянството на времето. Когато умира абатът на близкия манастир, жителите на града отиват и го молят да заеме мястото му. Бенедикт приема тази роля, само че доста скоро вижда, че множеството монаси въобще не живеят по разпоредбите, които религията повелява, а да не приказваме, че неговите персонални били надалеч по-строги.
Наложената дисциплинираност се оказва много тежка и за мнозина опитът на отшелника да вкара монасите в дисциплинираност, се оказал цялостен неуспех. В един миг всички се пробвали даже да го отровят. Легендата споделя, че неговите братя се пробвали да отровят водата му, само че откакто Бенедикт я благославя, чашата се чупи. Малко по-късно става и си потегля назад към пещерата. При завръщането си, духовник на име Флоренциус решил да повтори опита за ликвидиране, откакто завиждал доста съществено на харизмата и силата, която непознатият имал върху града, въпреки и той самият в никакъв случай да не е търсил сходно почитание. Флоренциус дал токсичен самун, а легендата споделя, че след благословяването му, черен гарван прелетял и го отнесъл. Свещеникът се опитал да го изкуши с група проститутки, само че още веднъж без триумф.
Някъде през 530 година Бенедикт напуща пещерата и търси друго леговище. Създава 12 манастира и през същата година основава Бенедиксткия манастир във висотите на Монтекасино. Същият е ситуиран в планините сред Рим и Неапол. Друга легенда споделя, че когато готите нападнали Италия, кралят предиздвикал един от генералите да облече кралска тога и да посети отшелника. Крал Тотила поискал да види дали величието, с което се слави въпросният, било целесъобразно. Бенедикт попитал за какво не е пристигнал същинският крал и на другият ден в действителност се срещнал с верният човек.
По това време чудесата към тази персона почнали да стават все по-често и мнозина го търсили за съвет и директиви. Свети Бенедикт основава правила, които да бъдат следвани от монасите под управлението на игумена на манастира. Пише към 73 глави в изложение на разпоредбите за живот и половината от тях са обвързани с подчинението и смиреността. Само една четвърт от тях е ориентирана към вярната работа към Бог, а останалото е управление за ръководенето на самия манастир. Златното предписание в неговите мемоари изисква работа и молитва. Всеки духовник би трябвало да прекара към 8 часа от деня си в молебствия, останалите 8 часа остават за сън, а свободните часове не престават в четене или работа, както и насърчаване на щедрост.
Интересен факт е, че Бенедикт значително живее толкоз надалеч от обществото, че по-голямата част от историята и живота му, са изгубени. Вярва се, че е умрял към 21 март 547 година от тресчица. Мнозина считат, че Бенедикт е починал, до момента в който е бил пред олтара, молейки се. През 1964 година разгласен за патрон на Европа от папа Пол VI. През 1980 година към него са добавени Кирил и Методий, а това самопризнание идва от папа Йоан Павел II. Свети Бенедикт се счита и за патрон на спелеолозите – хората, които се занимават с по-подробно проучване на пещерите. Православната черква уважава Свети Бенедикт на 14 март всяка година.
Папа Бенедикт XVI декларира, че светецът изиграва голяма роля в основаването на Европейската цивилизация и просвета и оказва помощ на Европа да излезе от по-тъмните дни на историята, последвали директно след рухването на Римската империя. Неговият принос за основаването на манастири и монашество, е на практика голям. Правилата му се употребяват за основаването на религиозни общности през средновековеието и към 1400 години по-късно, думите на светеца не престават да упражняват сериозен надзор върху всички типове манастири.
