Често болната страст към трупането на вещи се заражда в

Често болната пристрастеност към трупането на движимости се заражда в интервали на финансов недостиг. Но ето, обстановката се усъвършенства, имаме от всичко задоволително, всичко можем да си позволим и купим. Но купуваме ли си с това благополучие? Опитът на хора, които нямат предел на финансовите средства, споделя „ Не ". Греъм Хил живеел кралски досега, в който осъзнал, че целия този лукс гълтам живота и времето му. Това е неговата същинска история за движимостите и щастието, за многото и дребното.

* Греъм Хил /Graham Hill / - създател на LifeEdited.com и TreeHugger.com.

Живея в студио от 39 кв.м. Спя на преносимо легло, вградено в стената. Имам 6 ризи и общо 10 чинии. Когато ми идват посетители, изваждам разтегателната маса. Нямам тв приемник и DVD, а от голямата ми сбирка с книги останаха 10%.

Изминах дълъг път от края на 90-те, когато сполучлив Интернет-бизнес обвързван с продажби, ми обезпечи солидни приходи. Сдобих се с голям дом и го натъпках със скъпи движимости, мебели, електроника, битова техника и какво ли още не. Организирах си и личен автопарк. Всичко това обсеби живота ми или най-малко огромна част от него. Вещите, които използвах, започнаха да употребяват мен. Моят житейски сюжет не беше измежду най-обичайните - не доста хора забогатяват стремглаво преди 30-та си година. Но сюжетът ми във връзка с движимостите, беше напълно прост.

Живеем в остатък от артикули и артикули – заобиколени от супермаркети, търговски центрове и 24-часови магазини. Хората от съвсем всички обществени прослойки, могат да се барикадират /буквално/ с всевъзможни предмети. Не съществува доказателство, което да ни убеди в това, че тези движимости ни вършат щастливи. Аз следя тъкмо противоположното.

Бяха ми нужни 15 години, с цел да се избавя от всичко несъществено, което по този начин усърдно бях складирал към себе си и да стартира да пребивавам същински – свободен, спокоен и благополучен с по-малко.

Всичко стартира през 1998-а в Сиатъл. Аз и моят сътрудник продадохме Интернет консултантската си компания Sitewerks за такава сума, която коства ми се, не можех да печеля за цялостен един живот. Отпразнувах тоя триумф като си купих 4-етажен дом, черно Volvo с отдалечено включване на мотора, нахално безценен бутиков диван, от който гледах най-скъпото домашно кино, което можеше да се откри в магазините. От слънцето и досадните хора се криех с очила за 300 $.

Работех интензивно за новата си компания, а време да довърша ослепителния си дом въобще нямах. Тогава наех един юноша на име Севън, който по личните му думи, бил помощник на Къртни Лав. Той стана моя помощник при покупките. Ролята му се състоеше в това, да обикаля по магазините за битова техника, електроника и мебели с фотоапарат. Снимаше разнообразни уреди и движимости, които по негово мнение биха ме впечатлили, след това аз преглеждах тия фотоси и си избирах това, което ми харесваше.

Не след дълго, този потребителски опиат престана да провокира еуфория у мен. Станах апатичен към всичко. Новата ми Nokia въобще не ме възбуждаше и удовлетворявашe. Замислих се, за какво първокласния витален стандарт, който трябваше да ме направи благополучен, поражда в главата ми възприятие на паника.

Животът ми стана комплициран – имах толкоз доста неща, за които трябваше да мисля, да се грижа и да подкрепям. Моравата, застраховките, почистването, колите, къщата, личния състав... Асистентът Севън едвам смогваше на това движение.

В какво се бях трансформирал аз? Моят дом и моите движимости бяха станали новите ми работодатели, макар че не съм желал това. Нещата ставаха все по-зле. Бизнес-ангажиментите ми ме пратиха в Ню-Йорк, а там наех още по-голямо жилище – в Сохо, с цел да приляга на солидния ми имидж на бизнесмен. Имах къща и в Сиатъл. Общо две жилища, по тази причина трябваше да се безпокоя двойно повече.

Миналата година, проучване на „ Life at Home in the Twenty-First Century ", разгласява забавни данни от живота на 32 средностатистически фамилии /от Лос Анджелис/. Резултатите - нуждата да се грижат и поддържат семейството, имуществото и обществения си статус, обезпечено повишавало равнището на хормона на напрежението. Друг проблем /представете си само/- 75% от хората не можели да паркират колите си в гаража, тъй като бил препълнен с всевъзможни простотии.

Любовта ни към движимостите визира на практика всеки аспект от нашия живот. Расте размера на жилището, за сметка на това понижава броя на неговите жители. За 60 години, жилищното пространство за един човек се е нараснало 3 пъти. Интересно за какво – несъмнено, с цел да натрупа още повече отпадъци в него. Пълним домове, изби, тавани, пристройки и гаражи с безчет кутии и забравяме какво въобще има в тях.

Знаете ли, че по данни на The Natural Resources Defense Council, 40% от храната, която купуват американците, отива в кофите за отпадък? Тая охота влече след себе си последици от световен мащаб. Дивото ползване е допустимо с помощта на свърхпроизводството, а то унищожава цялата ни екосистема. Налудничаво на ниска цена произвеждане, което залива пазарите, затворило очи за опустошителните резултати. Истинско всеобщо самоубийство, в което участваме всички ние. Това вас прави ли ви щастливи?

Ето и другата страна на този проблем – социално-психологическа. Наблюденията на психолога от Северозападния университет в Илинойс – професор Гелън Боденхаузен, изрично свързват потреблението с антисоциалното държание. Независимо от личностните разлики, консуматорското мислене кара хората да споделят идентични модели по отношение на виталния стандарт - с прибавен отрицателен резултат и забележима обществената изолираност. Потреблението измежду американците е нарастнало с стремглави размери от 1950 година насам, само че равнището на благополучие не е помръднало и с милиметър нагоре.

Моето отношение към живота се промени след срещата ми с Олга. Заедно с нея заминахме за Барселона, когато визата й изтече. Там живяхме в дребен непретенциозен апартамент. И бяхме щастливи. После разбрахме, че нищо не ни задържа в Испания – взехме малко облекла, тоалетни такъми, два преносимия компютър и тръгнахме на път – Буенос Айрес, Банкок, Торонто. Аз продължавах да работя, само че офисът ми можеше да се побере в раницата. Чувствах се свободен. И въпреки връзката ми с Олга да завърши, моят живот се промени вечно. В него имаше малко движимости, повече време и задоволително пари.

Идва време, когато разбираме, че най-ценните неща в живота не са бездушните предмети, а общуването, връзките, опита и постигнатите цели. Те са продуктите на нашето благополучие.

Сега, както и преди, аз съм бизнесмен. Създавам домове с стилен дизайн. Жилища, които са направени по този начин, че да допълват нашия живот, а не противоположното. Подобно на 39 кв.м., които населявам сега, тези домове не изискват огромно количество материали за постояването си и дълготрайни разноски за поддръжка. Те разрешават на притежателите си да живеят по-икономично.

Днес дремя умерено. Имам по-малко – любувам се повече. Мястото ми е малко, животът ми – огромен.

Превод и акомодация: WEBStage