Илия Бешков в 1950 година: Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са "най-" и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му о
" Черната тетрадка " излиза от щемпел 57 години след гибелта на Илия Бешков. Ако се е появила, когато е писана, Бешков нямаше да живее и своите 57 години. В нея има потресаващи прозрения за света, за събитията, за хората, които движат този свят.
Из " Черната тетрадка " на Илия Беишков: " Не е належащо сравнението сред българина и русина, в случай че не беше основана нуждата да " станем едно ". Не бива да се отхвърля разликата поначало. Русинът населява голямо земно пространство, което той не съумява да насели и да овладее – то господства над него. Оттук идва първото възприятие на зависимост.
Един голям мъртвец, който търси за своята волност (пространственост) една глава, която да координира дейностите и придвижванията му, с цел да ги докара до какъвто и да е порядък, сходен на човешкия. И в случай че тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя. Какво би правил този голям мъртвец без глава? Съвсем състоятелен боязън, защото не са задоволителни костният и мускулният мозък, с цел да подсигуряват безвредното битие на това живо туловище.
Русинът няма глава и постоянно намира такава, наложително непозната, на която той е зависещ и обуздан, а не свободен, рационален и уместен с нея. И естествено, най-вече се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е надълбоко и безусловно безверен – в нищо безверен, тъй като е надълбоко изопачен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрестанно лъже, лъже без мярка и без изгода, тъй като не знае какво му е потребно, нито защо е необходим на другите.
Той убива, плаче, моли се и краде по едно и също време единствено с цел да не пропусне едно от тези неща, с цел да не наподобява непълен, повърхностен човек. Порочен и не набожен, той е в цялостна непълноценност, която точно желае да прикрие с смелост, неистина, сълзи и най-после самоубийство. Русинът има единствената нужда – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са " най- " и да заплашват света, което дава отговор таман на страха му от света. Бои ли се русинът от света?
Не, само че той осъзнава, че е омразен, нетърпим или в най-хубавия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво присъединяване в построяването му през вековете. Непоносимо страдалчество за русина е това схващане – да си през вековете една ръмжаща мечка отвън оградата на цивилизацията. " Православна " Русия води единадесет " освободителни " войни, с цел да завоюва Полша, България и Турция, и като не съумя – това правоверно православие бе сменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което стартира нови " освободителни " войни против България, Полша, Турция… и целия свят.
Христос бе сменен със Сталин (досега сполучливо!). Иконките под ризите на мужика са сменени със Сталин, без да се е направила някаква смяна в мозъка му. Църквите са цялостни с " богомолци " и всички те любят безрезервно своя водач и татко на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният клеветник на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, в случай че русинът можеше да мисли, само че той е неспособен за мислене – този развой за него е завършен или не е почнал.
Един прочут русин, избягал от революцията, стихотворец, пушкинист, образован и неокачествим долен човек, идва постоянно вкъщи, когато не съумявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско целувание, само че не целува, а ме принуждава да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна потребност. След напиването му, на потегляне той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна потребност е пък тази? Напоследък изостави диалозите за Бога, стана комунист, преподавател по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе… Кой е опорочил това нещастно създание? – то не е било на никое място, с изключение на в Русия.
Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин. Кому е нужно всичко това, с изключение на на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от изгода, човек не би пропуснал да го вземе. Ако даже за самия съветски човек е от изгода, щеше да е налице резултат някакъв – само че там, в душата на този трагичен човек, грозотата се наслагва всеки ден.
Кой народ се е хвалил по този начин безсрамно с едно православие, взето назаем, с една писменост, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, коства единствено разноските по транспорта? Това се отнася до цялата съветска живопис и не става дума за някакво майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжовен, неделикатен, блудствен, умишлен. Русинът няма духовно положение. Той писа по подражателство дълго време за Бога и светия Дух, до момента в който убеди и света, и себе си, че му липсва.
От 30 години крещи за социализъм и труд, правдивост, истина, мир и благополучие, за международно водачество, до момента в който убеди света, че всичко това е цялостна негова липса. Русинът е изобщо нуждаещ се – той няма подарък и когато е надълбоко уверен, че дава – той в действителност взема, тъй като от кое място ще вземе бездарният, с цел да даде? Защо русинът отхвърли с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, точно тъй като му липсва. Та дарът Божий в действителност не съществува за русина и у русина, и той ненужно бе длъжен и съкрушен с Него от властническата съветска черква.
Дарът Божий изисква страх и примирение, а русинът е кадърен за скотски боязън и смелост. " Ради Христа " – споделя вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си другар, взема му часовника и отпътува. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, с цел да се похвали с него, със сълзите си, с " огромната " си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята низост, с безкрайната си богата " душевна " амплитуда. Това е голямото туловище на съветския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла. " За Сталин! " – споделя сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и отпътува без изражение, без позор, без несгода даже.
Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда 10 часовника, които цъкат радостно и безсистемно в шепите му, и предлага упорито, с надълбоко осъзната доброжелателност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго схващане, с изключение на на обиран и обирач. Между тези две етапи стои неизбежното напиване – бързо, стихийно " до чертого ". Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче. Един пийнал съветски боец сред жители и деца желаеше и той да види мач на едно игрище. Беше някак благ и добросърдечен – младежката конюнктура го радваше или спомняше за далечните му близки.
Някакъв необикновен шеф го видя и сурово му заповяда да се прибере (навярно). Войникът се посмути, изрече нещо неясно, компрометиран и недоволен… Чуха се няколко изстрела. Началникът прибра револвера си и бързо отмина. Там, на мястото си, смутеният пийнал боец лежеше в кръв, потръпващ със същата усмивка на обезпокоен и опозорен пред децата. Децата, децата… те останаха с необятно отворени очи, яркият ден нахлу в зениците им и след много време очите им се замрежиха от сълзи. Духът, плътта и същината на Русия е Толстой.
Аристократ, мужик, граф. Християнин, който ненавижда Бога и индивида от сатанинска горделивост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то против целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, надълбоко и всестранно циничен, всмукал в себе си цялата земна жизнеспособност, лишен безусловно от небесен подарък, този " човек " стана публицист с чудовищна непримиримост от злоба към Шекспир, Сервантес и… Омир (дори), от злоба към Новия завет и персонално към Христос – този човек построи своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от съветската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за безконечни времена.
Познавам персонално всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, сътрудници, познати, другари и неприятели, положителни и неприятни, умни и глупави, само че те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят. Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та даже и чашата вино.
За труда говореха намръщени и интензивно търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на безценен мъртвец (със извънреден страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха подготвени да убиват невярващите в " труда ", тези, които си гледаха работата и от любов и невзискателност се стесняваха да приказват за нея.
Мисля даже, че те ненавиждаха служащите и работливите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с същинските ленивци и симпатични безделници. И през днешния ден, ръководещи, те са същите, със същата фанатична ревнивост към своя Бог " труда ", и тъй като е осквернение да се трудиш от наслаждение, от наслада и за пари, направиха труда принудителен и безвъзмезден, а те станаха негови жреци.
Илия Бешков Дунов (1901 – 1958) е един от най-забележителните български създатели от първата половина на XX век. Работи главно в региона на образните изкуства – живопис и графика, само че също и като публицист, публицист и учител. Известен е със своите карикатури и илюстрации, осмиващи хората по върховете на властта в България. Роден е на 24 юли 1901 година в с. Долни Дъбник, Плевенско, в семейство с пет деца. Ученик е в Плевенската гимназия. Там е видян и покровителстван от учителя му Ракитин. Следва в Юридическия факултет на Софийския университет, след което учителства в Долни Дъбник. След това стартира да учи живопис в Художествената академия при проф. Никола Маринов. Започва да рисува още от юношеските си години. Обича музиката, свири на всевъзможни национални принадлежности.
Източник: " Черната тетрадка ", издание на " Изток-Запад "
Из " Черната тетрадка " на Илия Беишков: " Не е належащо сравнението сред българина и русина, в случай че не беше основана нуждата да " станем едно ". Не бива да се отхвърля разликата поначало. Русинът населява голямо земно пространство, което той не съумява да насели и да овладее – то господства над него. Оттук идва първото възприятие на зависимост.
Един голям мъртвец, който търси за своята волност (пространственост) една глава, която да координира дейностите и придвижванията му, с цел да ги докара до какъвто и да е порядък, сходен на човешкия. И в случай че тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя. Какво би правил този голям мъртвец без глава? Съвсем състоятелен боязън, защото не са задоволителни костният и мускулният мозък, с цел да подсигуряват безвредното битие на това живо туловище.
Русинът няма глава и постоянно намира такава, наложително непозната, на която той е зависещ и обуздан, а не свободен, рационален и уместен с нея. И естествено, най-вече се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е надълбоко и безусловно безверен – в нищо безверен, тъй като е надълбоко изопачен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрестанно лъже, лъже без мярка и без изгода, тъй като не знае какво му е потребно, нито защо е необходим на другите.
Той убива, плаче, моли се и краде по едно и също време единствено с цел да не пропусне едно от тези неща, с цел да не наподобява непълен, повърхностен човек. Порочен и не набожен, той е в цялостна непълноценност, която точно желае да прикрие с смелост, неистина, сълзи и най-после самоубийство. Русинът има единствената нужда – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са " най- " и да заплашват света, което дава отговор таман на страха му от света. Бои ли се русинът от света?
Не, само че той осъзнава, че е омразен, нетърпим или в най-хубавия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво присъединяване в построяването му през вековете. Непоносимо страдалчество за русина е това схващане – да си през вековете една ръмжаща мечка отвън оградата на цивилизацията. " Православна " Русия води единадесет " освободителни " войни, с цел да завоюва Полша, България и Турция, и като не съумя – това правоверно православие бе сменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което стартира нови " освободителни " войни против България, Полша, Турция… и целия свят.
Христос бе сменен със Сталин (досега сполучливо!). Иконките под ризите на мужика са сменени със Сталин, без да се е направила някаква смяна в мозъка му. Църквите са цялостни с " богомолци " и всички те любят безрезервно своя водач и татко на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният клеветник на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, в случай че русинът можеше да мисли, само че той е неспособен за мислене – този развой за него е завършен или не е почнал.
Един прочут русин, избягал от революцията, стихотворец, пушкинист, образован и неокачествим долен човек, идва постоянно вкъщи, когато не съумявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско целувание, само че не целува, а ме принуждава да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна потребност. След напиването му, на потегляне той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна потребност е пък тази? Напоследък изостави диалозите за Бога, стана комунист, преподавател по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе… Кой е опорочил това нещастно създание? – то не е било на никое място, с изключение на в Русия.
Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин. Кому е нужно всичко това, с изключение на на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от изгода, човек не би пропуснал да го вземе. Ако даже за самия съветски човек е от изгода, щеше да е налице резултат някакъв – само че там, в душата на този трагичен човек, грозотата се наслагва всеки ден.
Кой народ се е хвалил по този начин безсрамно с едно православие, взето назаем, с една писменост, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, коства единствено разноските по транспорта? Това се отнася до цялата съветска живопис и не става дума за някакво майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжовен, неделикатен, блудствен, умишлен. Русинът няма духовно положение. Той писа по подражателство дълго време за Бога и светия Дух, до момента в който убеди и света, и себе си, че му липсва.
От 30 години крещи за социализъм и труд, правдивост, истина, мир и благополучие, за международно водачество, до момента в който убеди света, че всичко това е цялостна негова липса. Русинът е изобщо нуждаещ се – той няма подарък и когато е надълбоко уверен, че дава – той в действителност взема, тъй като от кое място ще вземе бездарният, с цел да даде? Защо русинът отхвърли с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, точно тъй като му липсва. Та дарът Божий в действителност не съществува за русина и у русина, и той ненужно бе длъжен и съкрушен с Него от властническата съветска черква.
Дарът Божий изисква страх и примирение, а русинът е кадърен за скотски боязън и смелост. " Ради Христа " – споделя вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си другар, взема му часовника и отпътува. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, с цел да се похвали с него, със сълзите си, с " огромната " си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята низост, с безкрайната си богата " душевна " амплитуда. Това е голямото туловище на съветския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла. " За Сталин! " – споделя сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и отпътува без изражение, без позор, без несгода даже.
Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда 10 часовника, които цъкат радостно и безсистемно в шепите му, и предлага упорито, с надълбоко осъзната доброжелателност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго схващане, с изключение на на обиран и обирач. Между тези две етапи стои неизбежното напиване – бързо, стихийно " до чертого ". Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче. Един пийнал съветски боец сред жители и деца желаеше и той да види мач на едно игрище. Беше някак благ и добросърдечен – младежката конюнктура го радваше или спомняше за далечните му близки.
Някакъв необикновен шеф го видя и сурово му заповяда да се прибере (навярно). Войникът се посмути, изрече нещо неясно, компрометиран и недоволен… Чуха се няколко изстрела. Началникът прибра револвера си и бързо отмина. Там, на мястото си, смутеният пийнал боец лежеше в кръв, потръпващ със същата усмивка на обезпокоен и опозорен пред децата. Децата, децата… те останаха с необятно отворени очи, яркият ден нахлу в зениците им и след много време очите им се замрежиха от сълзи. Духът, плътта и същината на Русия е Толстой.
Аристократ, мужик, граф. Християнин, който ненавижда Бога и индивида от сатанинска горделивост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то против целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, надълбоко и всестранно циничен, всмукал в себе си цялата земна жизнеспособност, лишен безусловно от небесен подарък, този " човек " стана публицист с чудовищна непримиримост от злоба към Шекспир, Сервантес и… Омир (дори), от злоба към Новия завет и персонално към Христос – този човек построи своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от съветската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за безконечни времена.
Познавам персонално всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, сътрудници, познати, другари и неприятели, положителни и неприятни, умни и глупави, само че те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят. Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та даже и чашата вино.
За труда говореха намръщени и интензивно търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на безценен мъртвец (със извънреден страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха подготвени да убиват невярващите в " труда ", тези, които си гледаха работата и от любов и невзискателност се стесняваха да приказват за нея.
Мисля даже, че те ненавиждаха служащите и работливите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с същинските ленивци и симпатични безделници. И през днешния ден, ръководещи, те са същите, със същата фанатична ревнивост към своя Бог " труда ", и тъй като е осквернение да се трудиш от наслаждение, от наслада и за пари, направиха труда принудителен и безвъзмезден, а те станаха негови жреци.
Илия Бешков Дунов (1901 – 1958) е един от най-забележителните български създатели от първата половина на XX век. Работи главно в региона на образните изкуства – живопис и графика, само че също и като публицист, публицист и учител. Известен е със своите карикатури и илюстрации, осмиващи хората по върховете на властта в България. Роден е на 24 юли 1901 година в с. Долни Дъбник, Плевенско, в семейство с пет деца. Ученик е в Плевенската гимназия. Там е видян и покровителстван от учителя му Ракитин. Следва в Юридическия факултет на Софийския университет, след което учителства в Долни Дъбник. След това стартира да учи живопис в Художествената академия при проф. Никола Маринов. Започва да рисува още от юношеските си години. Обича музиката, свири на всевъзможни национални принадлежности.
Източник: " Черната тетрадка ", издание на " Изток-Запад "
Източник: zonanews.bg
КОМЕНТАРИ