Бях на брега в едно ранно юлско утро. Преди изгрев.

Бях на брега в едно ранно юлско утро. Преди изгрев. Компания ми правеше моето безшумно очакване. Сякаш износвах изгрева вътре в себе си, преди той да се роди. Душата ми празнуваше. Тя от дълго време е отхвърлила всички тези празници, които се означават по обвързване, по насила и „ тъй като по този начин би трябвало “. Сега душата ми ликуваше, тъй като с всеки мирис вдишваше и независимост, и смисъл, и съгласуваност. Тя постоянно си е у дома в тишината, в простотата и в уединението.

Празнувах, тъй като обичам юли и обичам морето, което постоянно е било един от най-истинските ми домове. И тъй като обичам изгревите – всички обещания, които носят, всички нови очаквания, всички тези безчет „ да “ на живота, които едно утро изрича – всички усеща, които следва да изпитаме и изразим, всички наши действия, които ще ни дефинират като персони, всички думи, всички тези мънички жестове, които ще обрисуват вътрешния ни свят и ще го създадат понятен и за нас, и за другите, всички наши победи, които можем да извоюваме, целия смисъл, който можем да сътворим, всичката любов, която можем да раздадем. В един ден. В един живот. Стоя на пясъка и мисля за началата, за съмването, за прозренията, за осъзнаванията. За целия капацитет, който един изгрев носи.

За целия капацитет, който един човешки живот носи.

Гледам по какъв начин слънцето постепенно се ражда на хоризонта. Със затворени очи отново го чувствам – по топлината на лъчите по кожата ми. Както всяко хубаво нещо в живота – има смисъл, тъй като те стопля, сгрява от вътрешната страна или кара теб да предадеш от своя огън някому. Гледам по какъв начин слънцето израства пред погледа ми – блестящо, красиво, мощно – и се запитвам в кой миг човек ражда самичък себе си, по кое време доближава целокупност, комплектност, по кое време изгрява с всичкото свое бъдене, цялото свое можене, цялата своя зрялост и осъзнатост.

Винаги съм усещала и възприемала работата ми на психотерапевт като привилегия поради опцията да бъда очевидец, да бъда сътворец, да споделям моменти на търсене и намиране, задълбочаване и извисяване, комплициране и изясненост, пренареждане, променяне, преизграждане, преосмисляне, преЖИВяване. Моменти на самоопределение оттатък страхове, предубеждения, сковаващи правила и правила, оттатък непознати диктати и жестоки забрани. Моменти на свързане с онази наша същина, която просто Е, която няма потребност да играе пиеси, дирижирани от личното его или от непознати ръце и мозъци. Онази наша същина, която в своята почтеност със себе си и света моли за помощ, когато е долу. Която споделя „ Не “ и брани границите на Аз-а даже при най-малкия намек за

навлизане, задушаване, управление

Която притегля към себе си с доброжелателност, спонтанност, обичане и предоставяне, а не тъй като впримчва, прочувствено изнудва или пък вменява виновност. Онази същина, която поставя старания, твори, реализира. Същността, която жадува за живот, а не го разменя на безценица за илюзии и самозалъгване, жадност за всеобщо харесване и утвърждение, мнима сигурност, статус и имидж. Когато забравяме тази наша дълбока същина, тя обаче се сеща за себе си и ни напомня. През страданието. Защото когато избираме бягането, криенето, разграничаването, компенсирането пред откриването, доверяването и свързването, душата ни страда. И се появява признакът – на физическо или психологично равнище. Сякаш с цел да ни подскаже, че живеем в прорез със личната си истина. За да ни подскаже, че в действителност не живеем.

Душата ни страда, когато избираме да останем хванати в клопките на дисфункционалните механизми на нашето минало, без да се надигнем пред тях, да ги осмислим, осъзнаем, преработим.

Когато решаваме да влачим веригите на виновността, свръхотговорността, конформизма, апатията.

Когато избираме слепотата пред осъзнатостта. Защото слепотата Е наш избор.

Когато прекосяваме през живота си, без да учим уроците си, без да разчитаме знаците, без да търсим първопричините, без да докоснем познанието.

Когато удобството на операцията е предпочетено пред благородството на честността.

Когато всички „ Не заслужавам “, „ Не мога да се оправя “,  „ Не коствам “  ни служат, с цел да се самосъжаляваме, да боксуваме в безсилието и ината си, да търсим обгрижване и прекачване на нашата отговорност върху другите. Вместо да зачеркем всичките „ не “-та начело най-много в съзнанието си.

Когато вторичните облаги от заболяването ни държат в положение на оправдана взаимозависимост.

Когато се идентифицираме с непознати модели на мислене, чувстване, живеене.

Когато трагично бягаме от въпроса „ Ние кои сме? За нас какво е скъпо? Какъв живот ние желаеме да живеем?

Когато към този момент навършили пълноправие, продължаваме да прехвърляме отговорността за нашето злощастие върху пропуските, дефицитите и грешките на нашите родители.

Когато отхвърляме да им благодарим за всичко скъпо, на което са ни научили, всичко, което са ни дали, всички техни душевни благосъстояния, които са споделили с нас.

Когато отхвърляме да се превърнем в родители на себе си и продължаваме да сме подвластни от утвърждението, поддръжката, грижата, опората на родителите си. Когато се идентифицираме с тях и не се усещаме самостойни човеци.

Когато отхвърляме да пренапишем сюжета на живота си по оня метод, който дава отговор на нашия личен нравствен растеж.

Когато отхвърляме да изоставим илюзията за личната ни безпогрешност.

Когато отхвърляме да осъзнаем по какъв начин ние сме част от цялото и по какъв начин цялото се съдържа в нас.

Когато любовта ни е комфортна, прагматична, цинична, егоцентрична, изискваща, задушаваща.

Когато любовта в действителност не е обич.

Когато бягаме от осъзнаването, че ние сме нашето пътешестване – оня път, по който тръгваме, или оня, по който в никакъв случай не поемаме. Ние сме нашите избори – тези, които вършим, или тези, от които бягаме. Ние сме нашите думи – тези, които изричаме, или тези, които премълчаваме. Ние сме обичта ни – онази, която творим и раздаваме, или онази любов, която унищожаваме. Всеки момент е късмет да преосмислим пътя си и да го извървим по по-достоен, по-мъдър, по-човечен и по-щастлив метод.

Ако слънчевият изгрев е един-единствен в деня и изпуснем ли го, отишъл си е в своята невъзвратимост, то изгревите на душата в един-единствен ден могат да бъдат безчет – при всяко почувствано надълбоко и изразено „ Обичам те “, при всяко осъзнато „ Прости ми “, „ Прощавам ти “, всяко едно самоуверено „ Трудно ми е, само че ще го направя “, всяко едно осмислено „ Има смисъл “, всяко едно доблестно „ Ще бъда откровен с теб “, „ Благодарен съм “, „ Знам кой съм “, „ Важен си за мен “, „ Грижа ме е “, „ Струваше си “. Стига да не оставим тези моменти да си отидат от нас. А осезаем ли ги, всеки момент от деня се трансформира в разсъмване.

Автор: Мартина Бандрова