Буквите са чудотворци, които преобразяват звука в знак и знака

Буквите са чудотворци, които преобразяват звука в символ и знака в значение, писмеността е живеца на живота. Това споделя огромният патриот, човек на словото, посланик и бежанец Петър Увалиев. „ От кирилицата по-сдържано красноречива панорама няма, тя малко демонстрира, само че доста споделя, за разлика от разточителната латиница. Кирилицата е патерицата, на която се допирам при многолетното си пътешествие из върлините и чукарите на няколко езика ”. За родното слово, с думите на Увалиев.

Простете ми. Пръв аз осъзнавам - и признавам, че съм ненапълно нахалник в този дом на духа, закрилял и окрилял рояк мислители, ревнители за културния напредък на България - странна страна, в която растеж и възраст, крепка нематериалност и нежна държавност не се съответстват и по този начин озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв критерий да мерят нашата мяра.

Но кой съм аз да си фантазирам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им взор? Българското не ми е поминък, то ми е дебелоглав. Но тъкмо заради това твърдоглавие цялостен живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с упрек. Така е било в софийската ми младост, по този начин е и в лондонската ми самост. Затова ви апелирам да вярвате, че не заговарям в припадък на най-всекидневно, безпричинно и безотговорно самомнение, което никне под път и над път и е толкоз жилаво, че даже и на камък вирее.

Изправям се тук с някакъв необикновен смес от примирение и удовлетворение, отлика на дебитор, комуто достойнството да бъде измежду вас разрешава да се отплати най-малко поне за най-многото и най-милото, което жанр и родители са ми дали: езика, на който ви приказвам. Защото не аз приказвам език на който в този момент ви приказвам, а езикът, на който в този момент ви приказвам, ме приказва! Тази усукана игрословица не е троент вербален смъртен скок, зрелищно филологическо потомче на нявгашното достижение на Лазар Добрич - главозамайващо, само че въпреки всичко цирково. Вярно е, че хитрините на неуките науки край нямат. Но не по-малко правилно е, че тази предизвикателна прогласа на преимуществото на езика дънер пред мисълта вейка е почтен блян на всекидневно самодоволния разум да прекоси самоналожените си граници, с цел да признае и правата на отвъдразсъдъчното и надали не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода. А и това подсъзнание, което непрекъснато подозираме, а рядко прозираме, и то самото е устроено като самобитен език, който търпеливо чака да бъде проговорен, с цел да стане притежание на все по-разведряното и по тази причина все по-отзивчиво схващане.

И българският диалект се зачева като увод, след това прераства в изразителен преговор със слушателя и най-накрая се открива като контракт и надали не като скрит план с оня, който е отдаден в паролата на неговите потайности. И тогава, въодушевено и проникновено, из пашкула на езика излетява пеперудата на мисълта. Това преображение повлича крайник. Друго знамение чака българският жанр, домашно и вселенско: чутото се трансформира във забелязано, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват във строен строй и провалят прокобата на времето, ключалка на всяка давност. Така се ражда книгата, монумент на паметта. А не щеш ли ние, нехайни наследници на този триумфален поход от минало към бъдеще, съвсем не си даваме сметка за него и даже не се вълнуваме че тук, в този момент, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, тъй като ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена.

А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази безкрайност: тя е безкрайност на езика, който в никакъв случай не се застоява и с еднакъв дьх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите. Това е по този начин, тъй като отекне ли гласът ни, той от единствено себе си се наглася към стремежи отзвук на оня, който го слуша. С тази нагласка езикът по този начин се урежда и подрежда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмис-лието и без-смислието. И Философският етюд в Симеоновия алманах, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още преди време нашите предшественици са прозрели, че който посочва, па било то и материалното, той приканва значителното, което прави индивида човек.

И за какво един техен неугледен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки мета значи и „ оттатък ", очовеченият от езика човек може да бъде наименуван мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че през днешния ден ние единствено преживяме това просветление, което прародителите ни са претърпяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към значителното. Затова не е ли почтително и редно, най-малко за възмездие грехов, да се запитаме какво тъкмо значи за този мета-човек да приказва български? То значи: да осъществяваш най-своето си. Езикът, който ни приказва, е глас на тази наша съдбовна същественост.

И дано ми простят многоуките филолози, които са изучили открай докрай где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм единствено сладкодумен самообразован, за който самият език е индивид на изключително по познание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава положителното. Меракът по това по познание ме увлича и повлича и трансформира в иманяр-самец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата вяра, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско богатство, зарито някъде по мъгловитата вадичка от моето лимитирано схващане до българското безкрайно подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в идентична посмъртна респект. И по този начин тихомълком аз вървя ли вървя все по синора на това двулико единение, може би тъй като на езиковия мета-човек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл.

И вероятно по тази причина като бедния доверчив Дон Кихот, който мечтал за героизъм цялостен живот, че даже вятърни мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Философски етюд в Симеоновия алманах е ненапълно самобитен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени до тогава скъпоценни метафизичен означения и избрания - какво е да вземем за пример същина и какво е естество. Мислил е езикьт ни и още мисли, въпреки и който доброволно му се отдава, постоянно се озадачава. Който си заприказва, не всеки път е подготвен незабавно да си отговори. Но въпреки и муден, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до прозрението не че човек е подобен или онакъв, а просто че е. Друга такава иманярска находка е смисълът, закътан в звука. И който се е зарекъл да слуша езика, той понявга чува чудеса. Например: безобразният, безизразният тон,,'ЬТ ", предопределен да остане завинаги глухоням в романските езици, изригва със страшна мощ - и то не у различен, а у най-изтънчения, най-паяжинено изнежения Николай Лилиев: На заплашителен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрът фантазии. Не спи - кипи Градьт. Ът, ът, ът, ът. ът. Не е ли този громол ек от конски тътен, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го не запомнили. Езикът го помни.

В лабиринта на тази потомствена езикова памет, стигнала един Бог знае по какъв начин до прековременния слух на поети прорицатели, дебне потулен и различен самопродвижен, равномерен и метричен повод, който изтласква изпосталелия потребително- уведомителен брътвеж на всекидневието ни:
С зложелател врагувам - мяра
съгласно мяра.
С мил благувам - религия
съгласно религия.

Като обилните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъбнали от златогрейни резби, тържествено се разтваря този съразмерен изказ. Изведнъж тази правна обрядна пропорционалност, осъществена като че ли по облик и сходство на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, ненадейно се раздрусва, разсечена от неочакван зов и позив, без диря от последователността, предписана от какъвто и да било логически канон:
Леле моя, сабя халосия!
Море люта одринска
ракия!

Избуял в първичната си подсъзнателна буря, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал на инат на благовьзпитаната логичност. Пред този вулканичен гърмеж е безсилно даже и най-взискателното лабораторно раздвояване на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъдържа. Формата се самооформя. И при все че наличието се сдържа във формата и формата се дооформя в наличието. С тази категориална разкол нашият раздорен език би смутил не един окъснял позитивист. Но по тази причина пък би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, с цел да сцежда из тях смислов сок, сбит в обособени срички или разместени интонации. За най-далновидния актуален рентгенолог на езика би било наслада велика да се наслаждения на познавателната полезност на знание и по познание, завет и завет, лек и лек. Най-вече за него би могло да се повтори казаното отколе за Симеон: „ Той извади на показ мислите, скътани в дълбочината на мъчно прозримите книги ".

А да извадиш нескрито, значи да осветиш повърхностното разграничение, което не опонира на дълбинното единоречие на езика - да възкресиш стародавната аллотрион фос - загадъчното зарево на Другото, което озарява Същото. А това е по този начин, тъй като даже и строгият рационалист Лайбниц, в случай че би заговорил на езика, който в този момент ви приказвам, позитивно би споделил: „ Език е това, заради което съществува нещо, а не нищо ".

Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас. И в случай че е по този начин, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково месторождение. А где е то? - обезпокоително пита Яворов и покъртително си дава отговор:

Къде си ти, родино моя?
Във този рид и оня дол,
които през днешния ден един, различен
на следващия ден ще насели?
Не, ти си в мен, родино
моя.
И насладата е тъга.

Скръб е, тъй като ние весден усещаме, че към нас от ден на ден се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И по тази причина в този момент измежду горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото възмущение и нашето неодобрение:

Проклет да е оня, който полива пустинята.

Снимка: dolap.bg