Трети март и нашата свобода
Боян АНГЕЛОВ
Освободителната руско-турска война от 1877-1878 година има своето встъпление. Тя е разследване от зверствата на османската власт при потушаването на Априлското въстание. Към тази война се стига след дълги и безплодни дипломатически договаряния. Съществен принос за победния завършек на войната има и тайната дипломатическа задача на възрожденците Марко Балабанов и Драган Цанков, изпратени от екзарх Антим I да търсят поддръжка от европейските държавни управления и нации за избавление на българския народ. В интервала от края на август до края на 1876 година двамата храбри мъже посещават Виена, Прага, Париж, Лондон, Рим и Берлин. Успяват да се срещнат с министри, депутати, публицисти и с хиляди елементарни хора. Навсякъде са посрещани със съчувствие и съпричастност, само че най-радушно е посрещането им в Русия.
На 8 (20) декември делегатите идват в съветската столица Санкт Петербург. На идващия ден към този момент са в Министерството на външните работи, където се срещат с княз Александър Горчаков, канцлер и външен министър на Руската империя. След като деликатно изслушва забавните разкази на българите за постигнатото благоволение от страна на западноевропейските държавни управления, възрастният политик показва сериозното си отношение към консервативното държавно управление на Дизраели, потвърдило нееднократно туркофилските си пристрастия; със сдържано удовлетворение слуша за уверенията на Бисмарк, че ще оказва помощ на българската идея, и прибавя " както всеки път, по този начин и в този момент, това ще се види на дело, тъй като от слова и обещания ние сме наситени... "
Руският канцлер бърза да уведоми делегатите за непреклонната воля на императора да докара до дъно освободителното дело, тъй като по Божия промисъл и по поверие се явява настойник освен на славянските нации, а на всички християни. Споделя безпокойството си за неналичието на подобаващ българин, който да застане отпред на бъдещата самостоятелна страна. М. Балабанов предлага този човек да е Гаврил Кръстевич, само че Горчаков показва подозрения в почтенността изобщо на българите, заемащи високи постове в Османската империя. Според канцлера бъдещият държавен шеф е нужно да бъде богат, с цел да не разчита на държавни служби, а да се усеща в действителност самостоятелен. Може би подобен честен християнин ще се търси в прилежащите на България страни или измежду благородните семейства в Западна Европа. > Кулминацията на мисията > е на 11 (23) декември в 13 часа. Делегатите влизат в Зимния замък за среща с император Александър II. Царят ги посреща прав, ръкува се с тях, без да им разреши да целунат ръката му, и с уважително внимание изслушва разказите на смелите българи. След това, с просълзени очи и с решителна неотстъпчивост на гласа, отсича:
- Аз обичам мира и искам да се свърши всичко миролюбиво. Не зная какво мислят да вършат другите, ако Турция не одобри непринудено това, що й се предлага, само че аз няма да се задоволя тоз път с голи думи и голи обещания. Ако работата не се свърши миролюбиво, както аз искам това от все сърце, и в случай че другите се задоволят единствено с думи, ние ще призовем на наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще осъществим длъжността си. Съобщете това, което ви споделям, на ония, които ви са изпратили.
Думите на Александър II като че ли дават криле на Марко Балабанов и на другаря му. Те участват на публична вечеря, проведена от княз Горчаков. На нея канцлерът е поканил сина си Константин дружно със брачната половинка му, внучка на княз Стефан Богориди. Увлечен в диалога за бъдещата автономност, канцлерът не не помни да спомене името на съветския дипломат в Цариград граф Игнатиев, който е мотор на процеса за разрешаването на българския въпрос.
Българските делегати са посрещнати сърдечно и от великия княз Константин Николаевич, брат на императора и предстоящ главнокомандващ Кавказкия фронт през Освободителната война. Особено впечатляващо е гостуването им в дома на княз Николай Черкаски, избран за шеф на Гражданското ръководство, откакто съветските войските завладеят българските земи. Той окрилително им споделя: " Ако е рекъл Господ, ние ще се срещнем в България и ще поработим дружно за нейното благоустройство. "
На 14 декември делегатите са признати от престолонаследника Александър Александрович, бъдещия император Александър III. По време на диалога той пита гостите си може ли да разчита Русия на български доброволци за присъединяване им в бойните дейности и не скрива насладата си от утвърдителния отговор на делегатите.> Срещите стават все повече > и все по-чести. Гостуват на огромния българофил и ръководител на Московския славянски комитет Иван С. Аксаков и той ги среща със брачната половинка си Александра Фьодоровна, щерка на поета Фьодор Тютчев. Тя пък ги завежда в дома на Екатерина Тютчева, сестра на безсмъртния съветски стихотворец.
На 14 (27) юни авангардните войскови елементи на ген. Драгомиров правят десант на две места: при Зимнич и Свищов. По двата понтонни моста минават 280 000 съветски бойци и 7500 български опълченци...
Марко Балабанов получава високата административна служба вицегубернатор на Свищов, чийто губернатор е копривщенецът Найден Геров, някогашен съветски консул в Пловдив. Отговорността е голяма, тъй като през Свищов минава основният път на Дунавската войска - бойци, муниции и хранителни хранителни запаси за армията и за гладуващото цивилно население. В щаба асистент на М. Балабанов става Иван Вазов като губернски регистратор, а четиринадесетгодишният Алеко Константинов е волнонаемен писар.
В освободения Търново се разполага ръководената от княз Черкаски Походна канцелария на гражданското ръководство, към която е причислен като специфичен консултант и проф. Марин Дринов. Задачата на българския академик е да събира сведения, нужни за възобновяване на гражданския обичай и определяне на краткотрайно гражданско устройство. В началото Походната канцелария е обнадеждена от бързия процес на военните дейности. Марин Дринов с наслада схваща, че съветски войски и българските опълченци са освободили градове и села в Южна България. > Скоро тези очаквания рухват > тъй като против малобройния челен отряд на ген. Гурко се насочва тридесет и петхилядната войска на Сюлейман паша. Вместо да правят отстъпка пред многочислената и чудесно въоръжена османска армия, опълченските дружини и съветските елементи се впускат във фронтална офанзива. С цената на живота си стопират напредването на врага, с цел да завоюват време, през което хиляди български бежанци минават Балкана и намират отбрана от съветската войска.
Командирът на Трета опълченската тайфа подполковник Калитин умира дружно с още стотици българи и съветски офицери и бойци, само че Самарско знаме е избавено. Главната роля за изработването на тази реликва има граф Пьотър Алабин, воин от Кримската война и член на Славянския комитет в Москва. По негова концепция в гр. Самара е събрана сумата от 27 000 рубли за помощ на българската освободителна идея, а монахините от Самарския манастир създават знаме с изобранени върху него облиците на Св. Богородица и светите братя Кирил и Методий. Подарено е на нашето опълчение в Плоещ на 6 (18) май 1877 година Делегацията се състои от кмета на гр. Самара Ефим Кожевников и от граф П. Алабин, който изрича пред строените дружини въодушевените думи: " Отминаха няколко века от времето, когато се е развявало българско знаме над свободни български войски. Тези флагове са потънали в реките от кръв на бойните полета. И ето, още веднъж над българските дружини се развява родно знаме. Отдалече, през цялата съветска земя, то е донесено до вас като живо удостоверение на това, че се дава на вас не от някакво ъгълче на Русия, а от цялата съветска страна. Нека то бъде залог за любовта на Русия към вас. Нека пред това знаме, както пред лицето на възкресения Бог, да изчезнат вашите вековни врагове. Нека то бъде знамето, което ще въдвори във вашата многострадална страна вечно мир, тишина и просвещение... "
Освободителната руско-турска война завършва победоносно, само че тази победа се реализира с цената на 202 000 починали съветски военослужещи и с кръвта на повече от 50 000 почтени български жертви. Капитулацията на Османската империя е оповестена с подписания на 19 февруари (3 март) 1878 година Санстефански контракт, който възкресява още веднъж България и обрисува нейните етнически граници.
Освободителната руско-турска война от 1877-1878 година има своето встъпление. Тя е разследване от зверствата на османската власт при потушаването на Априлското въстание. Към тази война се стига след дълги и безплодни дипломатически договаряния. Съществен принос за победния завършек на войната има и тайната дипломатическа задача на възрожденците Марко Балабанов и Драган Цанков, изпратени от екзарх Антим I да търсят поддръжка от европейските държавни управления и нации за избавление на българския народ. В интервала от края на август до края на 1876 година двамата храбри мъже посещават Виена, Прага, Париж, Лондон, Рим и Берлин. Успяват да се срещнат с министри, депутати, публицисти и с хиляди елементарни хора. Навсякъде са посрещани със съчувствие и съпричастност, само че най-радушно е посрещането им в Русия.
На 8 (20) декември делегатите идват в съветската столица Санкт Петербург. На идващия ден към този момент са в Министерството на външните работи, където се срещат с княз Александър Горчаков, канцлер и външен министър на Руската империя. След като деликатно изслушва забавните разкази на българите за постигнатото благоволение от страна на западноевропейските държавни управления, възрастният политик показва сериозното си отношение към консервативното държавно управление на Дизраели, потвърдило нееднократно туркофилските си пристрастия; със сдържано удовлетворение слуша за уверенията на Бисмарк, че ще оказва помощ на българската идея, и прибавя " както всеки път, по този начин и в този момент, това ще се види на дело, тъй като от слова и обещания ние сме наситени... "
Руският канцлер бърза да уведоми делегатите за непреклонната воля на императора да докара до дъно освободителното дело, тъй като по Божия промисъл и по поверие се явява настойник освен на славянските нации, а на всички християни. Споделя безпокойството си за неналичието на подобаващ българин, който да застане отпред на бъдещата самостоятелна страна. М. Балабанов предлага този човек да е Гаврил Кръстевич, само че Горчаков показва подозрения в почтенността изобщо на българите, заемащи високи постове в Османската империя. Според канцлера бъдещият държавен шеф е нужно да бъде богат, с цел да не разчита на държавни служби, а да се усеща в действителност самостоятелен. Може би подобен честен християнин ще се търси в прилежащите на България страни или измежду благородните семейства в Западна Европа. > Кулминацията на мисията > е на 11 (23) декември в 13 часа. Делегатите влизат в Зимния замък за среща с император Александър II. Царят ги посреща прав, ръкува се с тях, без да им разреши да целунат ръката му, и с уважително внимание изслушва разказите на смелите българи. След това, с просълзени очи и с решителна неотстъпчивост на гласа, отсича:
- Аз обичам мира и искам да се свърши всичко миролюбиво. Не зная какво мислят да вършат другите, ако Турция не одобри непринудено това, що й се предлага, само че аз няма да се задоволя тоз път с голи думи и голи обещания. Ако работата не се свърши миролюбиво, както аз искам това от все сърце, и в случай че другите се задоволят единствено с думи, ние ще призовем на наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще осъществим длъжността си. Съобщете това, което ви споделям, на ония, които ви са изпратили.
Думите на Александър II като че ли дават криле на Марко Балабанов и на другаря му. Те участват на публична вечеря, проведена от княз Горчаков. На нея канцлерът е поканил сина си Константин дружно със брачната половинка му, внучка на княз Стефан Богориди. Увлечен в диалога за бъдещата автономност, канцлерът не не помни да спомене името на съветския дипломат в Цариград граф Игнатиев, който е мотор на процеса за разрешаването на българския въпрос.
Българските делегати са посрещнати сърдечно и от великия княз Константин Николаевич, брат на императора и предстоящ главнокомандващ Кавказкия фронт през Освободителната война. Особено впечатляващо е гостуването им в дома на княз Николай Черкаски, избран за шеф на Гражданското ръководство, откакто съветските войските завладеят българските земи. Той окрилително им споделя: " Ако е рекъл Господ, ние ще се срещнем в България и ще поработим дружно за нейното благоустройство. "
На 14 декември делегатите са признати от престолонаследника Александър Александрович, бъдещия император Александър III. По време на диалога той пита гостите си може ли да разчита Русия на български доброволци за присъединяване им в бойните дейности и не скрива насладата си от утвърдителния отговор на делегатите.> Срещите стават все повече > и все по-чести. Гостуват на огромния българофил и ръководител на Московския славянски комитет Иван С. Аксаков и той ги среща със брачната половинка си Александра Фьодоровна, щерка на поета Фьодор Тютчев. Тя пък ги завежда в дома на Екатерина Тютчева, сестра на безсмъртния съветски стихотворец.
На 14 (27) юни авангардните войскови елементи на ген. Драгомиров правят десант на две места: при Зимнич и Свищов. По двата понтонни моста минават 280 000 съветски бойци и 7500 български опълченци...
Марко Балабанов получава високата административна служба вицегубернатор на Свищов, чийто губернатор е копривщенецът Найден Геров, някогашен съветски консул в Пловдив. Отговорността е голяма, тъй като през Свищов минава основният път на Дунавската войска - бойци, муниции и хранителни хранителни запаси за армията и за гладуващото цивилно население. В щаба асистент на М. Балабанов става Иван Вазов като губернски регистратор, а четиринадесетгодишният Алеко Константинов е волнонаемен писар.
В освободения Търново се разполага ръководената от княз Черкаски Походна канцелария на гражданското ръководство, към която е причислен като специфичен консултант и проф. Марин Дринов. Задачата на българския академик е да събира сведения, нужни за възобновяване на гражданския обичай и определяне на краткотрайно гражданско устройство. В началото Походната канцелария е обнадеждена от бързия процес на военните дейности. Марин Дринов с наслада схваща, че съветски войски и българските опълченци са освободили градове и села в Южна България. > Скоро тези очаквания рухват > тъй като против малобройния челен отряд на ген. Гурко се насочва тридесет и петхилядната войска на Сюлейман паша. Вместо да правят отстъпка пред многочислената и чудесно въоръжена османска армия, опълченските дружини и съветските елементи се впускат във фронтална офанзива. С цената на живота си стопират напредването на врага, с цел да завоюват време, през което хиляди български бежанци минават Балкана и намират отбрана от съветската войска.
Командирът на Трета опълченската тайфа подполковник Калитин умира дружно с още стотици българи и съветски офицери и бойци, само че Самарско знаме е избавено. Главната роля за изработването на тази реликва има граф Пьотър Алабин, воин от Кримската война и член на Славянския комитет в Москва. По негова концепция в гр. Самара е събрана сумата от 27 000 рубли за помощ на българската освободителна идея, а монахините от Самарския манастир създават знаме с изобранени върху него облиците на Св. Богородица и светите братя Кирил и Методий. Подарено е на нашето опълчение в Плоещ на 6 (18) май 1877 година Делегацията се състои от кмета на гр. Самара Ефим Кожевников и от граф П. Алабин, който изрича пред строените дружини въодушевените думи: " Отминаха няколко века от времето, когато се е развявало българско знаме над свободни български войски. Тези флагове са потънали в реките от кръв на бойните полета. И ето, още веднъж над българските дружини се развява родно знаме. Отдалече, през цялата съветска земя, то е донесено до вас като живо удостоверение на това, че се дава на вас не от някакво ъгълче на Русия, а от цялата съветска страна. Нека то бъде залог за любовта на Русия към вас. Нека пред това знаме, както пред лицето на възкресения Бог, да изчезнат вашите вековни врагове. Нека то бъде знамето, което ще въдвори във вашата многострадална страна вечно мир, тишина и просвещение... "
Освободителната руско-турска война завършва победоносно, само че тази победа се реализира с цената на 202 000 починали съветски военослужещи и с кръвта на повече от 50 000 почтени български жертви. Капитулацията на Османската империя е оповестена с подписания на 19 февруари (3 март) 1878 година Санстефански контракт, който възкресява още веднъж България и обрисува нейните етнически граници.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ