Борисов говори за опасност“, но отказва да каже каква точно.

Борисов приказва за " заплаха “, само че отхвърля да каже каква тъкмо. Затова чакаме да посочи: какво рисково вижда в думите и дейностите на политици, които са се поклонили на Тюркян чешма и са уважили паметта на жертвите на насилствената промяна на имената. Поклонът пред почтени жертви не е опасност. Заплаха е да превръщаш паметта в мотив за внушения и разделяне. Това се кава в публична позиция на " Да, България " в отговор на днешното.

ФОКУС разгласява останалата част от нея без редакторска интервенция:

Припомняме на Борисов, че “Да, България " е партия, която постоянно се е борила за свободата и равнопоставеността на всички български жители. Винаги сме осъждали така наречен “Възродителен развой " и неговите продължители през днешния ден. Ние не сме за първи път на Тюркян чешма.

Но Борисов работи по добре позната ченгесарска и пропагандна скица: да клейми и да брандира съперниците си, вместо да приказва всъщност. Каква е тази опасност, която мята в лицето на обществото?

Защо Борисов в никакъв случай не отиде на Тюркян чешма и не осъди “Възродителния развой "? Може би тъй като цялата му кариера обслужва продължаването на схемите на Държавна сигурност, в това число посредством мръсната симбиоза с Пеески. И се пробва да си пере гузната съвест като приказва за “синове и внуци ".

Когато Борисов раздава такива етикети, е редно да се напомнят личните му обществени самопризнания и разкази за неговия път в системата: по какъв начин е мечтаел да бъде признат в Държавна сигурност — специалността в Академията на МВР; по какъв начин е напуснал Министерство на вътрешните работи, с цел да си резервира партийната книжка; и за обезпечената безвъзмездна защита на Тодор Живков — персонално, като негов гавазин и лакей, който носи кафе. Когато човек с такава биография — уверен болшевик, покровител на Държавна сигурност и съмишленик на диктатора Тодор Живков в персонално качество — приказва за " комунисти, деца и внуци “, това не е просто галактическо двуличие, а политическа шизофрения, от която България би трябвало да се лекува.

Второто — и по-важното — е същинската причина за нервността. Тя не е " боязън за България “, а боязън от разпада на схемите. Страх, че моделът, по който с Пеевски си поделяха територии и въздействие, може да се счупи: смесените региони за " огромното Д “ против прекачване на гласове за ГЕРБ от малцинствата в други региони. Ако това съглашение стартира да се разпада на идните избори, в случай че хората спрат да гласоподават по команда и потърсят посланичество отвън натиска и заканите, тогава се разпада целият им надзорен механизъм над изборите.

И тъкмо от това го е боязън — и този боязън прелива в персонален, " скотски “ боязън, в това число за защитата му. Защото това не е боязън за страната, а боязън от жителите. Борисов и Пеевски не могат да вървят свободно по улиците, тъй като хората не ги желаят. И когато видиш контраста — едни са измежду хората и пред паметта, други се крият — разбираш за какво Борисов назовава това " рисково “. Опасно е не за България. Опасно е за техния тандем и техните привилегии. Пеевски не беше на Тюркян чешма — от боязън. Скрил се е. Да, това ужасява същински Борисов.

Борисов демаскира както своя боязън, по този начин и този на Пеевски. Така най-малко е ясно какъв брой значимо е да продължим: би трябвало да премахнем всички техни привилегии и бухалките им, да разнищим феодалните мрежи, с цел да престанат локалните феодалчета и подчинените институции да командват общности и избори. Защото " рисково “ не е да почетеш жертвите. Опасно е да управляваш посредством зависимости, компромати и изнудване — и след това да се уплашиш, че зависимостите към този момент не работят.

Ако българските турци гласоподават свободно, това ще има тектонично значение за българската политика. Предстои.