Шамарът още е средство за възпитание у нас
Борислава Гицова e шеф програмата "Първична предварителна защита на насилието " в сдружението Институт по обществени действия и практики, член на Националната мрежа на децата. Координатор на интернационалните планове, ориентирани към въвеждане на систематичен метод за предварителна защита на насилието и отбрана на децата от всички форми на принуждение, създаване на стратегии за работа с дребни деца и младежи. Има дълготраен опит в работата с деца, родители, професионално консултиране и супервизия на експерти от подкрепящите специалности.
- Г-жо Гицова, вие работите отдавна по планове, свързани с предварителната защита на насилието върху деца, поддържате връзка със самите малчугани, с родители, със експерти. Според вас какво е отношението на българите към децата им?
- Всеки родител желае най-хубавото за детето си, само че не всеки знае по какъв начин да го реализира. Някои имат вяра, че това е здравословното хранене, само че в това време рецензиите и забележките са огромна част от взаимоотношенията му с него.
Други родители пък считат, че сполучливите резултати и интелектуалните достижения на детето ще подсигурят неговото благоденствие, само че тази упоритост може да измести чувството за безусловното приемане и обич у детето. Родителите от ден на ден търсят информация и се обръщат за поддръжка към експерти по въпроси, които касаят развъждането, възпитанието, прочувственото и психическото развиване на децата. Това демонстрира, че хората се трансформират и се отнасят по друг метод към света, в който израства тяхното дете.
Все още родителите изпитват компликации в това да отразяват страстите на своето дете и да му демонстрират, че схващат и одобряват неговите усеща. Те би трябвало да предизвикват поемането на отговорност още от най-ранна възраст. Последното обхватно проучване демонстрира, че в България 94% от родителите и от младежите без деца считат, че би трябвало да насърчават детето си да показва своето мнение. И все пак близо 50% от запитаните са безапелационни, че мнението на родителя е преди всичко и че децата не схващат задоволително, с цел да се интересуват какво мислят. Тези данни ни демонстрират, че родителите не са напълно подготвени да предизвикват развиването на автономия и отговорност като умения за справяне и насърчаване у децата.
- Строг или отстъпчив родител е българинът?
- Отношението и възпитанието на нашето дете постоянно възпроизвежда модела, в който ние сме израснали и метода, по който е функционирала фамилната среда към нас. Несъзнателно ние пресъздаваме своя персонален опит, а това в прочут смисъл способства методите ни на образование да позволяват суровост, санкции, условия или критикуване.
Нещо в допълнение - постоянно родителите реагират на дребните неточности на своите деца, само че пропущат да поощрят триумфите им. Когато децата порастват в положителна среда, родителите отразяват държанието им както в позитивните, по този начин и в негативните обстановки и по този метод те могат да изградят свои правила и граници на държание. Изглежда, че в действителност към момента има тематики табу в диалозите сред родителите и техните деца, тъй като множеството от възрастните не са имали този модел на връзка в своето детство.
- А излиза ли шамарът от приложимост в фамилията?
- Според същото проучване за настройките на родители и младежи към правата на децата, извършено през 2013 година, демонстрира, че 39% от родителите поддържат удрянето на пестник като образователен метод. Тези родители признават, че биха употребявали някаква форма на телесно наказване в случаите, когато не могат да се оправят с държанието на детето си и единствено 6% от тях, изрично настояват, че нямат друга опция в сложна обстановка. Изследването също показва, че към 50% от интервюираните са ставали очевидци на шамаросване на деца или са чували за това от други хора, а 16% от младежите без деца и 12% от родителите декларират, че са виждали деца с пострадвания разследване на домашно принуждение. Въпреки че един от главните правила на родителството е ненасилието, от резултатите от това проучване, а и от работата ми като експерт виждам, че шамарът в действителност към момента е средство за образование у нас.
Това, което е притеснително, е, че хората демонстрират толерантност към физическото и вербалното принуждение и освен това - то се придвижва в учебно заведение, като се усилва от ден на ден в средата на учениците. По този метод посредством дейностите си, или в случай че желаете посредством бездействието си, ние мълчешком валидизираме експанзията и насилието в живота на децата.
- Склонен ли е родителят да разисква метода на образование на личното му дете с външни хора?
- Грешките в фамилното образование се срещат доста постоянно, само че стига да бъдат осъзнати в точния момент, постоянно съществува опция да бъдат избегнати за в бъдеще. Има моменти, в които се питаме "правилно ли постъпих ", "не бях ли прекомерно недодялан ", и по тази причина като експерт постоянно съм насърчавала родителите да споделят, да разискват и да търсят друга позиция при възпитанието на детето си. Има към този момент доста и разнообразни форми на поддръжка за родители. В Института по обществени действия и практики сме създали стратегия за "Позитивно родителстване ", посредством която се опитваме да подкрепим образованието на родители.
- Тогава можем ли да кажем дали българското дете е щастливо?
- Вярвам, че всеки родител има за цел детето му да е щастливо и съм сигурна, че се влагат доста старания, средства и сила в това. В бързината обаче може би пропущаме значителното, че детето няма по какъв начин да е щастливо, в случай че и неговите родители не са щастливи. Ако родителят е нервозен, обезпокоителен и нерешителен, неизбежно е прехвърлянето на това чувство и у детето. Родителите от време на време са толкоз заети и съсредоточени върху това по какъв начин да вършат вярно нещата, че не отделят задоволително време за това да се запитат по какъв начин се усещат. Децата имат потребност от качествено време да прекарват с родителите си - в диалог, игра, споделени ползи, време, в което вършиме неща дружно.
- Какво чака детето от фамилията си, от учебното заведение, от детската градина?
- Един от главните аршин за положително отношение в учебно заведение са чувството за сигурност и за принадлежност на децата към него. За децата учебното заведение е доста повече от място за придобиване на съществени знания. Училището има съвсем толкоз значима роля, каквато има и фамилията. Приемането на едно дете и вложението в него от страна на учителите има голямо значение за неговото прочувствено развиване и за създаване на принадлежност към учебното заведение, което е стъпка към по-късното създаване на принадлежност към общността, града, страната и света. И всичко това се се случва посредством отношението, което среща детето в тази среда - почитание към неговата персона и семейство, ценене на достолепието му, образуване на интерес в областите, където то се развива, и стимулиране на мотивацията му да израства.
- Какво може да направи обществото, с цел да се усеща то по-добре?
Обществото това е всеки един от нас. Да се усещаме по-добре минава през поемането на отговорност за това да се усещаме по-добре. Ако нещо не ни харесва, то най-добре е да се опитаме да го променим. Малко, само че от сърце, съгласно силите, времето и опциите, които имаме. Отговорната и дейна позиция е ключът, който отключва заветното "по-добре " и в персонален, и в публичен проект. Твърде доста хора в българското общество избират позицията на жертви, а жертвите няма по какъв начин да са щастливи. Щастливи са хората, които имат чувството, че е по силите им да живеят и да трансформират себе си и света към себе си.
- Откъде пристигна вашият интерес за работа точно в тази сфера?
- При мен нещата се развиха поредно от позиция на професионално развиване. Имах опция да натрупам на практика опит в работата си с деца и фамилии, като сега работя в неправителствена организация с висока експертиза по няколко предпочитани области като детско правораздаване, работа с деца жертви на принуждение и предварителната защита на насилието. Координирам няколко интернационалните плана, които са ориентирани извънредно към предварителна защита на насилието. Насочили сме вниманието и напъните си да подкрепим експертите с повече принадлежности и стратегии по тематиката, към родителите с положителни способи и подходи за образование и отношение към детето както и към самите децата.
- Г-жо Гицова, вие работите отдавна по планове, свързани с предварителната защита на насилието върху деца, поддържате връзка със самите малчугани, с родители, със експерти. Според вас какво е отношението на българите към децата им?
- Всеки родител желае най-хубавото за детето си, само че не всеки знае по какъв начин да го реализира. Някои имат вяра, че това е здравословното хранене, само че в това време рецензиите и забележките са огромна част от взаимоотношенията му с него.
Други родители пък считат, че сполучливите резултати и интелектуалните достижения на детето ще подсигурят неговото благоденствие, само че тази упоритост може да измести чувството за безусловното приемане и обич у детето. Родителите от ден на ден търсят информация и се обръщат за поддръжка към експерти по въпроси, които касаят развъждането, възпитанието, прочувственото и психическото развиване на децата. Това демонстрира, че хората се трансформират и се отнасят по друг метод към света, в който израства тяхното дете.
Все още родителите изпитват компликации в това да отразяват страстите на своето дете и да му демонстрират, че схващат и одобряват неговите усеща. Те би трябвало да предизвикват поемането на отговорност още от най-ранна възраст. Последното обхватно проучване демонстрира, че в България 94% от родителите и от младежите без деца считат, че би трябвало да насърчават детето си да показва своето мнение. И все пак близо 50% от запитаните са безапелационни, че мнението на родителя е преди всичко и че децата не схващат задоволително, с цел да се интересуват какво мислят. Тези данни ни демонстрират, че родителите не са напълно подготвени да предизвикват развиването на автономия и отговорност като умения за справяне и насърчаване у децата.
- Строг или отстъпчив родител е българинът?
- Отношението и възпитанието на нашето дете постоянно възпроизвежда модела, в който ние сме израснали и метода, по който е функционирала фамилната среда към нас. Несъзнателно ние пресъздаваме своя персонален опит, а това в прочут смисъл способства методите ни на образование да позволяват суровост, санкции, условия или критикуване.
Нещо в допълнение - постоянно родителите реагират на дребните неточности на своите деца, само че пропущат да поощрят триумфите им. Когато децата порастват в положителна среда, родителите отразяват държанието им както в позитивните, по този начин и в негативните обстановки и по този метод те могат да изградят свои правила и граници на държание. Изглежда, че в действителност към момента има тематики табу в диалозите сред родителите и техните деца, тъй като множеството от възрастните не са имали този модел на връзка в своето детство.
- А излиза ли шамарът от приложимост в фамилията?
- Според същото проучване за настройките на родители и младежи към правата на децата, извършено през 2013 година, демонстрира, че 39% от родителите поддържат удрянето на пестник като образователен метод. Тези родители признават, че биха употребявали някаква форма на телесно наказване в случаите, когато не могат да се оправят с държанието на детето си и единствено 6% от тях, изрично настояват, че нямат друга опция в сложна обстановка. Изследването също показва, че към 50% от интервюираните са ставали очевидци на шамаросване на деца или са чували за това от други хора, а 16% от младежите без деца и 12% от родителите декларират, че са виждали деца с пострадвания разследване на домашно принуждение. Въпреки че един от главните правила на родителството е ненасилието, от резултатите от това проучване, а и от работата ми като експерт виждам, че шамарът в действителност към момента е средство за образование у нас.
Това, което е притеснително, е, че хората демонстрират толерантност към физическото и вербалното принуждение и освен това - то се придвижва в учебно заведение, като се усилва от ден на ден в средата на учениците. По този метод посредством дейностите си, или в случай че желаете посредством бездействието си, ние мълчешком валидизираме експанзията и насилието в живота на децата.
- Склонен ли е родителят да разисква метода на образование на личното му дете с външни хора?
- Грешките в фамилното образование се срещат доста постоянно, само че стига да бъдат осъзнати в точния момент, постоянно съществува опция да бъдат избегнати за в бъдеще. Има моменти, в които се питаме "правилно ли постъпих ", "не бях ли прекомерно недодялан ", и по тази причина като експерт постоянно съм насърчавала родителите да споделят, да разискват и да търсят друга позиция при възпитанието на детето си. Има към този момент доста и разнообразни форми на поддръжка за родители. В Института по обществени действия и практики сме създали стратегия за "Позитивно родителстване ", посредством която се опитваме да подкрепим образованието на родители.
- Тогава можем ли да кажем дали българското дете е щастливо?
- Вярвам, че всеки родител има за цел детето му да е щастливо и съм сигурна, че се влагат доста старания, средства и сила в това. В бързината обаче може би пропущаме значителното, че детето няма по какъв начин да е щастливо, в случай че и неговите родители не са щастливи. Ако родителят е нервозен, обезпокоителен и нерешителен, неизбежно е прехвърлянето на това чувство и у детето. Родителите от време на време са толкоз заети и съсредоточени върху това по какъв начин да вършат вярно нещата, че не отделят задоволително време за това да се запитат по какъв начин се усещат. Децата имат потребност от качествено време да прекарват с родителите си - в диалог, игра, споделени ползи, време, в което вършиме неща дружно.
- Какво чака детето от фамилията си, от учебното заведение, от детската градина?
- Един от главните аршин за положително отношение в учебно заведение са чувството за сигурност и за принадлежност на децата към него. За децата учебното заведение е доста повече от място за придобиване на съществени знания. Училището има съвсем толкоз значима роля, каквато има и фамилията. Приемането на едно дете и вложението в него от страна на учителите има голямо значение за неговото прочувствено развиване и за създаване на принадлежност към учебното заведение, което е стъпка към по-късното създаване на принадлежност към общността, града, страната и света. И всичко това се се случва посредством отношението, което среща детето в тази среда - почитание към неговата персона и семейство, ценене на достолепието му, образуване на интерес в областите, където то се развива, и стимулиране на мотивацията му да израства.
- Какво може да направи обществото, с цел да се усеща то по-добре?
Обществото това е всеки един от нас. Да се усещаме по-добре минава през поемането на отговорност за това да се усещаме по-добре. Ако нещо не ни харесва, то най-добре е да се опитаме да го променим. Малко, само че от сърце, съгласно силите, времето и опциите, които имаме. Отговорната и дейна позиция е ключът, който отключва заветното "по-добре " и в персонален, и в публичен проект. Твърде доста хора в българското общество избират позицията на жертви, а жертвите няма по какъв начин да са щастливи. Щастливи са хората, които имат чувството, че е по силите им да живеят и да трансформират себе си и света към себе си.
- Откъде пристигна вашият интерес за работа точно в тази сфера?
- При мен нещата се развиха поредно от позиция на професионално развиване. Имах опция да натрупам на практика опит в работата си с деца и фамилии, като сега работя в неправителствена организация с висока експертиза по няколко предпочитани области като детско правораздаване, работа с деца жертви на принуждение и предварителната защита на насилието. Координирам няколко интернационалните плана, които са ориентирани извънредно към предварителна защита на насилието. Насочили сме вниманието и напъните си да подкрепим експертите с повече принадлежности и стратегии по тематиката, към родителите с положителни способи и подходи за образование и отношение към детето както и към самите децата.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ