Няколко късчета социалистическа реалност
Близо 34 години след измененията на 10 ноември 1989 година близкото минало наподобява все по-смътно, нереално. То потъва в давност, изтласкано от времето, от провокациите и бързите промени в света и в България, само че най-много от рутината на всекидневието. И в тази естествена ненапълно давност, във все по-рядкото говорене за него, в срамежливия разказ в учебниците по история то стартира да се обгръща в опаковката на нещо прелестно или най-малко задоволително. Проектът на Клуб Z " 100 въпроса за тоталитарната страна " е и опит за припомняне, за скъсване на паяжините на паметта и пояснение към тези, които не са били част от тази ера.
За начало избрахме персоналната позиция - с къса преживелица, асоциация, облик, която всеки от нашия екип споделя за времето на така наречен социализъм. В тези истории няма драматизъм, няма крайни страсти, разкрития или съдбоносност. Те са дребни парченца ежедневие, нормално, нередактирано, но даващо представа и за по-голямата картина - за метода на действие, на мислене и за моделиране на действителността по това време, за това по какъв начин идеологията в едно непрекъснато промиване на съзнанието проникваше на всяко ниво и в на най-простите занимания, те са и фрагментирани свидетелства за един към този момент другоземен бит (странно фразеология все едно от сказка по етнография, само че правилно същевременно).
Заради възрастта на хората от екипа в опита за представяне на тоталитарното минало и като персонално прекарване спомените и асоциациите са свързани главно с 80-те години на предишния век, само че даже и по този начин времево лимитирани, те са дребни, но полезни парчета от пъзела. В другата част от " персоналното шерване " младите в екипа, тези, които не са живели l социализма, ще показват своята първа асоциация с него.
Идеята, въпреки и осъществена в нашия случай на микроравнище и леко видоизменена, е взаимствана от плана " Аз живях социализма " на Диана Иванова, Георги Господинов, Калин Манолов, Румен Петров. В сборника има разказани 171 персонални истории.
Ето и първата част от нашите парченца " социалистическа " действителност:
Мила Аврамова
Училището учи на почтеност
- Не може да няма среща на класа с някоя известна персона! Другите отряди, ще ни бият в годишното състезание.
Класната на 5 „ г “ от едно напълно нормално квартално столично учебно заведение през 1985 година безусловно крещи отсреща ми. Моята класна. Вината, че „ пионерският отряд “, разбирай класа ни, не се е срещнал цяла година с известна персона, несъмнено, не е нейна – моя е. Аз съм отговорник за трезво-атеистичната активност.
- Майка ти какво работеше, пита другарката.
- Лекарка.
- Добре. Запиши в отчета, че в часа на класния началник сме поканили Героя на социалистическия труд¹ другарката доктор Еди-коя си да обясни на отряда теорията за еволюцията.
- Ама, такова, тя не е...
- Абе, написа каквото ти споделям, няма да ме бият мене „ а “ и „ бе “ клас, да се срамя!
Вкъщи „ издигането “ на майка ми отнесе доста смях.
Година по-късно към този момент съм с едно ходило нагоре в отряда - отговорник по културно-масовата работа. И тъй като имам обеца на ухото за известните хора, които класът би трябвало да кани, крещя татко си да опише за срещата на Горбачов и Рейгън в Рейкявик, която той отразяваше на място като публицист. Той пристигна. Не знам дали е запомнил някой нещо за ракети и разоръжаване, само че сигурно разказите му за врящи гейзери и течаща пред очите му вулканична лава, ми завоюваха благородната злоба на целия клас.
Същата вечер прехапала джука старателно пишех отчетния отчет за „ събитието “.
- Как върви, попита ме баща, надничайки над рамото ми. – Написа ли към този момент, че съм Герой на Съветския съюз²...
----
¹ Второто по старшинство почетно звание в наградната система на Народна република България, присъжда се са особени заслуги в строителството и отбраната на социализма и комунизма.
² Най-високото отличие в наградната система на Съюз на съветските социалистически републики, което се дава за осъществяване на героизъм по време на бойни дейности и в спокойно време.
Момчил Инджов
Снайперист №1 на Варшавския контракт
Аз съм снайперист номер 1 в историята на Варшавския контракт. Така твърди за мен сътрудника Пламен Йотински, като разбра, че са ме взели в казармата със 7 диоптъра.
Бях разгласен за ОГВС (ограничено кадърен за военна служба) и нямах право да давам въоръжен наряд. За две години работа изстрелях тъкмо 6 патрона на така наречен единично образование. Разбира се, нито един път не улучих задачата.
- Кой ти е дал тая съветска гимназия? - попита възмутено офицерът.
Очевидно в съветската гимназия е трябвало да ни научат и на това.
Лошото ми зрение изигра неприятна смешка на едно „ остаряло куче “, което реши, че може да ме удари в тъмнината, откакто не го видях и не му козирувах. С ответен удар го изпратих на клекалото на тоалетната. Не видях ефрейторските нашивки, поради които можех да бъда съден. Но и той не пожела да раздухва случая.
Едно момче от Пловдив с 12 диоптъра лещи едвам отърва ареста, откакто не видя военачалник и не му козирува.
Вместо дърва в тъмното нацепих по простъпка колци за домати.
- Кой ти е дал тая съветска гимназия бе? - възмути се офицерът.
Същия въпрос чух, когато не можах за 1 минута да си зашия якичката, да разглобя и да сглобя автомата.
Все отново в края на службата дадох един прецизен изстрел. Не с автомат и патрон, а с крайник и топка. Улучих с шут и смъкнах шапката на един полковник.
- Ти какво си приключил бе? - попита ме той, като че ли образованието ми бе обвързвано с случая.
- Руска гимназия, - отговорих в очакване на въпроса кой ми я е дал и да ме изпратят в ареста.
- Браво, и аз съм приключил съветска гимназия, отвърна другарят полковник.
Любен Обретенов
„ Такива бяха времената ”. Евъргрийн
Като възпитаник през есента на 1988 година ме хванаха да пуша цигари. Фаталната засечка стана в тоалетната на учебното заведение – там беше мястото, където се криехме, с цел да го раздаваме съвременни. По това време този нездравословен табиет, от който се отхвърлих от дълго време, те правеше готин. Но също по този начин пушенето беше еднакво на закононарушение и следствията можеше да са съществени – понижено държание, изключване от учебно заведение и такива работи. Човекът, който влезе в учебната ни тоалетна в толкоз несъответствуващ миг, беше външен за учебното заведение и беше разпознал единствено мен. Съответно информацията беше стигнала до директорката. Тя ме привика и ми изясни, че ме грозят съществени наказания. И в този момент внимание: изясни ми също по този начин, че може и да не са чак толкоз съществени, в случай че кажа кои са били останалите пушачи в тоалетната.
След като прекарах една безсънна нощ, обмисляйки разнообразни разновидности, на другия ден още веднъж се явих с цел да ѝ кажа, че останалите са били по-големи от мен, не им знам имената, на някои от тях съм чувал прякори, само че не мога да бъда сигурен. Това частично беше правилно, само че директорката въпреки всичко схвана, че я смотавам и ме отпрати, като ми изясни, че ще види какво ще прави по моя проблем. В интерес на истината последици нямаше. Това обаче надали се дължеше на моята ловка политика - и директорът сит, и ученикът цялостен. В България към този момент духаше вятърът на перестройката, режимът не беше това, което беше. Но един възпитаник от това време нямаше по какъв начин да бъде толкоз добре осведомен с световните трендове на интернационалното състояние и тяхното отражение във вътрешната политика. Така че терзанията, вълненията и страховете си бяха напълно същински.
Историята обаче продължи напролет на 1991 година Вече беше избухнала демокрацията. А ние, към момента възпитаници, към този момент си пушехме пред входа на учебното заведение. Учителите минаваха и се правеха, че не ни виждат. Наслаждавахме се на ненадейно и неочаквано връхлетялата ни независимост. Въпросната директорка към този момент ми беше единствено учител. Веднъж влязох със забавяне в неин час. И – естествено – вонях на цигари от километри. Тя означи този факт с усмивка. И ми напомни, че към този момент сме имали диалози с нея по тематиката. Вече бях по-голям. А и като вкусиш от свободата ставаш различен човек, връщане обратно няма. Освен това в зората на демокрацията една от най-отвратителните черти на комунистическия режим – всеобщото склоняване и даже принуждаване на хора към доносничество – беше съществена тематика в обществения спор. Реших да се възползвам от мотива, който някогашната ми директорка сама ми даде, за едно малко възмездие. Като към този момент свободен човек самоуверено, самонадеяно и леко безсрамно ѝ заявих:
- Хванахте ме - добре. Ако ме бяхте санкционирали - щях да го приема. Но за какво трябваше да ме карате да издавам други хора
Или нещо от сорта.
- Такива бяха времената, отвърна ми тя.
Универсалното опрощение. Евъргрийн. Още може да бъде чуто.
Веселин Желев
Нафтова печка
Тогава никой не го беше грижа за чистотата на въздуха или за световното стопляне. Отоплителните печки на нафта от 60-те и 70-те години на предишния век бяха детайл на урбанизацията, знак на модерност и по-висок стандарт. Те изпращаха в предишното кюмюра или дървата, които човек трябваше да мъкне всяка заран от мазето или бараката в двора и кофата със сгурия и пепел от предния ден, които трябваше да изхвърля.
Нафтовите печки бяха главно две марки - " Балкан " и " Металургия ". Представляваха железни паралелепипеди, състоящи се от чугунена структура, в която бяха закрепени цилиндрична стоманена горивна камера, контейнер и дозатор и ламаринени страници и похлупак, оцветени нормално в кафяво. Нафтовата печка беше повтарящ се детайл в обичайното обзавеждане на социалистическия хол дружно със секционната библиотека, гарнитурата от канапе и фотьойли, килима " вид персийски " и чернобелия (след 70-те години към този момент и цветен) тв приемник.
Признак на благополучие беше в студен зимен ден " да пуснеш печката на шест и да направиш баня ". Шест бяха степените на дозатора, които се сменяха с кръговиден пластмасов ключ, изведен на горната или предната част на печката. Честа зимна панорама от градския обичай беше чичко в балтон, бомбе и шал да носи 20-литрови туби с нафта от кварталния продоволствен пункт. По-оправните жители още от лятото или есента зареждаха 100-200 литрови пластмасови или железни варели с нафта в мазетата си и през зимата единствено слизаха до тях да изпълнят 10-литрова лейка, която изсипваха в резервоара на печката.
Важен неин детайл беше тавата в долната част, в която се стичаше инцидентна разлятата при зареждане нафта. Холът от време на време миришеше на бензиностанция, само че това беше пренебрежимо стеснение по тогавашните стандарти. Печката се палеше с кибрит при отворен похлупак на горивната камера, като авансово на дъното ѝ се пускаше тънка струйка нафта от резервоара. Трябваше да се внимава да не изтече доста нафта, тъй като тя се пали мъчно, само че пламне ли, в случай че е в огромно количество, избухва.
Нафтовите печки не бяха безвредни и имаше случаи на пожари при погрешно боравене с тях. Освен това те бяха тежки замърсители на въздуха. Нафтата за битови потребности беше по-ниско рафинирано гориво от дизела, по-близко до мазута, който горяха корабите и последните парни локомотиви. Както е известно, при изгарянето си, с изключение на сажди, те отделят токсични серни и азотни окиси и, несъмнено, въглероден двуокис - основната причина за климатичните промени. Нафтова печка имаше в съвсем всяко градско домакинство и от време на време - в селата. Над градовете през зимата тегнеше черен смог, който обаче въобще не беше тематика на обществено разискване.
Тогава основното беше " все по-пълното облекчаване на възходящите потребности " на популацията, а това означаваше и на популацията да му е топло и без кюмюр и дърва. Цената на нафтата беше налична, тъй като, както всички цени на артикули от първа нужда, се контролираше от страната и се дотираше. Тогавашната България си позволяваше разхищението да се топли с нафта, тъй като получаваше суровия нефт на политически цени от някогашния Съветски съюз в подмяна на безпрекословната си политическа преданост. Държавата беше основала стопанско обединяване " Химимпорт ", което препродаваше по-скъпо на интернационалните пазари част от на ниска цена импортирания съветски нефт и припечеленото от разликата можеше да употребява за субсидии дружно с приходите от експорт на оръжия и незаконната търговия с опиати.
Следва продължение
Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по темата
За начало избрахме персоналната позиция - с къса преживелица, асоциация, облик, която всеки от нашия екип споделя за времето на така наречен социализъм. В тези истории няма драматизъм, няма крайни страсти, разкрития или съдбоносност. Те са дребни парченца ежедневие, нормално, нередактирано, но даващо представа и за по-голямата картина - за метода на действие, на мислене и за моделиране на действителността по това време, за това по какъв начин идеологията в едно непрекъснато промиване на съзнанието проникваше на всяко ниво и в на най-простите занимания, те са и фрагментирани свидетелства за един към този момент другоземен бит (странно фразеология все едно от сказка по етнография, само че правилно същевременно).
Заради възрастта на хората от екипа в опита за представяне на тоталитарното минало и като персонално прекарване спомените и асоциациите са свързани главно с 80-те години на предишния век, само че даже и по този начин времево лимитирани, те са дребни, но полезни парчета от пъзела. В другата част от " персоналното шерване " младите в екипа, тези, които не са живели l социализма, ще показват своята първа асоциация с него.
Идеята, въпреки и осъществена в нашия случай на микроравнище и леко видоизменена, е взаимствана от плана " Аз живях социализма " на Диана Иванова, Георги Господинов, Калин Манолов, Румен Петров. В сборника има разказани 171 персонални истории.
Ето и първата част от нашите парченца " социалистическа " действителност:
Мила Аврамова
Училището учи на почтеност
- Не може да няма среща на класа с някоя известна персона! Другите отряди, ще ни бият в годишното състезание.
Класната на 5 „ г “ от едно напълно нормално квартално столично учебно заведение през 1985 година безусловно крещи отсреща ми. Моята класна. Вината, че „ пионерският отряд “, разбирай класа ни, не се е срещнал цяла година с известна персона, несъмнено, не е нейна – моя е. Аз съм отговорник за трезво-атеистичната активност.
- Майка ти какво работеше, пита другарката.
- Лекарка.
- Добре. Запиши в отчета, че в часа на класния началник сме поканили Героя на социалистическия труд¹ другарката доктор Еди-коя си да обясни на отряда теорията за еволюцията.
- Ама, такова, тя не е...
- Абе, написа каквото ти споделям, няма да ме бият мене „ а “ и „ бе “ клас, да се срамя!
Вкъщи „ издигането “ на майка ми отнесе доста смях.
Година по-късно към този момент съм с едно ходило нагоре в отряда - отговорник по културно-масовата работа. И тъй като имам обеца на ухото за известните хора, които класът би трябвало да кани, крещя татко си да опише за срещата на Горбачов и Рейгън в Рейкявик, която той отразяваше на място като публицист. Той пристигна. Не знам дали е запомнил някой нещо за ракети и разоръжаване, само че сигурно разказите му за врящи гейзери и течаща пред очите му вулканична лава, ми завоюваха благородната злоба на целия клас.
Същата вечер прехапала джука старателно пишех отчетния отчет за „ събитието “.
- Как върви, попита ме баща, надничайки над рамото ми. – Написа ли към този момент, че съм Герой на Съветския съюз²...
----
¹ Второто по старшинство почетно звание в наградната система на Народна република България, присъжда се са особени заслуги в строителството и отбраната на социализма и комунизма.
² Най-високото отличие в наградната система на Съюз на съветските социалистически републики, което се дава за осъществяване на героизъм по време на бойни дейности и в спокойно време.
Момчил Инджов
Снайперист №1 на Варшавския контракт
Аз съм снайперист номер 1 в историята на Варшавския контракт. Така твърди за мен сътрудника Пламен Йотински, като разбра, че са ме взели в казармата със 7 диоптъра.
Бях разгласен за ОГВС (ограничено кадърен за военна служба) и нямах право да давам въоръжен наряд. За две години работа изстрелях тъкмо 6 патрона на така наречен единично образование. Разбира се, нито един път не улучих задачата.
- Кой ти е дал тая съветска гимназия? - попита възмутено офицерът.
Очевидно в съветската гимназия е трябвало да ни научат и на това.
Лошото ми зрение изигра неприятна смешка на едно „ остаряло куче “, което реши, че може да ме удари в тъмнината, откакто не го видях и не му козирувах. С ответен удар го изпратих на клекалото на тоалетната. Не видях ефрейторските нашивки, поради които можех да бъда съден. Но и той не пожела да раздухва случая.
Едно момче от Пловдив с 12 диоптъра лещи едвам отърва ареста, откакто не видя военачалник и не му козирува.
Вместо дърва в тъмното нацепих по простъпка колци за домати.
- Кой ти е дал тая съветска гимназия бе? - възмути се офицерът.
Същия въпрос чух, когато не можах за 1 минута да си зашия якичката, да разглобя и да сглобя автомата.
Все отново в края на службата дадох един прецизен изстрел. Не с автомат и патрон, а с крайник и топка. Улучих с шут и смъкнах шапката на един полковник.
- Ти какво си приключил бе? - попита ме той, като че ли образованието ми бе обвързвано с случая.
- Руска гимназия, - отговорих в очакване на въпроса кой ми я е дал и да ме изпратят в ареста.
- Браво, и аз съм приключил съветска гимназия, отвърна другарят полковник.
Любен Обретенов
„ Такива бяха времената ”. Евъргрийн
Като възпитаник през есента на 1988 година ме хванаха да пуша цигари. Фаталната засечка стана в тоалетната на учебното заведение – там беше мястото, където се криехме, с цел да го раздаваме съвременни. По това време този нездравословен табиет, от който се отхвърлих от дълго време, те правеше готин. Но също по този начин пушенето беше еднакво на закононарушение и следствията можеше да са съществени – понижено държание, изключване от учебно заведение и такива работи. Човекът, който влезе в учебната ни тоалетна в толкоз несъответствуващ миг, беше външен за учебното заведение и беше разпознал единствено мен. Съответно информацията беше стигнала до директорката. Тя ме привика и ми изясни, че ме грозят съществени наказания. И в този момент внимание: изясни ми също по този начин, че може и да не са чак толкоз съществени, в случай че кажа кои са били останалите пушачи в тоалетната.
След като прекарах една безсънна нощ, обмисляйки разнообразни разновидности, на другия ден още веднъж се явих с цел да ѝ кажа, че останалите са били по-големи от мен, не им знам имената, на някои от тях съм чувал прякори, само че не мога да бъда сигурен. Това частично беше правилно, само че директорката въпреки всичко схвана, че я смотавам и ме отпрати, като ми изясни, че ще види какво ще прави по моя проблем. В интерес на истината последици нямаше. Това обаче надали се дължеше на моята ловка политика - и директорът сит, и ученикът цялостен. В България към този момент духаше вятърът на перестройката, режимът не беше това, което беше. Но един възпитаник от това време нямаше по какъв начин да бъде толкоз добре осведомен с световните трендове на интернационалното състояние и тяхното отражение във вътрешната политика. Така че терзанията, вълненията и страховете си бяха напълно същински.
Историята обаче продължи напролет на 1991 година Вече беше избухнала демокрацията. А ние, към момента възпитаници, към този момент си пушехме пред входа на учебното заведение. Учителите минаваха и се правеха, че не ни виждат. Наслаждавахме се на ненадейно и неочаквано връхлетялата ни независимост. Въпросната директорка към този момент ми беше единствено учител. Веднъж влязох със забавяне в неин час. И – естествено – вонях на цигари от километри. Тя означи този факт с усмивка. И ми напомни, че към този момент сме имали диалози с нея по тематиката. Вече бях по-голям. А и като вкусиш от свободата ставаш различен човек, връщане обратно няма. Освен това в зората на демокрацията една от най-отвратителните черти на комунистическия режим – всеобщото склоняване и даже принуждаване на хора към доносничество – беше съществена тематика в обществения спор. Реших да се възползвам от мотива, който някогашната ми директорка сама ми даде, за едно малко възмездие. Като към този момент свободен човек самоуверено, самонадеяно и леко безсрамно ѝ заявих:
- Хванахте ме - добре. Ако ме бяхте санкционирали - щях да го приема. Но за какво трябваше да ме карате да издавам други хора
Или нещо от сорта.
- Такива бяха времената, отвърна ми тя.
Универсалното опрощение. Евъргрийн. Още може да бъде чуто.
Веселин Желев
Нафтова печка
Тогава никой не го беше грижа за чистотата на въздуха или за световното стопляне. Отоплителните печки на нафта от 60-те и 70-те години на предишния век бяха детайл на урбанизацията, знак на модерност и по-висок стандарт. Те изпращаха в предишното кюмюра или дървата, които човек трябваше да мъкне всяка заран от мазето или бараката в двора и кофата със сгурия и пепел от предния ден, които трябваше да изхвърля.
Нафтовите печки бяха главно две марки - " Балкан " и " Металургия ". Представляваха железни паралелепипеди, състоящи се от чугунена структура, в която бяха закрепени цилиндрична стоманена горивна камера, контейнер и дозатор и ламаринени страници и похлупак, оцветени нормално в кафяво. Нафтовата печка беше повтарящ се детайл в обичайното обзавеждане на социалистическия хол дружно със секционната библиотека, гарнитурата от канапе и фотьойли, килима " вид персийски " и чернобелия (след 70-те години към този момент и цветен) тв приемник.
Признак на благополучие беше в студен зимен ден " да пуснеш печката на шест и да направиш баня ". Шест бяха степените на дозатора, които се сменяха с кръговиден пластмасов ключ, изведен на горната или предната част на печката. Честа зимна панорама от градския обичай беше чичко в балтон, бомбе и шал да носи 20-литрови туби с нафта от кварталния продоволствен пункт. По-оправните жители още от лятото или есента зареждаха 100-200 литрови пластмасови или железни варели с нафта в мазетата си и през зимата единствено слизаха до тях да изпълнят 10-литрова лейка, която изсипваха в резервоара на печката.
Важен неин детайл беше тавата в долната част, в която се стичаше инцидентна разлятата при зареждане нафта. Холът от време на време миришеше на бензиностанция, само че това беше пренебрежимо стеснение по тогавашните стандарти. Печката се палеше с кибрит при отворен похлупак на горивната камера, като авансово на дъното ѝ се пускаше тънка струйка нафта от резервоара. Трябваше да се внимава да не изтече доста нафта, тъй като тя се пали мъчно, само че пламне ли, в случай че е в огромно количество, избухва.
Нафтовите печки не бяха безвредни и имаше случаи на пожари при погрешно боравене с тях. Освен това те бяха тежки замърсители на въздуха. Нафтата за битови потребности беше по-ниско рафинирано гориво от дизела, по-близко до мазута, който горяха корабите и последните парни локомотиви. Както е известно, при изгарянето си, с изключение на сажди, те отделят токсични серни и азотни окиси и, несъмнено, въглероден двуокис - основната причина за климатичните промени. Нафтова печка имаше в съвсем всяко градско домакинство и от време на време - в селата. Над градовете през зимата тегнеше черен смог, който обаче въобще не беше тематика на обществено разискване.
Тогава основното беше " все по-пълното облекчаване на възходящите потребности " на популацията, а това означаваше и на популацията да му е топло и без кюмюр и дърва. Цената на нафтата беше налична, тъй като, както всички цени на артикули от първа нужда, се контролираше от страната и се дотираше. Тогавашната България си позволяваше разхищението да се топли с нафта, тъй като получаваше суровия нефт на политически цени от някогашния Съветски съюз в подмяна на безпрекословната си политическа преданост. Държавата беше основала стопанско обединяване " Химимпорт ", което препродаваше по-скъпо на интернационалните пазари част от на ниска цена импортирания съветски нефт и припечеленото от разликата можеше да употребява за субсидии дружно с приходите от експорт на оръжия и незаконната търговия с опиати.
Следва продължение
Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ