Здравей, време! Почакай! Не бързай! ♥ Блага ДИМИТРОВА
(Блага Димитрова с осиновената си щерка Ханна Хоанг)
♥
Време. Що си, време?
Там, в планините, при забавените придвижвания, при стръмните дълги катерения, при задъханите прекъсвания, там, където ми се струваше, че най-вече изоставам, един път хванах ненадейно времето. Само за един момент. Просто го стиснах в ръка. Време в шепа.
Ясно си припомням по какъв начин се случи това. Вървях нагоре по лъкатушна пътечка. Сама. Изведнъж се изправих пред една находка. Часовникът на ръката ми - спрял. Много добре знаех, че заранта го навих. Казваха, че оловните предавания в тия планини въздействат на хода на стрелките. Самото време бе спряло. Наоколо - застинали, хилядолетни скали. В глухата планинска тишина чух запъхтените удари на сърцето си. И изтръпнах. Времето не бе спряло. Стиснах шепа. Усетих го по какъв начин тупа в дланта ми. То биеше в мене, посредством мене. Аз бях времето.
Скоростта на моето време бе друга от скоростта на времето в окръжаващия ме свят. В скалите времето едва-едва пъплеше с разядени песъчинки към пропастта. То бе безпределно. Някъде долу ехтеше приглушено планинският поток. Рукналото време на потока бе също по този начин безпределно, както скованото време на скалите. Почувствах се заобиколена от вечността на камъни, води, ветрове. И измежду тая безкрайност пулсираше моето лимитирано, невъзвратимо човешко време. Дори доченото ми избеляло яке щеше да ме надживее. Усетих с кожата си допира на платненото време, което е по-трайно от моето. За пръв път се сблъсквах мирис в мирис с времето. Стоях стъписана. Здравей, време! Почакай! Не бързай!
Из: „ Пътуване към себе си “, Блага Димитрова, изд. „ Български публицист “, 1985 година
Снимка: Блага Димитрова с осиновената си щерка Ханна Хоанг,
