Загадката на българката ♥ Блага ДИМИТРОВА
Блага Димитрова (1922 ~ 2003)
Пътуване към себе си
Тая вечер желаех да проникна в загадката на българката. Продух… Тук, на тоя драматичен кръстопът на изтока и запада, на севера и юга, е ставало най-силното течение. През сърцето на българката са препускали разнопосочни ветрове, прекосявали са го и разкъсвали. В мене викат, напират неразцъфнали багри, стъпкани плодове, невъплътени облици. Усещам по какъв начин в мене трудно пониква зърното на убити светове, по какъв начин се протяга към светлината, по какъв начин желае да пробие сляпата си кора и да разцъфне със забавяне от епохи. В зърното набъбва музика, лирика, стенописи, любовни песни, открития.
Ако в моя къс живот има две откраднати години, то в моя дълъг живот на българка има откраднати епохи. И както тия две мои откраднати години са най-голямата ми облага, по този начин и откраднатите епохи са може би моята загадка, неосъзната облага. Нося в самите кафези на кръвта си, предадени от изстрадалите ми предшественички, вътрешен глас, инстинкти, сензитивност, податливост към ясновидство.
Откраднатите епохи аз запазвам в себе си като изострени вибрации, които ме довеждат до по-дълбок контакт със света. Това голямо пропуснато време през две робства се е трансформирало в мене в една страшна витална пàра, която все някой ден ще разчупи черупката-вкаменелост кой знае накъде.
Българка… Днес сърцето ми е туптящ възел от несъгласия, в които се преплитат далечни корени от честност за цялостен живот на една-единствена обич, с ентусиазъм за пътешествия и завършения. Привързаност към домашна топлота и блян за политане от кафеза на дома, за независимост и риск. Характерът ми е една мъчителна кръстоска на времена, усети и желания. Нося в себе си един непрекъснат „ продух “. Векът на техниката се сблъсква вътре в мене с века на гаданията. Старинната родопска ария – с модерния танц. Доченият панталон – с шарената престилка, отрязана от дъгата. Аз още ходя с клатещ се темп на селянка, която носи кобилица на рамо и внимава да не изплиска слънцето от котлите, а пък се катеря по фабричен структури. Като свлечена змийска риза през пролетта запращам зад себе си предразсъдъците и строгите антични нрави. И скъпо си заплащам за тая смелост.
Аз нося някаква преждевременна зряла възраст. Изстраданият опит на вековете е моето израстване, преди да се родя. На тоя прохладен кръстопът на времената, при рисковия, застрашителен продух аз съм опазила езика като огън в шепите си, с цел да го предам оттатък, към бъдещето. Дълбоко в себе си нося печата на незарасли рани. В своя темперамент вардя изплъзващите се черти на предишното и намека за нероденото утре… Надничам в себе си, с цел да намеря там в зародиш облика, от който съм произлязла и в който ще бъда продължена. В мене се сплитат кози пътечки и аз сама се лутам по тях, не мога да изляза от себе си. Всяка незнайна неточност на вековете, всяка виновност на предходниците ми е превърната в мене в сензитивност и проницателност. Сърцето ми носи отразени всички гами на предишните премеждия като далечно, незаглъхнало ехтене, трансформирано в женска вътрешен глас.
Понякога частта е по-голяма от цялото. Аз кондензирам в себе си това, което са били всички преди мене и което ще бъдат след мене. В един къс момент се кръстосват всички времена. Една осъзната капка, отразила безкрая. Няма да пропадна в света, каквото и да ми се случи. Аз нося в речта си, в усетите и възприятията си, в наивната си мъдрост, в инстинктите си – откраднати епохи, които в никакъв случай никой към този момент не може да ми открадне.
Избрано от: „ Пътуване към себе си “, Блага Димитрова, изд. „ Български публицист “, 1985 година
Снимка: Блага Димитрова (1922-2003); Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
