Битката със себичността (Тайното учение“) Най-трудна е борбата с нашия

Битката със себичността („ Тайното обучение “)

Най-трудна е битката с нашия главен недостатък – себичността. Той има свойството непрекъснато да се прикрива, демонстрира се комбиниран с множеството ни недостатъци и подхранва множеството ни недостатъци. Като някакво черно слънце себичността пръска тъмните си лъчи в нашата психика и всеки негов лъч е един психологичен кусур. Себичността е нашият максимален зложелател, само че при наличността на неразвито схващане, ние я възприемаме не като зложелател, а като част от самите себе си, като изразител на нашата личностна неповторимост и на нашите законни човешки ползи. Затуй апелът за превъзмогване на себичността може да се стори на някои хора като безсмислица, като апел да се борят против самите себе си.

Всъщност сходни хора няма да бъдат доста надалеч от истината. Всичко зависи от туй, кое точно дефинираме като „ себе си “, като свое Аз – дали низшето Его, личността, наказана на раздробяване или същинската характерност, висшето и безсмъртно Его.

Себичността фактически може да се демонстрира като представител на нашето Аз, единствено че – на низшето Аз. И следователно следва да решим, дали си коства поради погрешно разбраните и преходни ползи на една преходна същина, да жертваме същинските си ползи и да се обричаме на неизмерими беди в по-нататъшното битие, оттатък епилога на тази краткотрайна пиеса, каквато е физическия ни живот. А дано не забравяме и това, че тежките последствия на себичността нормално се струпват върху гърба ни още тук, по време на физическото битие.

Себичността постоянно се демонстрира в относително почтени форми: властолюбие, суетливост, предпочитание да се самоизтъкнем, да станем център на внимание, а по опция и на възторженост. Според някои психолози това са деформации на естествения подтик към другарство, съгласно други – осъзнати или неосъзнати прояви на волята за власт. При всички случаи това са желания, колкото наивни, толкоз и безплодни, заплащани с чудовищно хабене на време, на страсти и материални средства. Ако се направи даже най-груба сметка, какви сили и какви благосъстояния прахосват хората, с цел да вършат усещане един на различен, картината ще бъде в действителност потресаваща.

Колкото повече дадена персона има съзнанието за триумф по пътищата на суетата, толкоз по-уязвима става тя за нови и нови пристъпи на себичността. Появяват се самовлюбеността, високомерието, пренебрежението, грубостта към близките. Носителят на сходни недостатъци е виновен освен за тях, само че и за противоположностите им, които провокира у по-нискостоящите – лицеприятието, ласкателството, двуличието, подлостта, завистта.

Една друга демонстрация на себичността, одобрявана нормално за почтена уязвимост и явяваща се донейде като противовес на високото самочувствие у преуспелия, това е самосъжалението. А тъй като преуспяващите са нищожно малцинство, то можем да си представим какво голям брой е изложено на пакостното влияние на самосъжалението. Тая демонстрация е колкото нездравословна, толкоз и безсмислена – също като дериватите на суетността. Ако ни запитат какво печелим от така привичното самосъжаление, надали бихме могли да дадем рационален отговор. Съчувствие от страна на близките, ако се окайваме гласно? Може би. Но знае се, че недоволствата провокират у близките по-скоро досада, в сравнение с благосклонност. Някаква загадка, болнава приятност при мисълта по какъв начин незаслужено страдаме и по какъв начин постоянно сме жертви? Вероятно. Но тази приятност е освен безполезна, тя е форма на самоизмъчване, на самоизтощаване, на изпепеляване духовната ни сила. Суеверна вяра, че ще принудим невидимите сили да се смилят и да извършат поврат в ориста ни? Не е изключено. Особено в случай че се има поради, че самосъжалението е съпроводено както с проклятия, по този начин и с молебствия. Но ние към този момент знаем, че главните аргументи за участта ни са у самите нас и че никакви висши сили нямат за задача да записват жалбите ни и да уреждат земното ни състояние. За сметка на това низшите същности се разпореждат с фена на самосъжалението като със своя беззащитна жертва и още повече отегчават ориста му. Всички знаем от персонален опит, че колкото повече се окайваме и губим наличие на духа, толкоз по-зле вървят работите ни.

Себичността се показва и в обикновената форма на плътските пристрастености, на всевъзможните прояви на лакомията – към ястие, към пиянство, към полов разгул. Това са към този момент напълно примитивни и груби въплъщения на егоизма, при които ние уеднаквяваме себе си с физическото си тяло и слагаме знак на тъждество сред краткотрайните удоволствия на плътта и благополучието на своето Аз. Естествено всички знаем, че излишествата постоянно се заплащат, само че се успокояваме с мисълта, че това ще стане доста по-късно, а дотогава… На нас и през разум не ни минава, че деградацията към този момент е проникнала у нас, че някаква невидима, само че напълно действителна същина все по-властно ни завладява и че цената, която по-късно ще би трябвало добавъчно да заплатим за пристрастеностите си, няма да се изчерпи с чернодробното или сърдечното заболяване.

Една от най-разпространените и най-узаконени прояви на себичността, това е собственическото възприятие. Да бъдеш притежател се счита за напълно порядъчно, а колкото по-едър притежател си, толкоз по-порядъчен изглеждаш в очите на обществото, въпреки всекиму да е известно, че своето благосъстояние постоянно се реализира посредством лишаване на непознато имущество. И въпросът в тази ситуация не се свежда до съмнителните начини за трупане на материални богатства, а до последствията от натрупването на цялата онази духовна нечистота, която е неминуем сателит на собственическото възприятие.

Още в евангелието е казано – ако имаш две ризи, дай едната на близък. Ние обаче не обичаме да си даваме ризите, дори когато разполагаме с повече от две. А при положение, че пожертваме някоя риза за бедняка, тя без друго ще бъде износена или демодирана. Изобщо ние обичаме да съчетаваме в благодеянията си възприятието на облекчение, задето сме се отървали от нещо непотребно, с възприятието на блаженство, че сме се посочили толкоз положителни.

Важното е не какво даваме, а по какъв начин и за какво го даваме. Дори някой да се откаже от цялото си имущество, в случай че той направи това с вътрешно възприятие за жалост или с пресметливата мисъл, че си обезпечава по-добър живот оттатък – жестът му няма да има никакъв позитивен резултат, в противен случай: към неприятните черти на благодетеля ще се прибави и лицемерието. Практиката на милостинята, старателно поощрявана от църквата, от време на време не е нищо повече от себелюбив ентусиазъм да си осигурим божието състрадание евтино.

Учението не слага условия да раздаваме имуществото, извоювано с почтен труд и належащо нарамите нас, нито да се отнасяме с пренебрежение към потребната или красива движимост. Основното зло е не собствеността, а възприятието за благосъстоятелност. В този веществен свят човек неизбежно ще има материални предмети и даже ще им се любува, ако са направени красиво и с опитност. Същественото е да не изпитваме робска обвързаност към предметите, да знаем, че не можем да ги отнесем със себе си по пътя към Безпределността, да бъдем подготвени да се разделим без болежка с тях, когато потрябва.

Чувството за благосъстоятелност и изключително неговите най-груби производни – алчността, сребролюбието, хищничеството – освен че са извор на непрестанни спорове, грижи, страхове на физическия проект, само че пораждат и неимоверни премеждия в астралния свят, където жаждата за владеене ще ни следва, а опцията да я задоволим ще ни бъде отнета.

Из: „ Тайното обучение “, Богомил Райнов, изд. „ Хр. Ботев “, 2004 година
Снимка: Богомил Райнов (1919-2007); Институт за литература, dictionarylit-bg.eu