Нужната скръб
Бих желала да опитам да стартира още веднъж живота си. Заради загубите в него, поради тъжните мигове. Сега към този момент знам, че те са същинските уроци и това факсимиле не ме ядосва. В тези мигове е събрана цялата мъдрост, която може да ме направи щастлива и свободна. И признателна.
Сега към този момент знам по какъв начин. Но е късно. За някои мигове в действителност е късно, тъй като съм ги трансформирала във вечности. Толкова са се втвърдили, че самото им разтрошаване, ще ми донесе още милиони мигове на болежка. Но си мисля, че си коства. Въпреки всичко. Ще отнеме доста време, само че си заслужава да опитам. Заради миговете, които предстоят.
Всичко е в скръбта и в това да ѝ се дадеш изцяло. Умението да скърбиш в точния момент и колкото време е нужно, е също толкоз жизнеутвърждаващо, колкото и умеенето да се радваш. Скръбта е нужна. Тя е отдаване на чест на това, което си имал и си изгубил. Тя е прощаване – вярна разлъка. Не затръшване на вратата. Не отказване. Не забравяне. А прощаване. И тогава можеш да приемеш.
Моделът, който аз (а може би освен аз) до момента съм следвала, е различен – килнат и убиващ. В уравнението я няма скръбта. Скръбта е заместена с работа и още повече работа (това е моята взаимозависимост, вашата вие си я знаете). Или пък е заместена с хора и още повече хора, които се допуска, че ще ме разсеят, ще ми оказват помощ да не помни. Но когато хората си отидат и работата въпреки всичко свърши…
Сянката следва светлината, светлината следва сянката. Сълзите след подправен смях са извънредно горчиви. И безкрайни. И няма потребност да търсиш в речника смисъла на думи като „ безизходност ”, „ беззащитност ”, „ самотност ”. Може да повториш упражнението с работата и хората на идващия ден, но… нощта и денят си сменят местата тъкмо като сянката и светлината.
Затова всичко е в скръбта в точния момент. Сълзите стопяват леда и потушават огъня и все в миналото се трансформират в жива вода. Другото е живот напук. Стискане на зъби и юмруци, битка, изпочупени нокти, разранени ръце и колена. Рани, които в никакъв случай не зарастват, тъй като се натрупат една върху друга. Не че стопират да болят, просто тялото изтръпва, с цел да се избави. Превръща се в камък. Спира да усеща болката и стопира да усеща. Изобщо.
Това е моето тяло. Пълно с мигове, които съм трансформирала във безкрайност, тъй като не съм скърбила в точния момент.
Усещането е за препълненост, като че ли няма място за нищо повече. А пътят напред е игра на светлина и сенки. Не съм чак толкоз глупава да мисля, че загубите основават имунитет. Напред има от всичко и избирам тази игра на светлини и сенки да е красива, а не страховита.
Затова желая да опитам. Да стартира да се връщам обратно. По раните. Да разчовъркам коричките. И се надявам да пуснат кръв, тъй като другояче ще значи, че не са живи. Искам да опитам да разбия вечността на мигове и след това да се сбогувам с всеки момент. Да оплаквам, да рева неутешимо, да вия, да блъскам, да ухапвам, да бъда зла… Колко дълго не знам. Колкото е нужно. Докато изчезнат всички мазоли по кожата и тялото не стартира да усеща.
… А аз да пребивавам.
Сашка Александрова
Инфо: https://myvelikoturnovo.com
