Без значение в кое превъплъщение сме дошли на този свят,

Без значение в кое преобразяване сме пристигнали на този свят, ние сме нечии деца, нечии родители, нечии другари и постоянно, в случай че най-близкият ни човек е в сложна обстановка, сме подготвени да му помогнем незабавно. Опитваме се да създадем всичко по силите си, а по-късно се чудим за какво ни липсва сила и тонус. И в най-хубавия случай липса на признателност от този, на който сме помогнали.
Защо се случва по този начин?
За страдание ние самите провокраме тези събития точно с това, че се опитваме да помогнем. Това в последна сметка е във щета и за двете страни. Опитвайки се да помогнем, лишаваме индивида от личните му сили. Освен това той изпада в ситуацията на наш дебитор, а от време на време подсъзнателно неговите триумфи ние приписваме за свои.
Колко постоянно си разрешаваме да се прекъсваме един различен?
Забелязвали сте, че в комапния жена се пробва да вземе думата на мъжа си, поправя го, дава му препоръки – това е обществена проява на пренебрежение. Речта е сила. Прекъсването на речат е спиране на силата. Когато една жена обществено прекъсва или поправя мъжа си, тя обезценява статута му, понижава силата му. По този метод тя се бори за власт, само че работи в ущърб и на двамата. Така се нарушава чувството за непосредственост сред тях.
Мъжът, пресеклив дамата до себе си, демонстрира власт. По този метод той се пробва да промени структурата на нейния изказ, а постоянно и на потока на мислите й.
Колко постоянно променяме траекторията на придвижване на детето?
Възрастните постоянно го вършат – намесват се в посоката или в метода на деяние на децата, нямайки самообладание да дочакат резултатите от тях. Когато едно дете е заето с игра, за разлика от възрастните то е напълно погълнато от това, което прави. Можете да сравните това деяние с надълбоко потапяне в дясното полукълбо. Когато детето бързо е изведено от тези „ дълбини “, това го кара да загуби посоката, да загуби доверието във вас и даже да изпадне в нервност.
Психолозите, които работят с тялото, работят доста върху незавършените придвижвания. Когато заради някакви аргументи прекъсваме придвижванията си, ние образуваме блокажи в себе си на доста равнища и от това се демонстрират доста признаци. Когатосменяме траекторията на придвижване на детето – ние крадем силата му. Всичко това е пренебрежение, което оставя у детето чувство като „ Не умея да направя нищо! “
Когато се намесваме с нашите препоръки и вършим за човек това, което той е кадърен да направи самичък за себе си, това не е помощ – това е инвалидизация. И това не е обич – това е рушвет и опит да потвърдим на себе си личната си значителност.
Този, който има проблем, може да го носи самичък. И единствено той самият може да го носи. Ако някой различен изиска да го носи вместо него, не го прави по-силен, а по-слаб. Когато престанем да бъдем „ положителни “ към себе си и към другите, тълпата в обкръжението ни ще намалее, а честността, уважението и силата ни ще се усилят.
източник: magiangelova.bg