Фоторазказ от Бесарабия: Колко важен е арпаджикът и как прилича н...
Бесарабия ме посрещна с грозде и яйца от домашни кокошки. Разхождам се в лозята, хапвам грозде, майтапя се, че при още една разходка - грозде за вино няма да остане. Встрани от гроздето - кокошки. От тях са и яйцата, които пък хапвам с домати от градината. Сиренето не е от този дом, само че е правено отново тук от хубави артикули.
Тьотя Кина, при която спим в бесарабско село, ми прави кафе - никакво еспресо, тук кафето се вари. Съпругът ѝ упорства да ме закара, че да не ходя дълго пеш по метод, който го прави неосъществим за отричане. Кафето го пия с панорама към езерото Ялпуг.
Животът доста наподобява на българските родопски и източни български села. С всички се поздравяваме, като че ли се познаваме от години. Хората са работливи, във всяка къща се грижат за годишна продукция. Цялото село Чушмелий мирише на арпаджик - цели тавани на къщи са цялостни с него, чисти се по циментирани дворове и зелени площи.
Тьотя споделя за арпаджика. Работят по него всеки ден от над месец. Една част употребяват, с цел да засаждат сами лук, друга част продават. Умората не значи нищо, значимото е арпаджикът да е добре. И бомби да падат, ще си работят по арпаджика.
Говорим си на български, а вярвайте - огромно говорене падна, до момента в който най-сетне схвана къде ми е улицата. Десет индивида попитах, всички на български дават отговор с готовност да оказват помощ - и бабите, и децата. Българският им обаче е един доста хубав - остарял. Много симпатично е да вземем за пример какъв брой доста употребяват думата “сетне ”. “Отиваме в Болград, сетне ще вървим към село ”.
Движим се с rent a car, наета от Измаил, на място, където бабите вървят с дисаги и забрадки. Тук модерното среща патриархалното, само че не неприятното патриархално, а остарялото обичайно. Влезеш ли в нечий дом, те гощават, след това носиш торби с пълнени чушки и лозови сарми за у дома. На пълнените чушки тук им споделят “напат пипер ”. В други села ги назовават и “тъпкан пипер ”.
Гледат непознатите с любознание, питат ме от кое място съм, споделям - България, пристигам от София. “Нашите вървят натам, вие идвате тук ”, гласят думите на баба със кърпа. Други се усмихват, споделят - да, проличава си от твърдия диалект.
В Болград ни разхождат из културния дом - водят ни зад сцената, демонстрират ни кабинетите. Не е някаква проведена разходка, просто помолихме и се съгласиха. Показват ни и възстановка на остарял български дом. Над него - надпис “Добре пристигнали ”, на български. Няколко метра надолу - българско неделно учебно заведение “Родолюбие ”. Пак близо - българската Болградска гимназия “Георги Сава Раковски ”.
Младите вървят с гривнички в цветовете на украинското знаме. В кафенето пием мая и лимонада. Има и съвременни заведения за хранене, хапваме суши, макар че избираме сарми. Кинофестивалът “ОКО ” кара града да кипи - усеща се раздвижване, звучи врява.
Тук на всички места се веят украински флагове - на всяка лампа, по доста здания.
Веят се флагове и в гробищата. Там са заровени падналите герои бранители на Украйна, които са родом от тези земи. Докато с Международния фестивал за етнографско кино “ОКО ” виждаме действителността за Украйна - по какъв начин войната тече, само че животът и желанието за него са по-силни от страха, до постерите на фестивала стоят и плакати с апел за присъединение към Въоръжените сили на Украйна.
Преди да се кача на рейса за Одеса у мен имаше боязън. Но след това си помислих - какъв брой време може да се живее в боязън. Ден, два, три, по-късно какво, гълтам те и не можеш да дишаш? Българи тук ми описаха скорошна преживелица от Одеса - сирените вият, слизат в мазето, с цел да се пазят, срещат по коридорите хора, които им споделят - “Спокойно, то е надалеч - на десетина километра отсам ”. В Украйна са привикнали с войната, а можеше да не е по този начин. Не трябваше да разрешаваме това привикване. Крайно време е да ѝ помогнем с всички вероятни средства, тъй като Украйна го заслужава.
Елате в Бесарабия - без значение дали преди, или откакто Украйна победи. Тук ще се чувствате като вкъщи, хубаво е. Пък и на арпаджика му би трябвало работна мощ, доматите също няма сами да се изядат.
Пратеник на ФрогНюз: Илияна Маринкова
Тьотя Кина, при която спим в бесарабско село, ми прави кафе - никакво еспресо, тук кафето се вари. Съпругът ѝ упорства да ме закара, че да не ходя дълго пеш по метод, който го прави неосъществим за отричане. Кафето го пия с панорама към езерото Ялпуг.
Животът доста наподобява на българските родопски и източни български села. С всички се поздравяваме, като че ли се познаваме от години. Хората са работливи, във всяка къща се грижат за годишна продукция. Цялото село Чушмелий мирише на арпаджик - цели тавани на къщи са цялостни с него, чисти се по циментирани дворове и зелени площи.
Тьотя споделя за арпаджика. Работят по него всеки ден от над месец. Една част употребяват, с цел да засаждат сами лук, друга част продават. Умората не значи нищо, значимото е арпаджикът да е добре. И бомби да падат, ще си работят по арпаджика.
Говорим си на български, а вярвайте - огромно говорене падна, до момента в който най-сетне схвана къде ми е улицата. Десет индивида попитах, всички на български дават отговор с готовност да оказват помощ - и бабите, и децата. Българският им обаче е един доста хубав - остарял. Много симпатично е да вземем за пример какъв брой доста употребяват думата “сетне ”. “Отиваме в Болград, сетне ще вървим към село ”.
Движим се с rent a car, наета от Измаил, на място, където бабите вървят с дисаги и забрадки. Тук модерното среща патриархалното, само че не неприятното патриархално, а остарялото обичайно. Влезеш ли в нечий дом, те гощават, след това носиш торби с пълнени чушки и лозови сарми за у дома. На пълнените чушки тук им споделят “напат пипер ”. В други села ги назовават и “тъпкан пипер ”.
Гледат непознатите с любознание, питат ме от кое място съм, споделям - България, пристигам от София. “Нашите вървят натам, вие идвате тук ”, гласят думите на баба със кърпа. Други се усмихват, споделят - да, проличава си от твърдия диалект.
В Болград ни разхождат из културния дом - водят ни зад сцената, демонстрират ни кабинетите. Не е някаква проведена разходка, просто помолихме и се съгласиха. Показват ни и възстановка на остарял български дом. Над него - надпис “Добре пристигнали ”, на български. Няколко метра надолу - българско неделно учебно заведение “Родолюбие ”. Пак близо - българската Болградска гимназия “Георги Сава Раковски ”.
Младите вървят с гривнички в цветовете на украинското знаме. В кафенето пием мая и лимонада. Има и съвременни заведения за хранене, хапваме суши, макар че избираме сарми. Кинофестивалът “ОКО ” кара града да кипи - усеща се раздвижване, звучи врява.
Тук на всички места се веят украински флагове - на всяка лампа, по доста здания.
Веят се флагове и в гробищата. Там са заровени падналите герои бранители на Украйна, които са родом от тези земи. Докато с Международния фестивал за етнографско кино “ОКО ” виждаме действителността за Украйна - по какъв начин войната тече, само че животът и желанието за него са по-силни от страха, до постерите на фестивала стоят и плакати с апел за присъединение към Въоръжените сили на Украйна.
Преди да се кача на рейса за Одеса у мен имаше боязън. Но след това си помислих - какъв брой време може да се живее в боязън. Ден, два, три, по-късно какво, гълтам те и не можеш да дишаш? Българи тук ми описаха скорошна преживелица от Одеса - сирените вият, слизат в мазето, с цел да се пазят, срещат по коридорите хора, които им споделят - “Спокойно, то е надалеч - на десетина километра отсам ”. В Украйна са привикнали с войната, а можеше да не е по този начин. Не трябваше да разрешаваме това привикване. Крайно време е да ѝ помогнем с всички вероятни средства, тъй като Украйна го заслужава.
Елате в Бесарабия - без значение дали преди, или откакто Украйна победи. Тук ще се чувствате като вкъщи, хубаво е. Пък и на арпаджика му би трябвало работна мощ, доматите също няма сами да се изядат.
Пратеник на ФрогНюз: Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ