Форин полиси: Опасните амбиции на Шолц и Макрон за Европа
Барт М. Й. Шевчи*
Войната на Русия в Украйна, военната уязвимост на Европа и несъразмерната роля на Съединените щати в западния отговор накараха доста публични лица и наблюдаващи да заключат, че в този момент най-сетне е моментът да се подсигурява, че Европа може да се пази сама - и да се трансформира в самостоятелен стратегически фактор. Миналата седмица немският канцлер Олаф Шолц се причисли към хора, призоваващ за „ по-силен, по-суверенен и геополитически Европейски съюз “. Твърдейки, че фокусът на Вашингтон се е изместил към конкуренцията с Китай в Индо-Тихоокеанския район, той заключи, че " Европа е нашето бъдеще ".
На доктрина логиката на европейската стратегическа автономност е привлекателна. В края на краищата, Европейският съюз има съвсем 450 милиона души, Брутният вътрешен продукт от 18 трилиона $ и над 200 милиарда $ разноски за защита от страна на неговите страни членки. На процедура обаче концепцията има съдбовен минус: тя ще направи Европа по-слаба и по-малко сигурна, като отблъсне Съединените щати, без да усили европейската мощност. Вместо това страните от Европейски Съюз би трябвало да продължат да залагат на Съединените щати и трансатлантическата връзка. Западът е тяхното бъдеще, както демонстрираха войната на Кремъл и изненадващо мощният отговор на обединявания Запад.
Може да е озадачаващо за какво богат и мощен континент като Европа се нуждае от Съединените щати за своята сигурност и защита. И видяно от Вашингтон, за какво би трябвало да служи на ползите на Съединени американски щати да не престават да обезпечават такава отбрана? Ключът към тази главоблъсканица - и отговорът и за двете страни - е въздействието.
При цялата си величина и икономическа мощност Европейски Съюз и неговите 27 държави-членки не разполагат с мащаба, скоростта и сложността на американската огнева мощност. Въпреки обещанията, които дават на Вашингтон и един на различен, че ще подсилят военните си сили, европейците няма да могат да възпроизведат качествата на Съединени американски щати, да обединят силите си под единно командване или да реализират единодушие по екзистенциални въпроси на сигурността за доста дълъг интервал от време. Там, където европейските страни са воювали през последните три десетилетия - Афганистан, Босна, Ирак, Косово и Либия - ролята на Съединени американски щати е била решаваща. В Украйна Съединените щати дават по-голямата част от военната помощ - над 10 милиарда $ спрямо едвам 2,5 милиарда $ от Европейски Съюз. Вашингтон също по този начин дава повече от 10 000 бойци за подсилване на източния фланг на НАТО, спрямо 1 500 бойци от Берлин и 1 000 от Париж. Това разделяне на труда, при което делът на Европа рядко надвишава 20 %, е удивително устойчиво от края на Студената война насам.
Европа може да направи повече, само че не изгаря от предпочитание да го направи: Да вземем за образец Франция, чиито наскоро изтеглени към 5000 военнослужещи от Мали и Сахел, биха могли да бъдат ситуирани в източните елементи на НАТО. Може би единствено последователите на стратегическата автономност като френския президент Еманюел Макрон знаят за какво сили на европейско равнище или европейска група в границите на НАТО генерират повече войски, в сравнение с обособени страни - изпратили или не такива. Същият мотив се отнася и за военната помощ: Германия, Франция и Италия, взети дружно, са дали по-малко на Украйна, в сравнение с Полша независимо, макар че общият им Брутният вътрешен продукт е съвсем 14 пъти по-голям.
За да реализира същинска стратегическа автономност, Европа ще би трябвало да размени нуклеарния чадър на Съединени американски щати - това също не е елементарно. Привържениците на автономията показват нуклеарния боеприпас на Франция, който на доктрина може да бъде уголемен до други страни от Европейски Съюз и даже да се опълчи на съветския. Но дали Франция би била склонна да размени Париж за полския Познан при едно евентуално нуклеарно опълчване?
Подобни са въпросите и за съвсем всяко друго значимо решение в региона на сигурността, в която европейците просто нямат опит в решенията и воденето на войни. Кой ще управлява армията на Европейски Съюз? Ще се съгласи ли Германия, камо ли Франция, да бъдат блокирани от Унгария (ако войната изисква единомислещо решение на членовете на ЕС)? Електоратът на коя страна би толерирал държавното управление му да трансферира на институциите на Европейски Съюз решения, които безусловно засягат живота и гибелта на хиляди жители? При всичките си недостатъци груповата сигурност посредством НАТО и Запада остава най-хубавият отговор на тези въпроси.
За Съединените щати обезпечаването на чадър за сигурност в Европа им дава специфична роля при образуването на политиката на континента и опция да активизират съдружници за взаимни дейности, която другояче не биха имали. Това включва най-много Индо-Тихоокеанския район. Ако не друго, то след войната в Русия стана по-ясно, че двата театъра са свързани, било то с декларацията на Пекин за „ безгранично “ партньорство с Москва от тази година или с паралелите сред съветския ревизионизъм във връзка с Украйна и китайския във връзка с Тайван. И Съединените щати ще се нуждаят от европейска поддръжка, в случай че желаят да лимитират китайската стопанска система, което допуска, че може да се реализира огромна стратегическа договорка.
Но какво ще стане, в случай че някогашният президент на Съединени американски щати Доналд Тръмп или някой като него се завърне в Белия дом? Няма ли Европа да бъде оставена да се оправя сама? При цялото си буйно блъфиране администрацията на Тръмп към момента залага на Запада. И сходни въпроси могат също толкоз елементарно да бъдат заложени за френската Марин льо Пен или други европейски популисти с проруски и антизападни пристрастености. Ето за какво един еластичен боен съюз като НАТО, който може елементарно да образува изменящи се обединения измежду своите 30 членове, е доста по-ефективен, в сравнение с в миналото би могла да бъде централизираната войска на Европейски Съюз.
Съединените щати и Европа също по този начин се възползват от контрола и салдото, произлизащи от тяхната взаимна взаимозависимост. Външната политика на Съединени американски щати нормално се е проваляла, когато е била в мощно противоречие с европейските съюзници; на разум идват войните във Виетнам и Ирак. Европейската политика също е по-успешна, когато е координирана с Вашингтон. Например политиката на Европейски Съюз във връзка с Украйна, в това число глобите против Русия, сигурно би била по-малко ефикасна без тясна трансатлантическа съгласуваност, в това число във връзка с разузнаването, дипломацията и енергийните доставки.
Вместо да се изкривява действителността, с цел да подхожда на геополитическите илюзии, както са склонни да вършат поддръжниците на европейската автономност, интелектуалните рамки би трябвало да се приспособят към главните обстоятелства. А груповият Запад би могъл да добави и доза визионерско мислене. Вместо да вървят по разнообразни пътища, Европа и Съединените щати би трябвало да се върнат към предлагането на някогашния американски посланик Джордж Кенан за трансатлантическа общественост, „ толкоз близка, че да докара до забележителна степен на валутен и митнически съюз, както и до относителна независимост на миграцията на хората “. Ако присъединението на $ към еврото към този момент остава неосъществима фантазия, то широтата на визията на Кенън, допълваща трансатлантическия боен съюз, би трябвало още веднъж да стане по-разпространена в границите на Запада, в случай че той желае да успее да надделее над общите си провокации, без значение дали те са Русия или Китай. /БГНЕС
*Барт М. Й. Шевчик е старши теоретичен помощник в Джърман Маршал Фонд, доцент в Sciences Po, някогашен член на щаба за обмисляне на политиката на Държавния департамент на Съединени американски щати, някогашен консултант по бежанската политика на посланика на Съединени американски щати в Организация на обединените нации и създател на книгата " Голямата тактика на Европа: Навигация в новия международен ред “. Неговият разбор е оповестен във „ Форин полиси “.
Войната на Русия в Украйна, военната уязвимост на Европа и несъразмерната роля на Съединените щати в западния отговор накараха доста публични лица и наблюдаващи да заключат, че в този момент най-сетне е моментът да се подсигурява, че Европа може да се пази сама - и да се трансформира в самостоятелен стратегически фактор. Миналата седмица немският канцлер Олаф Шолц се причисли към хора, призоваващ за „ по-силен, по-суверенен и геополитически Европейски съюз “. Твърдейки, че фокусът на Вашингтон се е изместил към конкуренцията с Китай в Индо-Тихоокеанския район, той заключи, че " Европа е нашето бъдеще ".
На доктрина логиката на европейската стратегическа автономност е привлекателна. В края на краищата, Европейският съюз има съвсем 450 милиона души, Брутният вътрешен продукт от 18 трилиона $ и над 200 милиарда $ разноски за защита от страна на неговите страни членки. На процедура обаче концепцията има съдбовен минус: тя ще направи Европа по-слаба и по-малко сигурна, като отблъсне Съединените щати, без да усили европейската мощност. Вместо това страните от Европейски Съюз би трябвало да продължат да залагат на Съединените щати и трансатлантическата връзка. Западът е тяхното бъдеще, както демонстрираха войната на Кремъл и изненадващо мощният отговор на обединявания Запад.
Може да е озадачаващо за какво богат и мощен континент като Европа се нуждае от Съединените щати за своята сигурност и защита. И видяно от Вашингтон, за какво би трябвало да служи на ползите на Съединени американски щати да не престават да обезпечават такава отбрана? Ключът към тази главоблъсканица - и отговорът и за двете страни - е въздействието.
При цялата си величина и икономическа мощност Европейски Съюз и неговите 27 държави-членки не разполагат с мащаба, скоростта и сложността на американската огнева мощност. Въпреки обещанията, които дават на Вашингтон и един на различен, че ще подсилят военните си сили, европейците няма да могат да възпроизведат качествата на Съединени американски щати, да обединят силите си под единно командване или да реализират единодушие по екзистенциални въпроси на сигурността за доста дълъг интервал от време. Там, където европейските страни са воювали през последните три десетилетия - Афганистан, Босна, Ирак, Косово и Либия - ролята на Съединени американски щати е била решаваща. В Украйна Съединените щати дават по-голямата част от военната помощ - над 10 милиарда $ спрямо едвам 2,5 милиарда $ от Европейски Съюз. Вашингтон също по този начин дава повече от 10 000 бойци за подсилване на източния фланг на НАТО, спрямо 1 500 бойци от Берлин и 1 000 от Париж. Това разделяне на труда, при което делът на Европа рядко надвишава 20 %, е удивително устойчиво от края на Студената война насам.
Европа може да направи повече, само че не изгаря от предпочитание да го направи: Да вземем за образец Франция, чиито наскоро изтеглени към 5000 военнослужещи от Мали и Сахел, биха могли да бъдат ситуирани в източните елементи на НАТО. Може би единствено последователите на стратегическата автономност като френския президент Еманюел Макрон знаят за какво сили на европейско равнище или европейска група в границите на НАТО генерират повече войски, в сравнение с обособени страни - изпратили или не такива. Същият мотив се отнася и за военната помощ: Германия, Франция и Италия, взети дружно, са дали по-малко на Украйна, в сравнение с Полша независимо, макар че общият им Брутният вътрешен продукт е съвсем 14 пъти по-голям.
За да реализира същинска стратегическа автономност, Европа ще би трябвало да размени нуклеарния чадър на Съединени американски щати - това също не е елементарно. Привържениците на автономията показват нуклеарния боеприпас на Франция, който на доктрина може да бъде уголемен до други страни от Европейски Съюз и даже да се опълчи на съветския. Но дали Франция би била склонна да размени Париж за полския Познан при едно евентуално нуклеарно опълчване?
Подобни са въпросите и за съвсем всяко друго значимо решение в региона на сигурността, в която европейците просто нямат опит в решенията и воденето на войни. Кой ще управлява армията на Европейски Съюз? Ще се съгласи ли Германия, камо ли Франция, да бъдат блокирани от Унгария (ако войната изисква единомислещо решение на членовете на ЕС)? Електоратът на коя страна би толерирал държавното управление му да трансферира на институциите на Европейски Съюз решения, които безусловно засягат живота и гибелта на хиляди жители? При всичките си недостатъци груповата сигурност посредством НАТО и Запада остава най-хубавият отговор на тези въпроси.
За Съединените щати обезпечаването на чадър за сигурност в Европа им дава специфична роля при образуването на политиката на континента и опция да активизират съдружници за взаимни дейности, която другояче не биха имали. Това включва най-много Индо-Тихоокеанския район. Ако не друго, то след войната в Русия стана по-ясно, че двата театъра са свързани, било то с декларацията на Пекин за „ безгранично “ партньорство с Москва от тази година или с паралелите сред съветския ревизионизъм във връзка с Украйна и китайския във връзка с Тайван. И Съединените щати ще се нуждаят от европейска поддръжка, в случай че желаят да лимитират китайската стопанска система, което допуска, че може да се реализира огромна стратегическа договорка.
Но какво ще стане, в случай че някогашният президент на Съединени американски щати Доналд Тръмп или някой като него се завърне в Белия дом? Няма ли Европа да бъде оставена да се оправя сама? При цялото си буйно блъфиране администрацията на Тръмп към момента залага на Запада. И сходни въпроси могат също толкоз елементарно да бъдат заложени за френската Марин льо Пен или други европейски популисти с проруски и антизападни пристрастености. Ето за какво един еластичен боен съюз като НАТО, който може елементарно да образува изменящи се обединения измежду своите 30 членове, е доста по-ефективен, в сравнение с в миналото би могла да бъде централизираната войска на Европейски Съюз.
Съединените щати и Европа също по този начин се възползват от контрола и салдото, произлизащи от тяхната взаимна взаимозависимост. Външната политика на Съединени американски щати нормално се е проваляла, когато е била в мощно противоречие с европейските съюзници; на разум идват войните във Виетнам и Ирак. Европейската политика също е по-успешна, когато е координирана с Вашингтон. Например политиката на Европейски Съюз във връзка с Украйна, в това число глобите против Русия, сигурно би била по-малко ефикасна без тясна трансатлантическа съгласуваност, в това число във връзка с разузнаването, дипломацията и енергийните доставки.
Вместо да се изкривява действителността, с цел да подхожда на геополитическите илюзии, както са склонни да вършат поддръжниците на европейската автономност, интелектуалните рамки би трябвало да се приспособят към главните обстоятелства. А груповият Запад би могъл да добави и доза визионерско мислене. Вместо да вървят по разнообразни пътища, Европа и Съединените щати би трябвало да се върнат към предлагането на някогашния американски посланик Джордж Кенан за трансатлантическа общественост, „ толкоз близка, че да докара до забележителна степен на валутен и митнически съюз, както и до относителна независимост на миграцията на хората “. Ако присъединението на $ към еврото към този момент остава неосъществима фантазия, то широтата на визията на Кенън, допълваща трансатлантическия боен съюз, би трябвало още веднъж да стане по-разпространена в границите на Запада, в случай че той желае да успее да надделее над общите си провокации, без значение дали те са Русия или Китай. /БГНЕС
*Барт М. Й. Шевчик е старши теоретичен помощник в Джърман Маршал Фонд, доцент в Sciences Po, някогашен член на щаба за обмисляне на политиката на Държавния департамент на Съединени американски щати, някогашен консултант по бежанската политика на посланика на Съединени американски щати в Организация на обединените нации и създател на книгата " Голямата тактика на Европа: Навигация в новия международен ред “. Неговият разбор е оповестен във „ Форин полиси “.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ